Определение № 2000 от 27.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 978/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на М. К. Е. срещу решение № 260636 от 17.12.2024г. по в.гр.д. № 5141/2021г. на Софийски градски съд, допълнено с решение от 27.02.2025г., с което, като е отменено решение № 20035398 от 08.02.2021г. по гр.д. № 64955/2019г. на Софийски районен съд, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, че касаторът дължи на „Юробанк България“ АД на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 138 от ЗЗД сума над размера от 2 704. 33 лева до 20 480. 29 лева, със законната лихва за забава от 18.10.2018г. до окончателното плащане. Потвърдената като дължима сума (претендирана частично от 60 115. 72 лева) е неплатена главница по Договор за банков кредит Продукт „Бизнес револвираща линия“ № BL13314 от 19.02.2008г. с анекси, сключени с „Е.“ ЕООД, задълженията по които са били обезпечени от касатора, съгласно Договор за поръчителство от 19.02.2008г. За сумата е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 08.01.2019г. по ч.гр.д. № 67305/2018г. на Софийски районен съд. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно не е било съобразено, че пасивната легитимация на касатора като физическо лице – поръчител попада в приложното поле на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В действителност касаторът не е включен като поръчител в договора за кредит или последващите анекси при или по повод осъществяване на търговска или професионална дейност. Поради това е била дължима проверка дали не е налице неравноправност на клаузите на договора за кредит. Страните са се уговорили, че действащият базов лихвен процент не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от първото 21-во число след промяната му. Тези уговорки предоставят на банката възможност да определя едностранно размера на лихвения процент и са във вреда на касатора (чл. 143, ал. 2, т. 3, т. 10 и т. 12 от ЗЗП). От въззивния съд не е било обсъдено заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза за надплатени за периода 21.06.2009г. до 21.06.2015г. суми от 16 587. 78 лева, които ако се приеме погашение, биха обосновали дължими само 1 949. 22 лева. Не е било отчетено още, че при преструктурирането на кредита на търговското дружество „Е.“ ЕООД в размера на преструктурираните вноски също са били начислявани лихви, което е пряко нарушаващо забраната на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Конкретно формулираните от касатора въпроси са: 1.) Допустимо ли е въззивният съд да се позове избирателно с крайния съдебен акт на заключение на вещо лице, касаещо размера на дълга по договор за банков кредит, при условие, че в заключението се съдържат и отговори на поставените задачи, определящи размера на дълга, различен от този, на който въззивният съд се е позовал, и който е в интерес на длъжника? Порокът на съдебното решение на въззивната инстанция - допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила ли е, необоснованост или очевидна неправилност? 2.) При предявена претенция от ищеца по делото за неиздължена главница по договор за банков кредит, следва ли съдът да отчита извършените плащания от длъжника – ответник върху капитализираните лихви като погасявания от главницата по кредита? 3.) Длъжен ли е съдът да обсъди възражението за нищожност на разпоредба от договора за банков кредит, сключен между банка и физическо лице – поръчител, касаеща едностранната промяна на действащия БЛПМФ и липса на ясна методика за компонентите, които влияят на тази промяна при наведено твърдение от страната относно увеличен размер на главницата по договора за кредит във връзка с едностранната промяна на лихвения процент? 4.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в пълнота наведените доводи за неравноправност на клаузите по отношение на физическо лице – поръчител, което е и управител на търговско дружество – кредитополучател по договор за банков кредит? Според касатора въззивното решение е и очевидно неправилно. Страната моли на основание чл. 267, § 3 от ДФЕС да бъде сезиран Съдът на Европейския съюз с преюдициално запитване по въпросите: 1.) Допустима ли е национална правна уредба, която определя за гаранта по кредита – физическо лице, при сключен договор за кредит между търговец и кредитна институция, обем на отговорността на физическото лице – гарант спрямо кредитната институция, идентичен с този на търговеца, при неспазване на защитата на физическото лице – потребител по Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета и по Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета? 2.) Допустима ли е национална правна уредба съобразно цитираните по-горе директиви, която не отчита, че физическото лице гарант по договора за кредит не преследва търговска цел и че същата не е преобладаваща за него в общия контекст на договора и не предвижда ограничения в начисляването на лихва върху лихва при предоговаряне на кредита? 3.) Следва ли понятието потребител по чл. 2, т. 1 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламенти и на Съвета от 25 октомври 2011година относно правата на потребителите да се тълкува в смисъл, че физическото лице – гарант по кредита, сключен между кредитната институция и търговеца, не притежава качеството потребител и не се ползва със защитата на потребител, след като обезпечава кредит на търговец само на това основание? От насрещната страна по жалбата „Юробанк България“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Страната иска касационно обжалване да не бъде допускано, както и да не се отправя преюдициално запитване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да постанови решението си, съставът на Софийски градски съд е приел, че на 19.02.2008г. между „Юробанк България“ АД (тогава „Юробанк И Еф Джи България“ АД) и „Е.“ ЕООД е бил сключен Договор за банков кредит Продукт „Бизнес револвираща линия“ № BL13314. Съгласно договора банката се е задължила да предостави на дружеството кредит във формата на револвираща кредитна линия в размер на 50 000 лева за посрещане на краткосрочни оборотни нужди, а кредитополучателят се е задължил да ползва и да върне кредита заедно с дължимите лихви при условията на договора. Крайният срок за погасяване на кредита (ползването на кредитната линия) е бил 240 месеца. Дължимата годишна лихва е била сборът от действащия базов лихвен процент - малки фирми за лева, обявен от банката (БЛПМФ), и надбавка от 0.25%. Съгласно договора базовият лихвен процент не е подлежал на договаряне. При просрочение на погасителните вноски по кредита, както и при предсрочна изискуемост лихвата се е увеличавала автоматично с наказателна надбавка (неустойка за просрочие) от 10 пункта. За обезпечение на договора за кредит на 19.02.2008г. е бил сключен договор за поръчителство с М. К. Е.. За това физическо лице от въззивния съд е било констатирано, че е бил и е управител на „Е.“ ЕООД. На 20.02.2008г. е била открита заемна сметка по договора за кредит и предоставени налични средства в рамките на кредитния лимит. Поради забава на плащанията от страна на кредитополучателя на 19.06.2009г., 16.02.2010г., 13.12.2011г., 19.12.2012г., 12.12.2013г. и 20.04.2015г. са били сключени шест анекса към договора за кредит, подписани за дружеството – кредитополучател, както и от поръчителя М. К. Е.. В част от анексите е била уговорена възможност банката да преоформи натрупана неплатена сума за лихва чрез прибавянето й към редовната главница по кредита, за което кредитополучателят е упълномощавал и оправомощавал банката. Поради продължилата забава при плащанията (фирмени просрочия към 28.05.2018г.) с нотариална покана, получена от „Е.“ ЕООД на 29.08.2018г., е била обявена предсрочна изискуемост на кредита. Въззивният съд е потвърдил, че банката е упражнила надлежно правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост поради дължими от дружеството поне 45 457. 06 лева. Обстоятелството е било прието за установено въз основа на изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице – счетоводител е потвърдило още, че след обявяването на кредита за предсрочно изискуем от кредитополучателя са били дължими главница, възнаградителни лихви, наказателни лихви за просрочие и такси, като главницата – в размер на 60 115. 72 лева. Вещото лице е потвърдило и преоформянето на натрупани лихви чрез прибавянето им към редовна главница, така както е била уговорката в анексите към договора за кредит. От вещото лице са били посочени периодите, през които кредитополучателят не е обслужвал кредита, включително от 21.07.2015г. до датата на обявената предсрочна изискуемост. При тези констатации въззивният съд е направил извод, че тъй като поръчителят обещава същия резултат, който главният длъжник трябва да осъществи, и дължи това, които последният дължи, ответникът – поръчител дължи сумата от 60 115. 72 лева главница, или с оглед предявения по делото частичен неин размер - 20 480. 29 лева. Първоинстанционното решение, отхвърлящо иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК за сума над 2 704. 33 лева главница, е било отменено и воденият иск – уважен в предявения размер, със законната лихва за забава от 18.10.2018г., датата на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, до окончателното плащане. С оглед датата на заявлението и датата на обявената предсрочна изискуемост на кредита (на 29.08.2018г.), от въззивния съд е било отречено вземания срещу поръчителя да са били преклудирани на основание чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Съдът се е позовал на възприетото в Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022г. по тълк.дело № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗД започва да тече от настъпването на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотезата на предсрочна изискуемост. Отречено е било М. К. Е. да има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Поради това въззивният съд е счел, че не дължи проверка дали договорът за кредит (поръчителство) има неравноправни клаузи. В този смисъл е било отречена възможността да е налице нарушение на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, доколкото договорът за банков кредит е бил сключен между търговци (чл. 294, ал. 1 от ТЗ). На същото основание е била отречена и недействителност на клаузата относно изменение на размера на възнаградителната лихва. Поради това от въззивния съд не е бил съобразяван даденият от вещото лице – счетоводител вариант за дължими суми при първоначалните условия, при които е бил сключен договорът за кредит, т.е. без измененията в базовия лихвен процент. Съгласно този вариант на експертизата е имало надплатени за период от 21.06.2009г. до 21.06.2015г. суми. При тези установени обстоятелства първият и третият от поставените от касатора въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са основани на касационното оплакване, че макар да е бил длъжен, въззивният съд не е извършил проверка дали клаузите на договора за кредит са неравноправни, съответно не е съобразил варианта от заключението на съдебната счетоводна експертиза за дължимите погасителни вноски на база първоначално действалия базов лихвен процент - малки фирми за лева (БЛПМФ), обявен от „Юробанк България“ АД, с надбавка от 0.25%. Според касатора този вариант на заключението е бил относим, тъй като каузата относно изменение на лихвата е била неравноправна – сключена в нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 3, т. 10 и т. 12 от ЗЗП. Въззивният съд, обаче, изобщо е отрекъл касаторът, като поръчител по договора за кредит, да има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. При преценката на обстоятелствата, при които е бил сключен Договорът за поръчителство от 19.02.2008г., съдът е констатирал, че касаторът е управител на дружеството – кредитополучател, при което не е „потребител“. По същество от състава на Софийски градски съд е била съобразена практиката на Върховния касационен съд по приложение на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП в такива случаи (решение № 38 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 84 от 20.07.2017г. по т.д. № 1934/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.), а в тази връзка - и практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Касаторът като физическо лице е действал за цели, които попадат в рамките на упражняваната от него професионална дейност, при връзка от функционално естество с търговското дружество. Всъщност касаторът е бил и е също едноличен собственик на капитала на дружеството – кредитополучател. Това е по отношение на втория поставен въпрос. Той е предпоставен от оплакването на касатора, че въззивният съд не е съобразил извършени плащания върху капитализирани лихви, което е нарушение на императивната разпоредба на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Но съгласно изложеното от въззивния съд сключеният договор за кредит е между търговци, при което е приложима разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ТЗ, съгласно която лихва върху лихва се дължи, ако е уговорена, а в този смисъл са били част от анексите към договора за кредит. Касаторът, който няма качеството потребител, е обезпечил задълженията на дружеството – кредитополучател, при което и забраната по чл. 10, ал. 3 от ЗЗД е намерена от въззивния съд за неприложима. Четвъртият въпрос на касатора отново е свързан с оплакванията му за неравноправни клаузи в договора за кредит, който обезпечава, при което отново не е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Няма основание за отправяне на преюдициално запитване, така както иска касаторът в подадената по делото касационна жалба. Съгласно чл. 19, § 3, б.“б“ от ДЕС, чл. 267 от ДФЕС, Протокола относно Статута на Съда на Европейския съюз и отделните процедурни правилници, както и практиката на СЕС (решение на Съда от 05.07.2016г., Огнянов (дело С-614/14), EU:С:2016:514, т.16 и сл. и др.), съобразими при прилагането на чл. 628 и сл. от ГПК, за бъде отправено преюдициално запитване, то трябва да е необходимо – Съдът на Европейския съюз (Съдът) да бъде сезиран относно тълкуване и валидност на правото на Съюза, когато това право е приложимо в главното производство, като въпросът не е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът да не се налага недвусмислено от практиката на СЕС или да не оставя място за разумно съмнение. В случая поставените от касатора въпроси са свързани с изясняването на понятието „потребител“, съответно дали и кога такова качество има физическо лице, обезпечило дълг на търговец. Отговор на въпросите се съдържа в практиката на СЕС и отправянето на преюдициално запитване не е необходимо. Съгласно тази практика Директива 93/13/ЕИО дефинира договорите, към които се прилага, с оглед качеството на страните по договора – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и др. (С-488/11), ECLI:EU:C:2013:341, т. 30, решение на Съда от 15.01.2015г., Birute Siba (С-537/13), ECLI:EU:C:2015:14, т. 21). Качеството потребител има обективен характер и се преценява по функционален критерий. Националният съд трябва да провери дали съответната страна може да бъде квалифицирана като „потребител“ с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото (решение от 03.09.2015г. на Съда, Horatiu Ovidiu Costeo (С-110/14), ECLI:EU:C:2015:538, т. 22 и т. 23). Договорът за обезпечение или поръчителство от гледна точка на страните се явява различен от договора за банков кредит и по него отделно се проверява качеството, в което са действали страните. В случаите на физическо лице, което е приело да бъде гарант за изпълнение на задълженията на търговец, задача на националния съд е да установи дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие или поради връзка от функционално естество, която има с търговеца, или то е действало за цели от частен характер. Така това лице би могло да бъде потребител, когато е действало за цели, които не попадат в рамките на осъществяваната от него търговска дейност по занятие, и липсва връзка от функционално естество с търговеца (определение от 19.11.2015г. на Съда, Dumitru Tarcau (С-74/15), ECLI:EU:C:2015:772). Както се посочи, по делото такива обстоятелства липсват. Касаторът е управител и едноличен собственик на капитала на кредитополучателя „Е.“ ЕООД, при което няма качеството „потребител“. По изложените съображения не следва да бъде отправяно преюдициално запитване, както да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. Воден от горното съдът