Определение № 1444 от 23.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4559/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. И. С., чрез пълномощник адв. С. Д. А. от САК, против въззивно решение № 1011/23.07.2025 г. постановено по в. гр.д. № 579/2025 г. по описа на Апелативен съд - С., с което е потвърдено решение № 6835/11.12.2024 г. на по гр. д. № 12363/2022 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която Г. И. С. е осъден да заплати на П. Н. Б., гражданин на Федерална република Германия, на основание § 812 BGB сумата от 22 189,11 евро, платена без правно основание, посредством 26 банкови превода от страна на ищеца по сметка на ответника в периода от 12.09.2019 г. до 16.12.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 22.11.2022 г. до изплащане на вземането, и в тежест на Г. И. С. са възложени разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено при нередовна искова молба. Според касатора исковата молба съдържала само фактически основания относно заемно правоотношение, но предявеният като главен иск за връщане на заем бил отхвърлен с влязло в сила решение, а по предявения в условията на евентуалност иск за неоснователно обогатяване ищцата не била изложила никакви фактически твърдения. Непълнотата на обстоятелствената част на исковата молба обусловила неяснота на петитума за неоснователно обогатяване и била причина за неточната квалификация на иска от първоинстанционния съд, чийто решение било потвърдено с обжалвания въззивен акт. Релевират се и оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че неправилно въззивният съд е приложил разпоредбите на Германския граждански кодекс /BGB/, касаещи неоснователното обогатяване, за да уважи иска, и тези касаещи дарението, за да отхвърли възражението им, че сумите не са били получени без основание. Не било установено и съдържанието на приложимото германско право относно присъждането на законна лихва. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички въведени от въззивния жалбоподател доводи за неправилност на обжалваното решение? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да установи съдържанието на приложимото чуждо право? Длъжен ли е въззивният съд да тълкува и прилага чуждото право така както то се тълкува и прилага в създалата го държава?“; и 3. „Кое е приложимото право относно акцесорния иск за лихви, когато главният паричен иск е квалифициран според чуждото право, в случая германския граждански кодекс?“. По първите два въпроса се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 46/27.04.2018 г. по гр. д. № 2454/2017 г. на I г.о.; решение № 50020/07.03.2023 г. по гр. д. № 2297/2022 г., на I г.о.; решение № 731/11.12.2024 г. по гр. д. № 5387/2023 г., на I г.о.; решение № 157/14.03.2025 г. по гр. д. № 1743/2024 г., на III г.о.; решение № 386/30.06.2025 г. по гр. д. № 2287/2024 г., на I г.о.; решение № 463/17.07.2025 г. по гр. д. № 1951/2023 г., на II г.о.; решение № 353/23.06.2025 г. по гр. д. № 4953/2023 г., на II г.о.; решение № 177/03.07.2025 г. по т. д. № 1612/2024 г., на I т.о. и др. По втория въпрос се сочи противоречие с: решение № 156/21.02.2020 г. по гр. д. № 336/2019 г., на II г.о.; решение № 233/22.01.2013 г. по т.д. № 914/2011 г. на II т.о.; решение № 205/20.10.2015 г. по гр. д. № 412/2015 г. на III г.о.; решение № 426/21.11.2011 г. по гр. д. № 74/2011 г. на I г.о.; решение № 180/02.02.2018 г. по т.д. № 340/2017 г. на I т.о.; решение № 971/09.01.2014 г. по т. д. № 971/2012 г. на II т.о., решение № 23/10.12.2019 г. по гр. д. № 3808/2017 г. на II г.о. и др. По третия въпрос се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата П. Н. Б. е подала писмен отговор, в който е изразила становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение от фактическа страна въззивният съд е приел, че страните не спорят, че през месец април 2019 г. са се запознали посредством социалните мрежи, и в последствие са живели във фактическо съжителство в [населено място] в дома на ищцата, като и че имат общо дете С., родено на 28.06.2020 г., което е признато от ответника в процедура по признаване на бащинство /удостоверение на служба по гражданско състояние М./. Ищцата е твърдяла, че е превела чрез 26 банкови превода /за което са представени 26 бр. разпечатки от извлечения от онлайн банкиране, за извършени преводи от банковата сметката на ищцата в Германия, с превод на български/ по сметки на ответника в периода от 12.09.2019 г. до 16.12.2020 г. сума в общ размер на 22 473,11 евро, за да може ищецът да уреди финансовите си отношения в България, и да се премести окончателно при нея в Германия. Представените писмени доказателства не са оспорени от ответника, като в първото съдебна заседание в първоинстанционното производство, по реда на чл. 146 от ГПК са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че за процесния период ищцата е извършвала парични преводи в полза на ответника С., както и че не е декларирала пред данъчните власти в [населено място], предоставен заем на ответника. В отговора на исковата молба ответника е оспорил твърденията за неоснователно обогатяване направени във връзка с предявения срещу него в условията на евентуалност иск за връщане на сумите /в случай, че главният иск основан на заемно правоотношение бъде отхвърлен/, с довод че сумите е получил на правно основание – договор за дарение. Твърдял е също, че не всички суми са били на ищцата, а са били общи на страните. Установено е, че ищцата е сключила договор за кредит от 27.02.2020 г. с „Кредитпартнер“ ООД, за сума в размер на 45647,66 евро и срок на изплащане 120 месеца, като договорената реална за получаване сума от кредитополучателя била в размер на 38500 евро, а месечната сума за погасяване на кредита- 593 евро платими от сметка на ищцата. От заключението на изслушаната по делото ССЕ е прието за установено, че Г. С. е титуляр на персонална сметка за електронни пари при „АЙКАРТ“АД, с IBAN: ....., като за периода от 12.09.2019 г. до 16.12.2020 г. по посочената сметка били получени парични преводи от P. I. със сметка с IBAN: D. ....., чрез онлайн банкиране, като общо получената сума била в размер на 16 989 евро с 16 броя преводни нареждания, от които 13 бр. с посочено основание „obicham te“. Общо наредените преводи от Г. С. към сметката на ищцата били в размер на 434 лв., от които с основание „ Obicham te” - 205 евро и с основание „S. S.” - 229 евро. При проверка в „Пейнетикс”АД било установено, че Г. С. е титуляр на платежна сметка с IBAN: BG..... От посочената сметка били извършени преводи към сметка с IBAN: D....., с титуляр ищцата на обща стойност в размер на 817 евро, от които с основание „love” - 79 евро и с основание „S. S.” - 738 евро. На 12.09.2019 г. от разплащателна сметка с IBAN: D....... с титуляр П. Б., чрез онлайн банкиране бил нареден превод към сметка на Western Union Ltd с IBAN: ....., c предназначение България, получател Г. С. на сума в размер на 2004,90 евро /в т.ч. такса 4,90 евро/. Обсъдени са и показанията на разпитаните по делото свидетели А. /посочена от ищцата/ и Т. /посочен от ответника/. По отношение на показанията на първата свидетелка е прието, че не са непосредствени, а възпроизвеждат разказаното от ищцата, като свидетелката не е възприела конкретно договаряни или предавани суми или конкретни уговорки на страните във връзка с процесните суми. За показанията на втория свидетел е прието, че и той на няма преки впечатления за предоставянето на суми, и не е възприел договаряне или предаване на суми между страните. Въззивният съд е посочил, че производството е с международен елемент, като е приел, че по заявената в условията на евентуалност претенция за неоснователно обогатяване /по която спорът е останал висящ пред въззивния съд/ приложимото право, съгласно член 10 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на европейския парламент и на съвета от 11.06.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Р. II“), произтичащо от неоснователно обогатяване, включително плащане на недължими суми, е правото на Федерална република Германия /в каквато връзка са били и твърденията на ответника в отговора на ИМ/. Преценено е за неоснователно твърдението на ответника във въззивната му жалба, че съдът не е изследвал съдържанието на § 812 от BGB, тъй като този текст е бил представен в превод по делото, включително към отговора на исковата молба подаден от ответника, като последният не го е оспорвал и в хода на производството. От представения превод, както и от издиреното от първоинстанционния съд съдържание на нормата, е прието, че съгласно § 812 BGB, уреждащ претенциите за връщане на получено без основание: който получи нещо без правно основание, чрез престация на друго лице или по друг начин за негова сметка, е длъжен да му го върне. Това задължение съществува също, ако правното основание по-късно престане да съществува или резултатът на правната сделка, не настъпи. Като престация се приема потвърждаването чрез договор на съществуването или несъществуването на задължение. Съгласно § 818, ал. 1 BGB задължението за връщане се разпростира и върху получените ползи и върху това, което получателят е придобил въз основа на полученото право. Прието е, че според общите правила на доказване приложими и в случая, при начална липса на основание правопораждащия положителен факт е този на получаване на сумата, чието връщане се претендира. В доказателствена тежест на ищцата било да установи настъпване на факта на плащане - предаване на сумата на ответника /извършването на преводи на суми по сметка на ответника/, а в доказателствена тежест на последния било да докаже, че е съществувало основание да получи плащането и съответно да задържи сумата. Посочените въпроси били уредени по идентичен начин от германското и българското законодателство. Посочено е, че престирането на паричните суми от ищцата към ответника чрез процесните парични преводи за периода от 28.02.2020 г. - 16.12.2020 г. е установено по размер, доколкото на ответника са преведени суми в общ размер на размер 22473,11 евро, от които: 16 989 евро - преведени по сметка в „Айкарт“ АД, сума в размер на 2000 евро – преведени, чрез Western Union Ltd, и сума в размер на 3484,11 евро - преведени в SPARKASSE RHEIN NECKAR NORD. Прието е за неоснователно обаче възражение на ответника, че сумите са били дадени с дарствено намерение - т.е., че не се дължи връщането им. Съдът се е позовал на разпоредбата на съгласно § 516 от BGB, според която дарение е налице, когато някой обогатява другиго от своето имущество, ако и двете страни са съгласни дарението да е безвъзмездно. Ако дарението е направено без волята на другия, дарителят може да поиска в разумен срок да получи потвърждение за съгласие. След изтичане на срока дарението се счита прието, освен ако другата страна не го е отхвърлила преди това. При отказ може да се иска връщане на дарените вещи по и предявен иск за връщане поради неоснователно обогатяване. Приел е, че дарственото намерение при извършване преводите на процесните суми не може да се презюмира, а следва да се установено според обстоятелствата и при наличието на изрично оспорване от ищцата. Според въззивния състав събрани доказателства, не установяват твърденията на ответника, че е получил процесните суми с намерение от страна на ищцата да бъде надарен. Такъв извод не следвал от анализа на банковите транзакции между страните. Обстоятелството, че страните били в близки отношения и имали общо дете, само по себе си също не било достатъчно условие да се приеме, че дадените парични средства представляват дарение. Не било установено ищцата да е изразила намерение за безвъзмездно прехвърляне на пари в полза на ответника и извод за това не следвал и от обстоятелството, че при извършване на преводите като основание било вписано „обичам те“, доколкото последното било израз на чувства, но не доказвало намерение за надаряване на ответника, нито обосновавало извод, че сумите са преведени безвъзмездно в негова полза. Самото предявяване на претенция за връщане на сумите обосновавало извод, че липса съгласие за безвъзмездност. Довод в подкрепа на извода за липса на дарение бил и фактът, че ответникът върнал по сметка на ищцата парични суми в общ размер на 284 евро през м. 12.2019 г. - 5 евро, през м. 02.2020 г. - 200 евро и през м. 10.2021 г. -79 евро, като основанието на тези преводи също било „обичам те“ /за останали преводи от ответника по сметка на Б. с основание S. S. описани в ССЕ, е прието, че не било спорно между страните, че са за издръжка на малолетното им дете/. Отхвърлено е възражението на ответника, че процесната сума включвала и негови средства. Тези твърдения не били установени, нито от писмените, нито от гласните доказателства, последните от които не били непосредствени, а се основавали на разказано от страните. По довода във въззивната жалба за необсъждане на направени във писмената защита в първоинстанционното производство, възражения от страна на ответника, е прието, че първоинстнционният съд основателно не ги е обсъждал, доколкото същите са били преклудирани. Предвид гореизложеното, искът с пр. основание § 812 от BGB е приет за основателен до предявения с исковата молба размер 22 189,11 евро. По претенцията за присъждане на законна лихва е посочено, че в Германския граждански кодекс (BGB), лихвите се регулират по правило от § 288 BGB вр. с § 818 BGB за връщане на неоснователно полученото. Посочено е, че по BGB при неоснователно обогатяване длъжникът дължи възстановяване на полученото без основание и лихва върху тези суми от момента на предявяване на иска, при липса друго споразумение или законово предписание. Това съответствало на общата практика, сходна и с българското право, където лихва върху обезщетение за неоснователно обогатяване се начислява от деня на поканата за плащане, или при лиса на такава- от предявяване на иска. В случая в исковата молба се претендирала такава лихва от предявяване на иска, като искането е прието за основателно и уважено като последица от уважаване на иска за главница. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице недопустимост на съдебния акт, защото няма произнасяне по непредявен иск, или въз основа на нередовна искова молба и не е дадена правна квалификация, несъответстваща на изложените твърдения. Не е налице нередовност на исковата молба, поради това, че не са посочени различни фактически твърдения като източници на осъдителната претенция по предявения като евентуален иск за неоснователно обогатяване, при условията на начална липса на основание, в случай че не бъде установено заемно правоотношение между страните. В случая ищцата е изложила едни и същи твърдения за факти, касаещи предоставени на ответника парични суми, но е релевирала различни петитуми, като се е стигнало до обективно евентуално съединяване на искове. Евентуалният иск се основава на същите факти и обстоятелства, изложени и по главния иск с правно основание § 488 от BGB за връщане на сумата, като предоставена по договор за заем, като по волята на ищцата този евентуален иск е бил разгледан, с оглед сбъдване на предпоставката за разглеждането му - отхвърляне на главния иск. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия правен въпрос в изложението. В практиката на ВКС, напр.: решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о., вкл. и тази посочена от касатора по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните е възприето, че за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото. С посоченото решение по процесуалноправния въпрос длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност е възприета практиката на ВКС, обективирана в решения на състави, постановени по чл. 290 ГПК, според която въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е обсъдил всички събрани доказателства по делото, относими към предмета на спора, съответно твърденията, доводите и непреклудираните възраженията на страните, формирал е свои фактически и правни изводи по предмета на спора, за което са изложени подробни мотиви. С оглед на това съдът намира, че по този правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Процесуалноправния въпрос относно задължението на съда и правомощията на страните в процеса за установяване съдържанието на чуждото право, също не обуславя допускане на касационно обжалване. Съгласно практиката на ВКС: решение № 233/22.01.2013 г. по т.д. № 914/2011 г. на II т.о.; решение № 426/21.11.2011 г. по гр.д. №74/2011 г. на І г.о.; решение № 205/20.10.2015 г. по гр.д. № 41282015 г. на III г.о. и др., според чл. 43, ал. 1 КМЧП съдът е длъжен да установи служебно /ex officio/ съдържанието на приложимото чуждо право, относимите към изяснената фактическа обстановка чужди правни норми. В изпълнение на задължението си съдебният състав може да използва различни начини: 1/ да използва способите, предвидени в международни многостранни или двустранни договори; 2/ да изиска информация от Министерство на правосъдието или друг орган, напр. Министерство на външните работи; 3/ да ползва становища на експерти, правни мнения и становища на специализирани институти, които разработват проблеми на чуждото или сравнителното право; 4/ ползване на различни форми на съдействие от страните, включително чрез представяне на целия закон или съответната приложима част от него от страните; 5/ ползване на информация от различни официални справочници, правноинформационни системи и други подходящи начини. Разпоредбите на чл. 43, ал. 2 и ал. 3 КМЧП предвиждат възможност страните по спора да представят документи, установяващи съдържанието на разпоредби на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда, както и съдът може да задължи страните да съдействат при установяване съдържанието на чуждото право. Въззивното решени не е постановено в нарушение на даденото разрешение. В конкретния случай въззивният съд е констатирал, че първоинстнционния съд е процедирал по предвидения в КМЧП начини и е използвал способите, предвидени в Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави, и предвид и на представения от ответника /с отговора на исковата молба/ превод на текста на § 812 и сл. от BGB, е установил съдържанието на разпоредбите на Германския граждански кодекс относими към случаите на неоснователното обогатяване и към договора за дарение. Отказът му да уважи искането за установяване на приложимото германско права, направен във въззивната жалба не е в нарушение на съдопроизводствените правила. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по третия въпрос от изложението. Когато главният паричен иск е квалифициран и се урежда от чуждо право /в случая Германския граждански кодекс (BGB)/, приложимото право относно акцесорния иск за лихви е същото чуждо право /lex causae/. Това следва от принципа, че правото, уреждащо главното вземане, определя и последиците от неговото неизпълнение, включително дължимите лихви. Това право определя дали се дължи лихва, от кой момент започва да тече и какъв е нейният размер. В този смисъл се е произнесъл и въззивния съд. Твърденията за наличие на неяснота, относно начина на изчисляване на размера на присъдената законна лихва са неотносими. Доколкото размерът на дължимата законна лихва е определяем и зависи от периода на забавата за плащане на главницата след предявяване на иска в съда, респ. същият не е следвало да бъде изчисляван по делото, въззивният съд е посочил кое е правото приложимо за определянето на този размер. Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на делото, разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 4000 лв. съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение, с оглед представените по делото писмени доказателства за платено такова в посочения размер. Съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България, тази сума трябва да се превалутира в евро, като се присъдят 2045,17 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.