Определение № 622 от 04.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 352/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „АВУС Италия“ ООД, дружество, регистрирано в Република Италия, срещу решение № 6989/16.10.2019 г. по в. гр. д. № 15 005/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 39 852/31.07.2018 г. по гр. д. № 23 509/2015 г. на Софийски градски съд и са отхвърлени искове с правно основание чл. 285, пр. 2, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „АВУС Италия“ срещу „ОЗК - Застраховане“ АД, за заплащане на суми както следва: 20, 394, 83 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение по договор от 30.07.2007 г. и писмо от 30.07.2008 г., ведно със законната лихва от 24.09.2015 г., и 4 087, 13 лв. – обезщетение за забава на главницата за периода 12.11.2011 г. – 28.04.2015 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, както и, че същото следва да бъде допуснато до касация поради очевидна неправилност. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Доколкото валидността на договор за поръчка не е обусловена от спазване на изискванията за форма, то волеизявленията на страните не могат ли да бъдат обективирани и в конклудентни действия?“

2. „При установени с писмени и гласни доказателства конклудентни действия на ответника, сочещи на неформален договор за мандат между страните, може ли съдът да приеме, че такъв съществува?“

3. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти?“

4. „Допустимо ли е въззивният съд да изключи с решението си приобщени към делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят?“

5. „Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, то не следва ли служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?“

По поставените въпроси се релевира отклонение от задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 3/2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, III ГО.

От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

От ответника по касация ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Релевират се доводи относно липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация. Излагат се твърдения, че касаторът не прави разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК. Мотивира се липса на очевидна неправилност на атакуваното решение. Претендира се присъждане на разноски – юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

„АВУС Италия“ ООД, дружество, регистрирано в Република Италия, е предявило против ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД искова молба, в която излага твърдения за наличие на облигационни отношения между него и ответника с източник договор за поръчка от 30.07.2007 г. По силата на този договор ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, в качеството си на възложител, възлага на „АВУС България – Регулиране на щети“ ЕООД, в качеството му на изпълнител, осъществяването на действия по уреждане на претенции за обезщетяване на вреди, причинени от или на застраховани при възложителя лица. Във връзка с предявена в Италия срещу ответника претенция по застраховка „Отговорност на превозвача“ на 30.07.2008 г. последният е възложил на АВУС да го представлява при уреждане на конкретния казус. В изпълнение на задълженията си ищецът е ангажирал и организирал процесуално представителство на ответника на територията на Република Италия чрез адвокат Франческо Пинтучи, за което е заплатено възнаграждение в размер на 10 504, 88 евро. В исковата молба ищецът е релевирал и доводи, че със свое писмо изх. № 783/22.10.2012 г. „АВУС България – Регулиране на щети“ ЕООД, като упълномощен представител на „АВУС Италия“ ЕООД, е поканило ответното застрахователно дружество да възстанови заплатената сума, но плащане не е последвало. При изложените фактически твърдения от ищеца е бил формиран петитум за осъждане на ответника да заплати сума в размер на 20 394, 83 лв. – платено от ищцовото дружество адвокатско възнаграждение по възлагане на ответника, и сума в размер на 4 087, 13 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 12.11.2011 г. - 28.04.2015 г.

В отговора на исковата молба, подаден по реда на чл. 131 ГПК, застрахователят е възразил срещу процесуалната легитимация на ищеца с твърдения, че между тях не са налице облигационни отношения, а такива съществуват по силата на сочения договор от 30.07.2007 г., но с „АВУС България - Регулиране на щети“ ЕООД и то по повод застраховки „Гражданска отговорност“, „Зелена карта“ и „Гранична застраховка“, но не и по повод застраховка „Отговорност на превозвача“.

Първоинстанционният съд не е взел отношение по наведените от ответника възражения относно надлежното упражняване на исковете нито в определението си от 01.02.2017 г., нито в проведеното открито съдебно заседание на 15.02.2018 г. при оповестяване на доклада по делото. С постановеното на 31.07.2018 г. по гр. д. № 23 509/2015 г. решение съдът е отхвърлил предявените искове при дадена правна квалификация по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД с решаващия мотив, че липсва доказана облигационна връзка между ищеца и ответника, а твърденият договор от 30.07.2007 г. е със страни, различни от страните по спора, и с предмет, различен от твърдения в исковата молба.

Във въззивната жалба е формулирано искане за отмяна или обезсилване на първоинстанционното решение поради произнасяне на състава по незаявени факти. Релевирано е, че на 30.07.2008 г. ответникът е възложил на АВУС да го представлява при уреждане на конкретния казус. АВУС е австрийска група за регулиране на щети, която има представителства в над 30 държави. Ищцовото дружество е представител на групата в Република Италия. Във въззивната жалба е заявена квалификация на претенцията на извъндоговорно основание с посочване на чл. 59 ЗЗД. Направено е оплакване, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация не съответства на изложеното в исковата молба.

Въззивният съд е намерил обжалваното пред него решение за валидно и допустимо и го е потвърдил като резултат при променена правна квалификация на иска за главница – претенция по чл. 285, пр. 2, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Счел е, че твърденията на ищеца са еднозначни и последователни и сочат на обвързаност между страните по договор за поръчка от 30.07.2007 г. и писмо от 30.07.2008 г., както и, че в изпълнение на задълженията си по договора ищецът е ангажирал и организирал защитата на ответника по съдебно дело в Република Италия, за което е заплатено възнаграждение на адвокат по възлагане на застрахователя от негово име и за негова сметка. Решаващият съд е счел, че не са изложени факти, които могат да бъдат субсумирани под хипотезиса на чл. 59 ЗЗД. При анализ на доказателствата въззивният съд е стигнал до извод, че ответникът е възложил поръчката по договор от 30.07.2007 г. и писмо от 30.07.2008 г. не на ищеца, а на „АВУС България – Регулиране на щети“ ЕООД да го представлява при уреждане на претенция по застраховка „Отговорност на превозвача“, полица № 031-10-2004-10001/08.04.2004 г. Счел е предявените искове за неоснователни при ключовия за делото мотив, че липсват доказателства по делото за договорна обвързаност между ищеца, действащ чрез пълномощник „АВУС България – Регулиране на щети“ ЕООД, и ответника.

При съобразяване със задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав на съда в изпълнение на служебното си задължение да следи за нищожност и недопустимост на обжалваното от касатора въззивно решение, счита, че в настоящата хипотеза е налице вероятност решението на Софийски градски съд да е недопустимо, което обосновава позитивна селекция на подадената от „АВУС Италия“ ООД касационна жалба. В случая вероятността за недопустимост се обосновава с това, че въззивният съд не е съобразил разрешението, дадено с т. 4 на ТР № 1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и не е изпълнил задължението си да даде указания с цел отстраняване на изложените от ищеца противоречиви фактически твърдения, обосноваващи правото му на иск.

При извод за наличието на порок във въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, безпредметно се явява обсъждането на обоснования от касатора достъп до касация с разпоредбите на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС