Определение № 50427 от 24.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1443/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Н. М. срещу решение № 53 от 12.01.2022 г. по в.гр.д.№ 1481 от 2021 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение № 261682 от 12.03.2021 г. по гр.д.№ 144 от 2020 г. на Софийския градски съд, I-2 състав за отхвърляне на предявения от М. Н. М. срещу Министреството на отбраната на РБ иск по чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от увреждане, настъпило на 14.07.1995 г. в басейн на вила „Т.“ край [населено място], която се е ползвала за отдих и почивка на офицерския и сержантския състав на Б. дивизия, в която ищецът е бил служещ.

В жалбата се твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради неточно приложение на матариалния закон, незаконосъобразно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и по които е налице противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши пълна и всестранна преценка на всички събрани по делото доказателства и в частност, следва ли да се произнесе по всички наведени с въззивната жалба възражения и оспорвания на въззивника, във връзка с твърденията на същия за липса на ангажирани от ответната страна доказателства, опровергаващи тези му твърдения?

2. Ако процесуалните действия на първата инстанция са били опорочени, следва ли въззивният съд да отстрани тези пороци чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото, в частност, най-малкото не трябва ли да се произнесе по наведените във въззивната жалба доводи за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, независимо дали ще ги уважи или не ? По този и по първия поставен въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие на решението с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС.

3. От кога започва да тече 5-годишната давност за предявяване на иск в конкретния случай- от момента на увреждането или от момента, в който увреденият е узнал за обстоятелствата, които за него пораждат правния интерес от предявяване на конкретния иск, респективно момента, в който тези обстоятелства са станали негово достояние, предвид обективната невъзможност да ги узнае по-рано /били са секретна информация поради наличие на военен обект/ ?

В писмен отговор от 11.04.2022 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба Министерство на отбраната оспорва същата като неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

Не са налице обаче сочените от жалбоподателя основания на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси поради следното:

По първия и втория поставени въпроси не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице в няколко случая: когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; когато е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или когато са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, което налага промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В конкретния случай по поставените въпроси има постановена задължителна практика на ВКС- Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по първите два въпроса, тъй като решението не противоречи на актуалната задължителна практика на ВКС- посоченото по-горе Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивният съд е длъжен да се произнесе по наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, а служебно- само относно валидността и допустимостта на решението или по приложението на императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Напълно в съответствие с приетото в това тълкувателно решение въззивният съд в решението си се е произнесъл по всички относими за спора доводи и възражения на М. М., съдържащи се във въззивната му жалба. Доколкото въззивният съд е потвърдил първоинстнационното решение, с което искът е бил отхвърлен като погасен по давност и относно давността въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд не е бил длъжен да излага мотиви и да обсъжда доказателствата, доводите и възраженията на въззивника във въззивната жалба, които са свързани с наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД.

По третия поставен въпрос не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като касаторът не е посочил практика на ВКС, на която, според него, обжалваното решение противоречи.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съобразно тълкуването дадено в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по въпроса има пълна и ясна правна уредба /чл.114, ал.3 ЗЗД/ и задължителна и константна практика на ВКС /т.2 от Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д.№ 5 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 2 от 21.12.1981 г., Тълкувателно решение № 2 от 25.01.1974 г. по гр.д.№ 101 от 1973 г. на ОСГК на ВС и др./, според която за вземанията за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД и чл.49 ЗЗД давността започва да тече от откриване на дееца, съответно от откриването на юридическото лице, което би отговаряло за причинените от негов работник или служител вреди; а това кога е открит деецът или юридическото лице, което отговоря за неговите действия, е фактически въпрос, който се решава според всеки конкретен случай. В повечето случаи физическото или юридическото лице, което би отговаряло за вредите, е известно на пострадалия, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта, тоест от датата на непозволеното увреждане.

Приетото от въззивният съд в обжалваното решение изцяло съответства на тази практиката на ВКС и ВС: В него съдът е счел за правилни изводите на първоинстанционния съд за погасяване на предявения иск по чл.49 ЗЗД по давност, тъй като от датата на увреждането- 14.07.1995 г. до датата на подаване на исковата молба на 07.01.2020 г. е изтекъл общия петгодишен давностен срок. С оглед установените по конкретното дело обстоятелства /че ищецът е получил травмата си при скачане в басейн във вила „Т.“ край [населено място] на МО, която се е ползвала за отдих и почивка на офицерския и сержантския състав на Б. дивизия, в която ищецът е бил служещ към онзи момент/, в съответствие със задължителната практика на ВКС е приетото от съда, че давностният срок е започнал да тече от 14.07.1995 г., тъй като към тази дата на ищеца е било известно юридическото лице от системата на МО, което би следвало да поеме отговорността за това увреждане. В съответствие с практиката на ВКС е и приетото от съда, че без значение за началната дата на давностния срок е фактът, че едва в хода на адм.д.№ 325 от 2018 г. на Адм.съд- Г. ищецът е узнал, че за басейна, в който е настъпило увреждането, не е имало издаден Акт образец 16.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение