Определение № 4848 от 25.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1436/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. С., чрез адв. В. У., против решение № 586/03.11.2023 г. по в.гр.д. № 663/2023 г. на Окръжен съд Благоевград, с което като е потвърдено решение № 53 от 23.03.202023 г. на Районен съд Разлог, постановено по гр.дело № 766/2021 г., е уважен предявения от Зилхат Х. Дерели срещу касатора, иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД за сумата от общо 17 600 лв., представляваща сбора на извършените шест плащания по банкова сметка на ответника, като получена без основание, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 15.06.2021 г. до окончателното изплащане, както и искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД общо за сумата от 4 859,65 лв. – лихва за забава върху претендираните суми за главница от получаването им от ответника до подаване исковата молба. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да направи собствен пълен анализ на приобщените пред първата инстанция доказателства по делото като решаваща съдебна инстанция или дейността на окръжния съд има контролно-отменителна и респ. проверяваща функция; 2/ Следва ли при постановяване на въззивното решение съдът да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата по делото, на които те се позоват в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото и 3/ Следва ли въззивният съд да се произнесе задължително по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Твърди се, че въззивният съд е процедирал в противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Бланкетно се поддържа, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Насрещната страна – Зилхат Х. Дерели, не е депозирала отговор на касационната жалба. Въззивният съд е приел за установено, че предявеният от Зилхат Х. Дерели срещу М. М. С. иск с правна основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за връщане на сумата от общо 17 600 лв., представляваща сбора на извършените шест плащания по банковата сметка на ответника в периода от 02.08.2018 г. до 04.02.2019 г., като получена без основание, е основателен. За да достигне до този извод съдът е съобразил приетите пред първата инстанция банкови извлечения, неоспорени от ответника и установяващи, че последният е получил от ищеца шест плащания по личната си банкова сметка в общ размер на 17 600 лв., както следва: на 2.08.2018 г. – в размер на 3 000 лв., на 29.08.2018 г. – в размер на 2 000 лв., на 4.09.2018 г. – в размер на 2 000 лв., на 21.09.2018 г. – в размер на 6 000 лв., на 22.10.2018 г. – в размер на 3 100 лв. и на 4.02.2019 г. – в размер на 1 500 лв., като на датата на платежните нареждания е заверена посочената в него банкова сметка. При тези доказателства и липсата на други, ангажирани пред въззивния съд и при съобразяване на изложените в исковата молба твърдения, че сумите са получени без основание, тъй като между страните не съществуват каквито и да било правоотношения, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните, която се определя именно от въведените от тях твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права. Приел е, че при фактическият състав на чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание, ищецът следва да въведе като твърдение и да докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът да докаже основание за получаването или задържането на полученото. В конкретния случай ищецът е доказал плащането на сумата с приетото по делото банково извлечение, а ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства в подкрепа на заявеното в отговора на исковата молба възражение, че основанието за получаване на сумата от 17 600 лв. е наличието на правоотношения между страните във връзка с предоставяне на парични суми, по силата на които ищецът е поел задължение към ответника за връщане то им, т.е. твърди се наличието на правоотношение, възниквало по договор за заем. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не се разкриват сочените допълнителни критерии на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Противно на изложените в жалбата доводи, въззивният съд не е процедирал в противоречие със съдебната практика, касаеща задълженията на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2. Според посочената практика, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, както и че при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорния за страните въпрос, очертан с въззивната жалба и отговора на същата, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Въззивното решение е съобразено и с трайната практика на ВКС, според която в обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, той носи доказателствената тежест да го докаже. В конкретния случай ответникът по иска е възразил, че е налице основание да получи процесната сума, но не е ангажирал каквито и да било доказателства, въпреки указаната му от съда доказателствена тежест, за установяване на основанието, на което е получил плащането. За пълнота следва да се посочи, че втората допълнителна предпоставка не е надлежно обоснована от касатора съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с твърдения за непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагаща преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Единствено цифровото посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърдението, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, не представлява обосновка на допълнителния селективен критерий. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,