Определение № 54 от 25.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 2032/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дом Яворов” ЕООД срещу решение №532 от 06.03.2018 г. по в.гр.д.№3169/2017 г. на САС. С обжалваното решение е обезсилено решение №1231 от 24.02.2017 г. по гр.д.№4755/2015 г. на СГС в частта, с която е отхвърлено релевираното от „Дом Яворов” ЕООД компенсаторно възражение за извършване на прихващане на сумата от 287 548.48 евро, с насрещно предявено притезателно материално право - сумата от 225 000 лв., изтеглена от банковата сметка на „Пан-2003” ООД на 03.09.2009 г. и получена без правно основание от В. А. С., като е прекратено съдебното производство в тази част и е потвърдено решение №1231 от 24.02.2017 г. по гр.д.№4755/2015 г. на СГС в частта, с която са уважени предявените от В. А. С. срещу „Дом Яворов” ЕООД искове: по чл.240, ал.1, вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД за сумата от 259 746.52 евро, придобито от ищеца, с договор за цесия от 19.12.2014 г., вземане, представляващо невърната сума по договор за паричен заем от 10.06.2014 г., допълнен с Анекс №1 от 10.08.2009 г., Анекс №2 от 18.10.2010 г. и Анекс №3 от 02.02.2011 г., сключен между цедента „Хърсев КО” КДА и ответника „Дом Яворов” ЕООД /с предходно наименование „Пан 2003” ООД/, ведно със законната лихва от 09.04.2015 г. до окончателното изплащане; по чл.240, ал.2 вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД за сумата от 23 013.79 евро, придобито от ищеца, с договора за цесия от 19.12.2014 г., вземане, представляващо възнаградителна лихва за периода 20.06.2014 г. - 20.03.2015 г. и по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 2 125.34 евро, придобито от ищеца, с договора за цесия от 19.12.2014 г., вземане, представляващо неустойка за забава за периода 08.01.2015 г. - 08.04.2015 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Посочва се, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск и извън обстоятелствената част на исковата молба, в която липсват твърдения, че „Дом Яворов” ЕООД е дало нареждане на „Хърсев КО” КДА да престира на трето лице, а и самото изпълнение на третото лице /чрез банков превод/, е извършено след удостоверяване, че плащането на цената по продажбеното правоотношение е осъществено, съгласно посоченото в нотариалния акт за продажба. Поддържа се, че тълкуването на уговорката за непрехвърлимост на вземането е в противоречие с материалните норми на чл.9, чл.20, и чл.20а от ЗЗД, като в нарушение и на нормата на чл.99, ал.1 от ЗЗД, съдът е приел, че уговорката за непрехвърлимост е непротивопоставима на ищеца. Твърди се, че въззивният съд е постановил решението си въз основа на обстоятелства, които не са доказани в процеса, като не е съобразил и изявленията на страните, обективирани в нотариалния акт за покупко-продажба. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че решението е недопустимо, като постановено по непредявен иск, а общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Допустимо ли е по конкретното дело съдът да основе решението си на обстоятелства, които не са твърдяни от страните. 2. Съобразно разпоредбата на чл.20а от ЗЗД, може ли изрична клауза от процесния договор за заем да има незадължителен – декларативен характер и допустимо ли е тълкуването на договора по правилото на чл.20 от ЗЗД, да води до изводи, които са обратни на целените и волята на страните. 3. Може ли да се приеме по конкретното дело, че цесионерът е добросъвестен – съответно, че не е знаел за уговорката по чл.16 от договора, ако същият е имал качеството на управител на заемополучателя към момента на възникване на вземането, което впоследствие е предмет на цесия. 4. Може ли да се приеме по конкретното дело, че страните по договора са обвързали основанието за сключването му с постигането на установената от тях цел на договора. 5. Може ли да се приеме, че е налице воля за изпълнение на делегация за плащане, при положение, че делегантът не е направил волеизявление в този смисъл към делегата. 6. Може ли съдът да приеме, че при наличие на конкретни факти е налице делегация за плащане, ако страните по делото не са въвели твърдения и не са представили доказателства за извършена делегация. Сочи се, че въпросите са решени в противоречие с цитирана в изложението практика на ВКС, като се поддържа, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация В. А. С. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба в частта, с която се иска отмяна на въззивното решение, потвърждаващо решение №1231 от 24.02.2017 г. по гр.д.№4755/2015 г. на СГС в частта, с която е уважен предявения от В. А. С. срещу „Дом Яворов” ЕООД иск по чл.92 от ЗЗД, е недопустима с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК, тъй като в случая се разглежда търговски спор по смисъла на чл.365, т.2 от ГПК, респективно делото е търговско, а размерът на цената на иска по чл.92, ал.1 от ЗЗД /4 824.17 евро/ е под 20 000 лв., поради което в тази част, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата й част, к асационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 10.06.2009 г. между „Хърсев КО” КДА и „Пам-2003” ООД е сключен договор за заем, с който първото търговско дружество, като заемодател предоставило в заем на ответното дружество, като заемополучател сума в размер на 800 000 евро. Посочил е, че заемът е отпуснат с определена цел - закупуване от заемополучателя и извършване на основен ремонт на посочен в договора недвижим имот, като в чл.6 било постигнато съгласие заемът да бъде погасен на 120 погасителни вноски, включващи възнаградителна лихва за съответния период и част от главницата, в чл.8 заемополучателят се задължил да заплаща лихва за забава в размер на 2 % месечно, за всяка дължима, но неплатена в срок сума, върху сумата на съответното забавено плащане, в клаузата на чл.9, страните се договорили цялото разсрочено парично задължение по договора за заем да бъде превърнато от кредитора в предсрочно изискуемо чрез едностранно волеизявление, в случай че което и да е поето парично задължение по договора не бъде изпълнено в срок от 90 дни след настъпване на неговата изискуемост, а в клаузата на чл.16 - че кредиторът има право да прехвърли всяко или всички вземания по договора на трета финансова институция. Установил е, че с Анекс №1 от 10.08.2009 г. било уговорено, че сумата на заема се увеличава с равностойността на 200000 евро, или общата сума по заема е в размер на 1 000 000 евро, че с Анекс № 2 от 18.01.2010 г. било потвърдено получаването на договорените погасителни вноски, като размерът на останалите погасителни вноски бил намален на 14 275 евро и с Анекс № 3 от 02.02.2011 г., че страните са постигнали съгласие погасителните вноски да се намалят, считано от 20.02.2011 г. на 5 810 евро. Счел е, че от нотариален акт № 124, том I, рег. № 6122 по н.д.№113/2009 г., се установява, че ответното дружество е закупило от „Белвю Пропърти Мениджмънт” ЕАД недвижимия имот, за придобиването на който е отпуснат процесният целеви заем, като продажната цена в размер на 600 000 евро е изплатена от купувача на продавача чрез „Хърсев КО” КДА, именно със средства по отпуснатия заем - съгласно постигнатата в договор за заем уговорка, в деня на подписване на нотариалния акт, чрез нареден на 10.06.2009 г. банков превод по банковата сметка на продавача, заверена на 12.06.2009 г. Анализирайки договор за цесия от 19.12.2014 г. е достигнал до извод, че „Хърсев КО” КДА е цедирало на В. А. С. на възмездно правно основание вземането си срещу ответника, произтичащо от договор за заем от 10.06.2009 г., допълнен с посочените анекси, като общият размер на вземането към 20.11.2014 г. е в размер на 273 191.62 евро, от която сума: главница в размер на 244 141.62 евро с настъпил падеж, главница в размер на 15 604.90 евро, представляваща просрочени вноски за периода от 20.06.2014 г. до 20.11.2014 г., начислени, но неплатени договорни лихви в размер на 13 445.10 евро, считано от 20.06.2014 г., като с нотариална покана с рег. №6003, том I – 1, акт 148 от 19.12.2014 г., връчена на ответното дружество на 22.12.2014 г., последното е уведомено от цедента за извършеното прехвърляне. Посочил е, че между страните не е спорно, че заемополучателят не е изпълнявал своите договорни задължения да върне съобразно погасителния план уговорените вноски с падеж 20.06.2014 г. и следващите, поради което с Нотариална покана с рег. №49, връчена на ответното дружество чрез двамата му управители, цесионерът е упражнил потестативното право с едностранно волеизявление да превърне разсроченото главно парично притезание в предсрочно изискуемо. Във връзка с наведения от ответното дружество довод, че договорът за цесия е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и евентуално относително недействителен спрямо длъжника, предвид установена в договора за заем непрехвърлимост на паричните задължения, въззивният съд е изложил съображения, че в клаузата на чл.16 от процесния договор за заем страните са уговорили, че „кредиторът има право да прехвърли всяко или всички вземания по Договора на трета финансова институция”, като тълкувайки посочената клауза, съгласно нормативните правила, уредени в чл. 20 ЗЗД, е достигнал до извод, че тази уговорка притежава само декларативен характер, поради което не поражда правно задължение за непрехвърлимост на вземането, т.е. забрана за цедиране на процесните парични вземания на трети физически лица - с тази клауза страните само изясняват, че кредиторът има право да прехвърли вземането си по договора за заем, като се пояснява, че това би могло да се извърши включително и по отношение и на трети лица, притежаващи качеството финансова институция, но безспорно в случая не може да се приеме, че подобна уговорка въвежда забрана за цедиране на вземането на трети лица, различно от финансовите институции /забраната следва да е конкретна, категорична и изчерпателна, като не може да се извежда по тълкувателен път/. За пълнота е посочил, че дори в случая и да беше валидно уговорена клауза за непрехвърлимост, то при сключване на договор за цесия, в противоречие на уговорената непрехвърлимост между страните, не би била налице нищожност на договора за цесия поради противоречие с императивни правила на закона, а относителна недействителност на същия по отношение на длъжника, поради което извършеното прехвърляне не би могло да му бъде противопоставено само ако цесионерът е бил недобросъвестен. По отношение довода за нищожност на Анекс №1, с който се увеличава заемната сума на 1 000 000 евро /което увеличение е преведено по сметка на ответното дружество/ - поради липса на основание, е приел, че съгласно уговореното в чл.2 от договора, заемната сума се предоставя за постигането на конкретна цел, а именно закупуването и ремонтирането на описания в това съглашение имот, но тази цел следва да се разглежда като мотив за сключване на договора за заем, а не като основание на същия - за разлика от основанието на договора, мотивът има правно значение само в изрично посочените в закона случаи – напр. чл. 226, ал. 2 от ЗЗД, чл.42, б.„в” от ЗН и чл.43, ал.2 от ЗН, а правното основание по смисъла на чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД /непосредствената цел на съвпадането на двете насрещни волеизявления за постигане на допустим правен резултат/ при договора за заем се състои в прехвърлянето в собственост от заемодателя на заемополучателя на пари или други заместими вещи, с поемане на задължение от страна на заемополучателя да върне тази сума в същата валута и размер, ведно с уговорената възнаградителна лихва /при възмездност на договора за заем/, като извън каузата на договора за заем, разбирана като основание за валидността му, са обстоятелствата точно за каква цел заемополучателят ще използва заетия финансов ресурс. Приел е, че именно в договора за покупко-продажба, удостоверен в н.а.№124, изрично е обективирано основанието за извършеното плащане на продажна цена от „Хърсев КО” КДА на купувача, съгласно който договор последната е платена със средства по отпуснатия заем и по този начин са породени правните последици на делегацията за плащане, като с една престация се изпълняват две правни задължения, породени от различни правопораждащи факти – в конкретния случай: 1) да се предаде заемната сума на заемополучателя /в този момент договорът за заем се счита за сключен/ и 2) да се изпълни поетото от заемополучателя договорно задължение по процесния договор за продажба на недвижим имот – за заплащане на уговорената продажна цена. Със заверяването на банковата сметка на продавача заемодателят е престирал на овластено от кредитора лице /арг. чл.75, ал.1, изр.1, пр. 2 от ЗЗД/, поради което в този момент са настъпили правните последици на договора за паричен заем, а доколкото сумата, с която съгласно Анекс №1 към договора за заем се увеличава размерът на предоставения от ответното дружество паричен заем, е предадена на заемополучателя, то е налице основание на договора за заем по отношение и на допълнително предоставената сума. С оглед изложеното е приел, че главният осъдителен иск следва да бъда изцяло уважен до предявения му размер – 259 746 евро, а предвид липсата на конкретни оплаквания на въззивника по отношение неправилността на обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените акцесорни искове, е препратил към мотивите на първата инстанция. По отношение разгледаното от първата инстанция възражение за прихващане е посочил, че в уточнителна молба от 04.12.2017 г. процесуалният представител на ответното дружество е признал правнорелевантното обстоятелство, че за ангажиране имуществената отговорност на ищеца – бивш негов управител не е взето решение на Общото събрание, поради което и тъй като не е осъществена една от абсолютна положителните процесуални предпоставки, обуславящи възникването и съществуването на процесуалното право на иск за осъществяване по съдебен ред на имуществената отговорност на бившия управител, е приел, че е процесуално недопустимо да се разглежда и компенсаторното възражение с това твърдяно насрещно субективно материално право. Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез фактическите му твърдения /наличие на сключен договор за заем и постигна уговорка заемната сума от 600 000 евро да се изплати на продавача по договора за покупко-продажба чрез „Хърсев КО” КДА с директен превод/ и отправеното до съда искане, допустим предмет на делото и именно произнасянето на въззивния съд по така предявения иск /изхождайки от възприетата въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата и допълнителната искови молби правна квалификация на исковете и относимите към нея правно значими факти/, е релевантно при преценката за допустимостта, поради което в случая не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на обжалваното решение, респективно касационно обжалване по първи, а и по шести въпрос в частта му, с която се поддържа липса на наведени твърдения за извършена делегация /квалифицирането като конкретен правен способ, на приетите за установени по делото твърдяни факти за наличие на определени изявления на страните, е в правомощията на съда/, не може да бъде допуснато. С оглед изложените в обжалваното решение мотиви касационно обжалване не може да се допусне и по формулираните от касатора пети, шести /в останалата му част/ и трети въпроси. В решението не е възприето /предпоставеното от касатора/ становище, че липсва направено от ответното дружество изявление към заемодателя да преведе заетата сума по сметка на продавача по договора за продажба, респективно, че липсват доказателства за направено изявление. От друга страна както бе посочено, съдът е достигнал до извод, че клаузата на чл.16 от процесния договор за заем притежава само декларативен характер, поради което не поражда правно задължение за непрехвърлимост на вземането, като изложеното относно значението на добросъвестността при възприемане на извод за наличие на относителна недействителност /какъвто категорично не е възприет/, представлява единствено допълнителен аргумент, който по никакъв начин не е обусловил решаващата воля на съда. По отношение приложението на разпоредбата на чл.20 от ГПК /до което се свежда вторият въпрос/ са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК, с които се приема, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, но не и предполагаемата воля на договарящите, а прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. В случая въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената практика на ВКС, поради което спрямо втори въпрос не се установява наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Наличието на визираното селективно основание не се установява и по отношение на обусловилия решаващата воля на съда четвърти въпрос, формулиран в изложението на касатора. Посоченото в последното, решение №318 от 30.06.1998 г. по гр.д.№130/1998 г. на ВКС, се отнася до основанието/каузата на договор за дружество и не може да обоснове противоречие с принципно възприетото от въззивния съд становище, че обстоятелствата за каква цел заемополучателят ще използва заетия финансов ресурс са извън каузата на договора за заем за потребление, разбирана като основание за валидността му. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението /предвид безспорността, според касатора, на обстоятелството, че изпълнението на заемодателя към третото лице (чрез банков превод), е извършено след като плащането на цената по продажбеното правоотношение вече е било осъществено, отново от заемодателя отново чрез банков превод и неправилността на изводите на съда, свързани: с тълкуване на договора, с липсата на нищожност на Анекс №1 и с пораждане на правните последици на делегацията за плащан/. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,