Определение № 262 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 532/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 5647/11.12.2024 г. на Т. Р. Б. и М. Х. Б., чрез адвокат Е. С., срещу въззивно решение № 194/25.10.2024 г. по в. гр. д. № 365/2024 г. на Окръжен съд - Разград. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да мотивира решението си като извърши самостоятелна преценка на всички доказателства събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните; 2. Допустимо ли е решение по иск за защита на правото на собственост, когато в исковата молба не е посочен конкретен придобивен способ; 3. Допустимо ли е при иск по чл. 108 ЗС ищецът да удостовери правото си на собственост и това на наследодателите си чрез запис в разписния лист към плана на селото; 4. Може ли да има присъединяване на владение по смисъла на чл. 82 ЗС при универсално правоприемство между предишния и настоящия владелец; 5. При изтичане на срока за придобивната давност, следва ли владелецът/неговият наследник да се позове на него, ако отговорът е положителен, в кой момент и по какъв начин, или автоматично възниква право на собственост в полза на владелеца на недвижимия имот. Ответникът по касация Х. Р. С., [населено място], чрез адвокат Н. Х., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на съдебни разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 465/04.08.2024 г. по гр. д. № 259/2024 г. на Районен съд - Разград, с което са отхвърлени: 1/ предявеният иск по чл. 108 ЗС от Х. Р. С. против Т. Р. Б. и М. Х. Б. за установяване в отношенията между страните, че ищцата е собственик на 1/4 ид. ч. от поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 905 кв.м., съставляващ имот № *, за който е отреден парцел *-* в кв. 29 по плана на [населено място], заедно с построените в него: масивна жилищна сграда със застроена площ 70 кв.м., с избено помещение с площ 7 кв.м.; полумасивна жилищна сграда със застроена площ 12 кв. м.; гараж със застроена площ 20 кв.м. и полумасивна стопанска сграда със застроена площ 12 кв. м., както и за осъждане ответниците да предадат на ищцата владението на горепосочените ид.ч. от недвижимите имоти; 2/ искането за частична отмяна на издадения в полза на ответниците нотариален акт за собственост за имот, придобит по наследство и давностно владение, от 24.11.2023 г. Вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Т.Р. Б. и М. Х. Б., че Х. Р. С. е собственик по наследство на 1/4 ид.ч. от процесните имоти и ответниците са осъдени да предадат владението върху тях, както и е отменен по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост на имот, придобит по наследство и давностно владение, от 24.11.2023 г. за размера над 3/4 ид.ч. от него. Въззивният съд е приел за установено, че Ф. С. М., майка на Х. С. и Т. Б., е починала на 12.08.2015 г. Тримата, заедно със С. Р. Х. и Ю. Р. Б., са наследници на Р. Б. М.. Т. Б. е признат за собственик въз основа на наследство и давностно владение на процесните имоти с констативен нотариален акт за собственост от 24.11.2023 г. Ответницата М. Х. Б. е негова съпруга. Съдът е констатирал, че нотариалният акт е вписан в разписния лист към плана на [населено място]. Преди това в него като собственик е записан Б. М. И. /Б. И./, дядо на Х. С. и Т. Б. Б. И. е починал на 16.12.1991 г., т. е. след смъртта на сина си Р. М.. Събрани са гласни доказателства, от които се установява, че преди да сключи брак ищцата Х. С. е живеела с майка си в бечовите стаи в къщата, а на горния етаж са живеели ответниците. Майката Ф. М. е живеела в къщата до смъртта си, като ищцата я е посещавала, носила е храна, а понякога оставала и през нощта. Свидетелят Ю. е заявил, че знаел, че имотът е наследствен от дядото и бабата на Х. и Т., но не му е било известно дали ищцата, която живеела в чужбина, е информирана за извършените ремонтни дейности и дали има ключ от имота. Свидетелката Х. е посочила, че имотът е наследствен на ищцата и първия ответник от техните родители, а преди това от родителите на техния баща. Свидетелят Ч. е разказал в разпита си, че в старата жилищна сграда са живеели родителите на Х. и Т., а в новата къща се настанили ответниците. След смъртта на Ф. в имота останали само ответниците. В него са били извършени различни подобрения, като свидетелят е сигурен, че сестрите на Т. са знаели за промените, тъй като са го посещавали. Ответникът изцяло се е грижел за имота и е заплащал дължимите данъци по него. Свидетелката К.-С., съседка на имота, е посочила, че Т. и М. са заплащали данъците на имота, а след като заминали да живеят в Б., възложили на нея да се грижи за сградите, вкл. са й предоставили ключ. Относно ремонтите К.-С. е свидетелствала, че те са започнати още преди Ф. да почине. Допълнила е, че сестрите идвали в имота само по повод и по празници. При тези фактически данни съдът е приел, че наследодателите на страните са придобили правото на собственост върху процесния имот, тъй като това обстоятелство е безспорно между страните, като е налице и признание в отговора на исковата молба за наследствения му характер. Показанията на свидетелите Ч. и С.-К. сочат, че бабата и дядото, които притежавали къщата, а впоследствие и преките наследодатели на страните, са живеели в имота до смъртта си, като в продължение на десетилетия са владели с намерението за своене. В нотариалното производство по издаване на констативния нотариален акт също е налице признание от страна на Т. Б., че имотът е бил притежание на неговите наследодатели. Същият извод съдът е направил и от обстоятелството, че през м. март 2023 г. той е заплатил всички данъци и такси за битови отпадъци за имота, дължими за периода от 2005 г. до 2023 г., както за себе си, така и за останалите сънаследници – трите си сестри. Прието е, че след смъртта на Ф. С. М. и Р. Р. М., четирите им деца са станали съсобственици на процесния имот с по 1/4 ид. ч. от правото на собственост. При съобразяване със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2012 г., ОСГК, като неоснователно е преценено възражението за изтекла придобивна давност в полза на ответниците, тъй като по делото не са събрани доказателства, които да сочат отблъскване на владението на ищцата, както и данни, че ответниците са демонстрирали явно и недвусмислено своенето на нейните идеални части. Съдът е посочил, че не са ангажирани доказателства ответниците да са препятствали достъпа на ищцата до имотите за повече от десет години. Обстоятелството, че ответниците владеят имотите, предмет на делото, е прието за безспорно, поради което съдът е счел иска по чл. 108 ЗС за частично основателен и в осъдителната му част. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне по процесуалноправния въпрос относно задълженията и дейността на въззивната инстанция. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и е дал отговор на спорните въпроси. Касаторите не са конкретизирали кои са необсъдените факти, обстоятелства и възражения от въззивния съд, следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Вторият и третият въпроси от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са ирелевантни и се поставят при фактическа обстановка, която не е приета за установена от въззивния съд. В случая е прието, че ищцата е обосновала своето право на собственост с наследствено правоприемство и придобивна давност, като в отговора на исковата молба по реда на чл.131 ГПК, а и в констативния нотариален акт от 2023 г., Т. Б. е признал обстоятелството, че имотът е с наследствен характер, т.е. бил е собственост на общия наследодател – Р. М.. По втория от тази група въпроси следва да се посочи, че не е било спорно между страните дали прекият им наследодател е бил собственик на имотите, предмет на производството, и доколкото всички се позовават на права, придобити по наследствено правоприемство, то е без значение коя страна доказва факта, че имотът е принадлежал на общия наследодател. Ето защо въпросите за липса на посочен придобивен способ и за удостоверяване на правото на собственост само със записване в разписен лист нямат претендираното от касаторите значение и по тях не следва да се допуска касационно обжалване. Четвъртият въпрос също е неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд. В тях е прието, че процесните имоти са били притежание на наследодателя на страните. Съобразно ТР №1/2012 г., ОСГК на ВКС, владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот, а след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. В случая е прието, че ответниците не са доказали владение на имотите изключително за себе си в период от повече 10 години, съответно фактическият състав на придобивната давност не е осъществен. Съдът не е коментирал въпроса за присъединяване на владение по смисъла на чл. 82 ЗС между предишен и настоящ владелец, доколкото е приел за безспорно обстоятелството, че наследодателят Р. М. не е бил владелец, а собственик на имотите. Последният въпрос е изцяло неотносим. Налице е задължителна практика на ВКС / ТР № 4/2012 г. и ТР №2/2024 г., ОСГК на ВКС/, в която е прието, че наследникът притежава процесуалното право да се позове на изтекла в полза на неговия наследодател придобивна давност. Законът не поставя ограничение относно лицата, които могат да се позоват на давността, нито предвижда краен срок за позоваването на давността. Като процесуално средство за защита на правото на собственост, позоваването на давността може да бъде извършено от всяко лице, което претендира права въз основа на изтеклата придобивна давност: както от владелеца, който е упражнявал владението през предвидения в закона период от време и поради това е придобил собствеността, така и от неговите правоприемници. В случая съдът не се е отклонил от посочената практика. Той е приел, че наследодателят на страните е бил собственик на имотите, което е посочил и самият ответник в отговора на исковата молба. Съдът е посочил, че и ищцата, и ответниците са се позовали на придобивна давност в полза на своя наследодател. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на спора и с оглед разпоредбите на чл. 12, ал. 1, вр. чл. 5 и чл. 13, ал. 1 ЗВЕРБ, касаторите Т. Р. Б. и М. Х. Б., [населено място], следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на ответника по касация Х. Р. С., сторените от нея съдебни разноски пред настоящата съдебна инстанция в размер на 511,29 евро, представляващи заплатено от нея адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.