Определение № 419 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1832/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 422 от 23.12.2022 г. по гр. д. № 572/2022 г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение № 482/ 05.05.2022 г. по гр. д. № 3748/2021 г. на Пернишкия районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. В. С. срещу В. Х. Р., Й. Х. Р., А. В. Р. и М. А. Г. иск по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на 327/862 ид. части от УПИ..../ верният номер е ... / от кв.19 по отменения план на [населено място], с площ от 862 кв. м., равняващи се на 327/1158 идеални части от УПИ Х. – за магазин за хранителни стоки, битов комбинат, кафе-сладкарница, приемна на МВР и КПП в кв.1 по плана за регулация и застрояване на [населено място],[жк]от 1986 г., равняващи се на 327/2764 ид. части от ПИ с идентификатор 55871.511.8926 по КККР на [населено място] с площ 2764 кв. м., при условията на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 114, том II, рег. № 4345, дело № 297/2021 г. на нотариус Р. М.. Въззивният съд е приел, че ищцата И. С. е собственик на 1842/2764 ид. части от ПИ 55871.511.8926 по КККР на [населено място] и на цялата едноетажна жилищна сграда в централната част на имота с идентификатор [№]. Ответниците В. Р., Й. Р. и А. Р. са били собственици на идеални части от същия ПИ [№], както и изключителни собственици на самостоятелен обект в двуетажната сграда с идентификатор [№] – жилище на първия етаж от сградата. С нот. акт № 114/20.05.2021 г. тези лица продали на другата ответница М. А. Г. 327/862 ид. части от ПИ 55871.511.8926, заедно с първия етаж от сграда [№] а с нотариален акт № 115/20.05.2021 г. неучастващо в делото лице А. Я. продало на М. А. Г. своята Ѕ ид. част от ПИ [№], заедно с втория етаж от сграда [№] Прието е, че със заповед № 610/13.04.2021 г. г. на кмета на [община] е назначена комисия да извърши обстоен оглед на вида и състоянието на сграда с идентификатор [№]. Със становище № 9363/10.06.2021 г. на ОД на МВР П. е съгласуван представеният проект за ВОБД за същата сграда. Изготвен е инвестиционен проект за премахване на сградата, който изисква поставяне на временни пътни знаци, изготвен в началото на м. май 2021 г., но съгласуван с МВР - ОД П. на 10.06.2021 г. и одобрен от главен архитект на [община] на 24.06.2021 г. Прието е, че към датата на изготвяне на техническите експертизи по делото сграда с идентификатор [№] не съществува, а сгради [№] и [№] са полуразрушени. Спорните идеални части представляват 327/2764 ид. части от ПИ [№]. Процесната сграда, предмет на прехвърлителната сделка между ответниците, е била функционално годна според предназначението си, в степен, зависеща от конструктивно становище на инженер-конструктор за вида необходими ремонтни работи. Сградата е съществувала като самостоятелна сграда в стадий на завършен строеж към 29.04.2021 г. - датата на изготвяне на констативен протокол № 1-20/СЛУ-8910 от 29.04.2021 г. и към датата на продажбата -20.05.2021 г. При тези данни въззивният съд е приел, че в процесния имот е имало хоризонтална и вертикална етажна собственост. Като се е позовал на многобройна практика на ВКС съдът е приел, че при наличие на хоризонтална етажна собственост, когато съсобствениците на дворното място притежават в изключителна собственост отделни сгради в него и всеки от тях желае да продаде собствената си сграда заедно със съответните идеални части от мястото, разпоредбите на чл.66, ал.1 и чл.33, ал.3 ЗС не намират приложение. Дворното място в такива случаи представлява обща част с оглед разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗС и не подлежи на разпореждане отделно от сградите, т. е. не подлежи на изкупуване чл.33, ал.2 ЗС. По същите съображения чл.66, ал.1 ЗС не се прилага и при сгради, в които отделните обекти са в режим на етажна собственост, когато собственикът на отделен обект желае да го продаде заедно с припадащите се идеални части от дворното място. Прието е, че ищцата не е ангажирала доказателства за правата на всички съсобственици на дворното място, а от събраните доказателства не се доказва да има съсобственик, който да притежава само идеална част от ПИ, поради което хипотезата, при която дворното място запазва самостоятелния си характер, е неотносима към спора. Прието е за неоснователно възражението на ищцата, че договорът за покупко-продажба между ответниците е нищожен поради невъзможен предмет по съображение, че към момента на сключването му сграда с идентификатор [№] не е съществувала, тъй като е била напълно разрушена. Като се е позовал на писмените доказателства по делото съдът е приел, че към датата на продажбата сградата е съществувала и е имала характеристика на сграда по смисъла на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ /сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи/. Сградата представлява самостоятелен годен обект на собственост, съответно договорът има предмет, независимо че след момента на сключването му сградата е била съборена. Видът на сградата към м. март 2021 г. се установява и от снимковия материал към СТЕ пред въззивния съд. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата И. В. С.. В изложението към жалбата се поддържа, че въззивният съд не е съобразил решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г. на ВКС, II-ро г.о., според което дворното място е обща част по естеството си по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС само в случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята. Тук ставало въпрос за т. нар. „вертикална“ собственост, която в настоящия случай не била налице, тъй като в сграда с идентификатор [№] имало само два обекта, а етажна собственост възниквала при повече от 2 обекта в сградата. Поддържа се тезата, че застроеният терен е обща част, когато всички собственици на терена притежават самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, или когато е предназначен да обслужва построени в него сгради, когато всички съсобственици на терена притежават самостоятелна сграда – решение № 666/06.07.2022 г. по гр. д. № 400/2022 г. на ОС-Бургас. Тези хипотези не били налице в случая. Отделно от това основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по следния въпрос: Налице ли е хоризонтална етажна собственост, когато в процесния имот са построени две сгради, само една от които се явява изключителна собственост на собственик на дворното място, а другата сграда е съсобствена между другите съсобственици на дворното място. Поддържа се също, че съгласно констативен протокол № 1-20/СЛУ-8910 от 29.04.2021 г. на комисия на [община] сградата е освидетелствана като обект, застрашен от самосрутване, вреден в санитарно-хигиенно отношение, опасен за здравето и живота на обитателите, негоден за ползване, който не може да се заздрави и хигиенизира. Пита се представлява ли сградата годен обект на гражданския оборот, сграда в „стадий на завършен строеж“ или сграда по смисъла на § 5, т.46 от ДР на ЗУТ – сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или с различна степен на изпълнени довършителни работи. Ответниците В. Х. Р., Й. Х. Р., А. В. Р. и М. А. Г. оспорват жалбата. Считат, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Позовават се на практика на ВС и ВКС в подкрепа на тезата си, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - решение № 441 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1056/2010 г., I г. о., решение № 87 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5323/2014 г., II г. о., решение № 45 от 1.IV.1960 г., решение № 130 от 9.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1481/2010 г., II г. о., ОСГК, Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2014 г., ОСГК, решение № 157 от 28.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1874/2014 г., II г. о. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв. Не са налице обаче основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г. на ВКС, II-ро г.о. и решение № 666/06.07.2022 г. по гр. д. № 400/2022 г. на ОС-Бургас. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, касаторът поставя правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, който ВКС може само да уточни, но не и сам да посочи. В случая в касационната жалба няма поставен въпрос във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и това е достатъчно, за да не се обсъжда твърдяното противоречие с посоченото решение на ВКС. Независимо от това следва да се отбележи, че в посоченото решение на ВКС не се разглежда въпросът дали правилата на чл.33, ал.2 и чл.66, ал.1 ЗС намират приложение в хипотеза на хоризонтална етажна собственост, а точно това е решаващо по настоящото дело. Затова липсва противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Другото решение, постановено от ОС-Бургас, не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и също не обосновава това основание за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Не следва да се допуска касационно обжалване по въпроса дали е налице хоризонтална етажна собственост, когато в процесния имот са построени две сгради, само една от които се явява изключителна собственост на собственик на дворното място, а другата сграда е съсобствена между другите съсобственици на дворното място. Въпросът не съответства на данните по делото, защото в настоящия случай сграда с идентификатор [№] не е била съсобствена. Първият етаж от нея е бил съсобствен на В. Р., Й. Р. и А. Р., а вторият – на А. Я.. Вертикална етажна собственост по смисъла на чл.38 ЗС възниква и при два самостоятелни обекта, ако те са собственост на различни лица, както е в настоящия случай. Въпросът не е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като няма колебание в практиката на ВКС, че хоризонтална етажна собственост възниква не само когато отделните сгради в общото дворно място се притежават в индивидуална собственост от отделните съсобственици на мястото, но и когато тези сгради са съсобствени между различни лица. Такава е например хипотезата, разгледана в решение № 393 от 24.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 921/2008 г., I г. о. и решение № 305 от 21.III.1991 г. по гр. д. № 1375/90 г., I г. о. И в тези случаи е изпълнено изискването на чл.37 и чл.38 ЗС отделните сгради да са собственост на различни лица. Третият въпрос, уточнен от ВКС, се състои в това дали сграда, застрашена от самосрутване и вредна в санитарно-хигиенно отношение, представлява годен обект на гражданския оборот. Този въпрос също не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Няма колебание в практиката на ВКС, че сградите, застрашени от самосрутване, също имат собственици, а те от своя страна имат всички правомощия, включително и на разпореждане. Такъв случай е разгледан в решение № 90 от 2.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4184/2019 г., I г. о. Там съдът е възложил в дял на единия от съделителите такава сграда, застрашена от самосрутване, но е приел, че той не дължи суми за уравнение на дела на другия съделител заради състоянието на сградата. Няма правна норма, която да изключва подобни сгради от гражданския оборот. Те могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка най-малкото защото трябва да има лице, което да е готово или да извърши техния ремонт, ако това е възможно, или да ги събори. Именно на собствениците на сгради, които са станали опасни за здравето и живота на гражданите, се дават предписания за необходими ремонти и дейности по чл.196, ал.1 ЗУТ, а когато те не могат за се поправят или заздравят, се издава заповед по чл.195, ал.6 ЗУТ за премахването им. При събаряне на такива сгради за техните собственици възниква правото на строеж за възстановяването им. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство – на В. Х. Р., Й. Х. Р. и А. В. Р. – сумата от 1800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 21.03.2023 г., и на М. А. Г. – 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 18.04.2023 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,