Определение № 2996 от 18.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 83/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Л. З. и Л. Б. С., представлявани от адв.И. Д., срещу решение № 3783 от 11.07.2023г. по в.гр.д. № 8403/2021г. на СГС, IV А въззивен състав, с което е потвърдено решение № 72464 от 14.04.2020г. по гр.д. № 66265/2018г. на СРС, 46 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от Д. Л. З. и Л. Б. С. против „ЕОС Матрикс“ ЕООД отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 вр. чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че поради изтекла погасителна давност ищците не дължат на ответника сумата от 9393,04 лв. по изпълнителен лист от 19.12.2012г., издаден по ч.гр.д. № 759/2012г. на Районен съд - Своге, въз основа на който е било образувано изп.дело № 7568/2013г. на ЧСИ Н. М., с рег. № 841 при КЧСИ, с район на действие СГС, както и предявените от Л. Б. С. против „ЕОС Матрикс“ ЕООД осъдителен иск с правно основание по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4262,63 лв., недължимо събрана на отпаднало основание /погасяване на вземането по давност/ по изп.дело № 7568/2013г., и осъдителен иск с правно основание по чл.49 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 378,37 лв., представляваща обезщетение за претърпяна вреда от незаконно принудително изпълнение /събрана такса по т.26 от ТТРЗЧСИ по изп.дело № 7568/2013г./. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че настъпилата перемпция е без правно значение за давността по отношение на вземането на взискателя и че направено искане за прилагане на способ за принудително изпълнение по перемирано дело следва да бъде изпълнено, т.е. че е противопоставимо на длъжника. Намират, че в случая изпълнителното дело се явява прекратено по силата на закона на 18.07.2015г., тъй като към този момент са се осъществили предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, и в резултат на това последващи изпълнителни действия, извършени след прекратяване на изпълнителното производство, се явяват недопустими и не произвеждат правно действие по отношение на страните по вече прекратеното изпълнително дело. Твърдят, че в случая последното валидно предприето изпълнително действие е извършено на 18.07.2013г. и от този момент започва да тече давността, с която се погасява самото вземане. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочат следния процесуалноправен въпрос: „Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по реда на чл.433, ал.1, т.8 ГПК изпълнително производство?“. Касаторите намират, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 42 от 26.02.2016г. по гр.д. № 1812/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 371 от 29.10.2015г. по гр.д. № 1385/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 285 от 06.10.2015г. по гр.д. № 1953/2015г. на ВКС, IV г.о. и решение № 451 от 29.03.2016г. по гр.д. № 2306/2015г. на ВКС, IV г.о. Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД, представляван от юрк.Й. Колипатков, оспорва касационната жалба, като прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол и излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за безспорно, че на 09.07.2013г. по молба на „Юробанк Еф Джи България“ АД срещу ищците е образувано изп.дело № 7568/2013г. по описа на ЧСИ Н. М., с рег. № 841 при КЧСИ, с район на действие СГС, за събиране на вземанията по изпълнителен лист от 19.12.2012г., издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 18.12.2012г. по ч.гр.д. № 759/2012г.; с молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано налагането на възбрана и запор върху имуществото на длъжниците, като на съдебния изпълнител са възложени и правомощията по чл.18 ЗЧСИ; на 25.01.2017г. е депозирана молба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД за конституирането му като взискател поради прехвърляне на вземането от Банката въз основа на договор за цесия от 25.01.2017г. По отношение на доводите на ищците, че спрямо вземането за мораторна лихва е приложима тригодишната погасителна давност, въззивният съд е споделил практиката на ВКС, че за вземанията по заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е приложим петгодишният давностен срок, независимо от характера на вземането. Поради това е приел, че до образуване на изпълнителното дело погасителната давност, макар и започнала да тече, не е изтекла, а с възлагането на ЧСИ за събиране на вземането по принудителен ред на 09.07.2013г. същата е прекъсната и е започнал да тече нов петгодишен давностен срок. На следващо място, въззивният съд се е позовал на ТР № 3/28.03.2023г. по тълк.д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС и е приел, че погасителната давност не е текла до 26.06.2015г. Съобразил е задължителните разяснения на т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, като е акцентирал, че в изпълнителния процес давността не спира именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/ или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Намерил е, че погасителната давност е прекъсвана многократно с предприеманите в рамките на образуваното изпълнително дело изпълнителни действия - наложени запори на вземания на тримата длъжници на 23.07.2013г., депозирана на 29.06.2016г. молба от взискателя за извършването на опис на движими вещи на длъжниците; наложен на 25.01.2017г. запор на трудовото възнаграждение на Л. Б. С. и на Д. Л. З., като в периода от 24.03.2017г. до 25.07.2018г. са постъпвали суми от запора, наложен на Л. Б. С.. Отчел е, че с разпореждане на ЧСИ от 26.11.2018г. изпълнението е спряно въз основа на обезпечителна заповед от 02.11.2018г. по гр.д. № 66265/2018г. на СРС и е приел, че от този момент давността, както и срокът по чл.433, ал.1, т.8 ГПК са спрели да текат, тъй като е налице обективна пречка да се иска извършването на изпълнителни действия, респ. налице е процесуална пречка за съдебния изпълнител да извършва действия на същинско принудително изпълнение. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, според която перемпцията е без правно значение за давността; служебното задължение на съдебния изпълнител и обезсилването на предприетите изпълнителни действия като законни последици от перемпцията не се съотнасят към основанието, предвидено в разпоредбата на чл.116, б. „в“ ЗЗД; дори и изпълнителното дело да е било перемирано, необразуването на новото искане в отделно дело няма значение за прекъсването на давността. Обобщил е, че новата петгодишна давност е започнала да тече за В. Г. З. – от 29.06.2016г., за Д. Л. З. – от 25.01.2017г. и за Л. Б. С. – от 25.07.2018г., като същата е спряла да тече от 26.11.2018г. поради спиране на принудителното изпълнение. С оглед на това е достигнал до извода, че от настъпване на изискуемостта за вземането до приключване на съдебното дирене във въззивното производство петгодишният давностен срок не е изтекъл, съответно постъпленията от наложения запор на трудовото възнаграждение на Л. Б. С. не са събрани без основание. Заключил е, че предявената претенция по чл.439 ГПК, както и обусловените претенции по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и по чл.49 ЗЗД са неоснователни и е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Формулираният от касаторите процесуалноправен въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК с оглед изложените от въззивния съд съображения, че перемпцията е без правно значение за давността и че дори и изпълнителното дело да е било перемирано, необразуването на новото искане в отделно дело няма значение за прекъсването на давността. Отговор на поставения от касаторите въпрос е даден в т.3 на ТР № 2 от 04.07.2024г. по тълк.д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите е разяснено, че перемпцията и давността са различни правни институти с различни правни последици. Кредиторът по изпълнително дело, дори да е допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността, като поиска изпълнителни действия отново. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнителни действия в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие – задължението за действие е на съдебния изпълнител. Събраженията на въззивния съд не са в отклонение от така даденото разрешение, поради което не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение