Определение № 4894 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2343/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. К. Г. против решение № 58 от 24.02.2026 г. по в.гр.д.№ 979 от 2025 г. на Хасковския окръжен съд, III състав, с което е отменено първоинстанционно решение № 267 от 20.08.2025 г. по гр.д.№ 587 от 2024 г. на Районен съд- Димитровград и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от Г.К. Г. срещу И. К. Г. и Т. Р. Г. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо ответниците, че ищецът е собственик по наследство на 1/2 ид.ч. от следния имот: дворно място с площ от 720 кв.м., находящо се в [населено място], [улица], представляващо поземлен имот с идентификатор *.*.* по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-38 от 05.07.2006 г. на ИД на АГКК, ведно с построените в него двуетажна жилищна сграда с площ от 106 кв.м., представляваща самостоятелен обект с идентификатор *.*.*.*, гараж с площ от 82 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор *.*.***.*, едноетажна жилищна сграда с площ от 34 кв.м., представляваща самостоятелен обект с идентификатор *.*.***.* и селскостопанска сграда със застроена площ от 63 кв.м., представляваща самостоятелен обект с идентификатор *.*.***.*.

В жалбата се твърди, че решението на Хасковския окръжен съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.2, предл.3 ГПК (очевидна неправилност на решението) и чл.280, ал.1, т.1 ГПК (противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 566 от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 1053 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.) по следните въпроси:

1. Може ли да е налице придобивна давност между наследници без доказано явно и недвусмислено отблъскване на владението на съсобственик?

2. Може ли да се приеме, че само спор между съсобствениците представлява отблъскване на владението?

3. Ако словесно си отрекъл претенцията на другия сънаследник, а по-късно го допускаш без противопоставяне, без той да е търсил съгласие да ползва имота, налице ли е отблъскване на претенцията?

4. Може ли обективирането на interversio possessionis за имот от наследствена маса да се счита, че имплицитно важи и за други имоти, които не са в наследствената маса?

5. Съвместни действия на сънаследниците за доброволно уреждане на наследството представляват ли признание на съсобственост, което изключва намерението за своене?

6. Следва ли 10-годишното давностно владение да е изтекло към момента на снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка?

7. От кой момент започва да тече придобивната давност между съсобственици на наследствен имот- от момента на установяване на фактическата власт върху имота или от момента, в който тази власт бъде явно противопоставена на останалите съсобственици чрез действия, отричащи техните права?

8. Следва ли съдът да обсъди всички налични доказателства по делото и да се мотивира защо кредитира едни, а други- не?

В писмен отговор от 21.05.2026 г. ответниците И. К. Г. и Т. Р. Г. оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото на ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице (ищец по делото), в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран с иск, предявен от Г.К. Г. срещу И. К. Г. и Т. Р. Г. за установяване правото на собственост на ищеца върху 1/2 ид.ч. от имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ дворно място с изградени в него четири сгради: две жилищни сгради, гараж и селскостопанска постройка. Ищецът е твърдял, че заедно с ответника И. К. Г. (негов брат) са съсобственици на имота по наследство от дядо им Г. К. Г., починал през 1995 г. Правният интерес на ищеца да предяви този иск е легитимиран с влошените отношения между братята и с обстоятелството, че ответникът И. Г. по време на брака си с ответницата Т. Г. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост за целия имот. Ответниците са оспорили иска, като са заявили възражение за придобиване на имота по давност.

За да постанови решението си за отхвърляне на иска, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: От представения по делото нотариален акт № 59 от 31.05.1946 г., разписен лист към план и заключението на съдебно-техническата експертиза се установявало, че процесният имот в [населено място], кв.Ч. е бил собственост на Г. К. Г. и още две лица. Той е починал на 12.03.1995 г. и е оставил за наследници съпругата си Д. К. Г., починала на 05.07.2000 г. и децата на починалия им на 26.06.1985 г. син К.: ищеца Г. К. Г. и ответника И. К. Г.. На 26.06.1982 г. на Г. К. Г. е било издадено разрешение за преустройство на жилищната сграда в парцела. С нотариален акт № 40 от 1984 г. Г. К. Г. дарил на внуците си И. К. Г. и Г. К. Г. правото на строеж на две гаражни клетки с обща площ от 40 кв.м. по одобрен архитектурен проект, конкретно: И. да построи гаражна клетка на страничната регулационна линия към съседа Г. П., а Г.- да построи вътрешната гаражна клетка. С нотариален акт № 50 от 2017 г. ответникът И. К. Г. е бил признат за собственик по давност на дворното място, заедно с построените в него четири сгради: две жилищни, една стопанска и гараж.

Във връзка с възражението на ответниците за придобиване на имота по давност съдът е обсъдил следните приети по делото писмени доказателства: 1. данъчна декларация от 25.05.1998 г., подадена от Д. К. Г., в която е декларирано, че Д. притежава 4/6 ид.ч. от имота, а двамата й внуци- по 1/6 ид.ч.; 2. нотариална покана от 18.04.2023 г., подадена от ищеца до ответника да се яви на 28.04.2023 г. в 14,00 ч. в нотариалната кантора на нотариус Р. С. за уреждане по доброволен начин на отношенията им във връзка с дължимото от ответника обезщетение за ползване на съсобствения имот в [населено място], [улица]; 3. констативен протокол на нотариус Р. С. от 28.04.2023 г., че И. Г. не се е отзовал на поканата на ищеца за среща; 4. два броя приходни квитанции за заплащане данък недвижим имот и такса битови отпадъци за процесния имот за 2021 г. и 2022 г. от ищеца Г. Г..

В мотивите на решението си въззивният съд е възпроизвел и показанията на разпитаните по делото свидетели: Относно показанията на свидетеля К. Г. К. (син на ищеца) е посочил, че този свидетел е свидетелствал затова, че процесният имот е наследствен; че първоначалната къща в него била построена през 50-60 години на миналия век от дядото Г.; че през 80-те години била извършена реконструкция на тази къща от Г. и сина му К. (баща на ищеца и на ответника); че до смъртта си през 2000 г. в лятната кухня в имота живеела прабаба му Д. (баба на ищеца и на ответника); че до смъртта си през 2014 г. на първия етаж от къщата живеела баба му Т. (майка на ищеца и на ответника), която свидетелят и майка му (съпругата на ищеца) посещавали всяко събота и неделя и че след смъртта на баба му посещенията станали по-редки. Преди повече от 10 г. в един от трите гаража (този, който бил най-стария и най-близо до къщата) бил вкаран лек автомобил на ищеца, без за това да е било искано разрешение от ответника и без той да се е противопоставил на това. По-късно, преди около 5 години, считано от 2025 г., ищецът оставил в този гараж на склад и един бойлер. През 2016- 2017 г. между ищеца и ответника възникнал спор относно друг техен съсобствен имот в [населено място], при който ответникът предложил разменна сделка на идеалните части между двата имота, но до съгласие не се стигнало. През пролетта на 2023 г. ищецът и ответникът с адвокатите им се срещнали в кантората на нотариус Г. К., с цел доброволна делба на процесния имот. Било постигнато съгласие да се изготви оценка на имота от лицензиран оценител. Оценителят посетил и огледал имота, като ответниците не само че не възразили срещу този оглед, но и ответникът заплатил част от възнаграждението на оценителя. След изготвяне на оценката страните се срещнали отново и обсъдили дадената оценка, но впоследствие ответникът отказал да изплати на ищеца половината от стойността на имота.

Според свидетеля Р. Р. Г. (приятел на ищеца), ищецът живял в наследствения имот до 1994-1995 г. През 80-те години на миналия век той, баща му и дядо му извършили преустройство на жилищната сграда, включително изливане на плоча и надстрояване. Самият свидетел по покана на ищеца помагал при разтоварване на строителни материали. Тези материали били заплащани от ищеца. Този свидетел също потвърждава, че преди около 10 години, считано от 2024 г., ищецът вкарал в един от гаражите автомобила си, като свидетелят помагал за внасянето му (автомобилът бил бутан). По това време ответникът бил там, видял ги и не възразил. Свидетелят не знае между двамата братя да е имало спор за наследствения им имот.

Свидетелят Т. И. И. (приятел на ищеца) е заявил, че знае за наследствената къща в кв.Ч. и също потвърждава, че е присъствал на вкарването в един от гаражите на автомобил на ищеца, което станало в присъствието на ответника, който не възпрепятствал влизането им.

Свидетелят С. Т. С. е свидетелствал за това, че имотът е наследствен на страните и в него има двуетажна къща, три гаража, лятна кухня и навес. В миналото там живеели бабата и дядото на страните, както и ищецът и съпругата му, а понастоящем там живеели ответниците с децата им. Свидетелят не бил виждал ищеца в имота повече от 10 години.

Свидетелките З. Д. Н. (съседка) и Ж. Г. Х. също свидетелстват за това, че ответникът живее в процесния имот заедно със семейството си през последните поне 30 години. Той и съпругата му поддържали и ремонтирали къщата и я считали за своя. Свидетелките не са виждала ищеца да живее или да посещава този имот. Свидетелката Н. обаче признава, че е виждала в имота жена, която е била там да извърши оценка.

Свидетелят В. М. Н. (съсед на процесния имот от 2010 г.) свидетелства за това, че през 2012-2013 г. чул през оградата спор между двамата братя, при който ответникът повишил тон и казал на ищеца дословно: „Ти нямаш никакъв дял тука в тази къща. И. от тука“. Свидетелят твърди, че след този случай не е виждал ищеца да посещава имота.

Свидетелят В. Д. В. (колега на ответника от 2007- 2008г., посещавал имота многократно) свидетелства за това, че при едно от посещенията му през 2016 г. ищецът позвънил на вратата. Ответникът отворил и между двамата братя възникнал спор във връзка с разпределението на къщата. Спорът приключил с изгонване на ищеца от имота, като той не бил допуснат вътре. След този случай свидетелят не е виждал ищеца в имота. Свидетелят не знаел дали ищецът има ключ за този имот.

При тази установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Приел е, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като след даване ход на делото по същество е възобновил съдебното дирене, за да даде възможност на ищеца да поиска конституирането на Т. Г. като ответник по делото наред със съпруга й И. Г., макар че по спор за собственост на имот съпрузите са необходими, но не и задължителни другари. Още по-съществено нарушение на първоинстанционния съд представлявало възобновяването на съдебното дирене поради констатирана от съда липса на доказателства, че наследодателят на ищеца е бил собственик на процесния имот. Съгласно чл.154, ал.1 ГПК доказателствената тежест за установяването на този факт лежала върху ищеца. Затова, ако съдът, след приключване на събирането на доказателствата, достигне до извод за недоказаност на този факт, той следва да отхвърли иска като неоснователен, а не да предоставя възможност на страната да отстрани пропуските си. С възобновяването на съдебното дирене първоинстанционният съд фактически е съдействал на ищеца да допълни доказателствен дефицит, което нарушавало равнопоставеността на страните и излизало извън пределите на допустимото процесуално ръководство. Въпреки установената незаконосъобразност на възобновяването на съдебното дирене, въззивният съд е приел, че това нарушение не налагало обезсилване на първоинстанционното решение, тъй като не е довело до постановяване на недопустимо решение. Недопустимостта била налице при липса на процесуална предпоставка за постановяване на съдебния акт- например при липса на правен интерес, липса на надлежна страна при задължително другарство или произнасяне извън предмета на спора. В случая не била налице нито една от изброените предпоставки за обезсилване на първоинстанционното решение. Поради това съдът е приел за неоснователно съдържащото се във въззивната жалба на И. и Т. Г. искане за обезсилване на първоинстанционното решение.

Преценявайки правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение, въззивният съд е приел, че то е неправилно- като постановено при неправилна преценка на доказателствата относно придобивната давност. От представения нотариален акт от 1946 г. се установявало, че процесният имот бил придобит от три лица (едно от които е дядото на ищeца и на ответника Г. Г.). По делото не били установени квотите на придобиване, нито последващо прехвърляне на идеалните части на останалите съсобственици в полза на наследодателя на страните. Не било установено и извършването на делба. Следователно не било доказано по категоричен начин, че наследодателят е бил изключителен собственик на целия имот, респективно, че ищецът е придобил по наследство идеална част от него в обема, който претендира. Подадената през 1998 г. данъчна декларация от Д. Г. имала единствено административно значение и не съставлявала титул за собственост. Същевременно от доказателствата се установявало, че с нотариален акт от 2017 г. ответникът е признат за собственик на имота по наследство и давностно владение. Макар този нотариален акт да не създавал право, а само удостоверявал съществуващо такова, неговото съдържание следвало да бъде съобразено в съвкупност с останалите доказателства относно фактическото упражняване на власт върху имота.

Въззивният съд е посочил, че решаващо значение в спора имал въпросът дали е налице отблъскване на владението на ищеца и изтичане на придобивна давност в полза на ответника. Приел е, че при анализа на гласните доказателства първоинстанционният съд е кредитирал показанията на свидетелите на ищеца и е омаловажил тези на свидетелите на ответника. Свидетелят К. (син на ищеца) бил пряко заинтересован от изхода на делото, поради което неговите показания е следвало да бъдат ценени с повишено внимание, през призмата на чл.172 ГПК. Освен това между първоначалния и повторния му разпит се констатирали съществени разминавания относно ключови факти, включително относно начина на ползване на имота и отношенията между страните след възникналия конфликт. Същото се отнасяло и за другия свидетел на ищеца, чиито показания били общи, лишени от конкретика и не установявали по категоричен начин упражняване на фактическа власт върху имота от страна на ищеца след 2012/2013 г. Липсвали ясни данни за съвместно владение след този период, както и за действия на ищеца, които да демонстрират реално участие в управлението или ползването на имота. За разлика от тях свидетелите на ответника били съсед и колега, който бил чест гост в дома на ответника, не се намирали в родствена или имуществена зависимост със страните и били непосредствени очевидци на действителните отношения между братята и то именно по повод процесните имоти. Показанията им били вътрешно непротиворечиви, логически последователни и взаимно допълващи се. Те установявали конкретен конфликт през 2012-2013 г., при който ответникът е заявил на ищеца, че няма дял в имота, изгонил го е и след този момент не го е допускал до него. Тези показания кореспондирали и с признанията на самия ищец, че впоследствие е търсил разрешение за ползването на гаражно помещение, което поведение е несъвместимо с качеството на съсобственик, упражняващ равни права. Съдът е посочил, че съгласно установената практика на ВКС, за да започне да тече придобивна давност между съсобственици, е необходимо владелецът да извърши действия, които по ясен и несъмнен начин отричат правата на останалите съсобственици и да доведе това до тяхното знание. В случая били налице именно такива действия- изрично словесно отричане на правата на ищеца, физическо отстраняване от имота и последващо трайно недопускане. Тези факти обективирали намерение за своене на целия имот и представлявали класическо отблъскване на владението. От установения момент на отблъскване- 2012-2013 г. (най-късно 2013 г. според свидетеля Н.) до предявяване на иска през 2024 г. бил изтекъл повече от десетгодишния срок по чл.79, ал.1 ЗС, поради което ответниците са придобили имота по давност.

Въззивният съд е приел и че не били ангажирани доказателства за прекъсване на давността. Плащането на данъци от ищеца не представлявало упражняване на фактическа власт и не прекъснало давността. Нотариалната покана също не била действие, годно да прекъсне придобивната давност. Разпоредбата на чл.116 ЗЗД, приложима съответно и при придобивната давност (по аргумент от чл.84 ЗС) предвиждала изчерпателно способите за прекъсване на давността. Те били лимитативно изброени и не подлежали на разширително тълкуване. Извън тях, придобивната давност можела да бъде прекъсната и при реалното възстановяване владението на собственика, тоест когато владелецът бъде фактически отстранен или бъде възстановено съвместното владение по начин, който отнема изключителния характер на упражняваната фактическа власт. Извънсъдебното оспорване на владението не било достатъчно да прекъсне придобивната давност: извънсъдебните покани, предупреждения, разговори, преговорите за доброволна делба или за уреждане на отношенията не прекъсвали давността. Не всяко оспорване на правото, нито всяко изразяване на несъгласие със съществуващото фактическо положение имало прекъсващ ефект. Ако се приемело противното, би се стигнало да правна несигурност и до възможност давността да бъде спирана чрез едностранни волеизявления без реално упражняване на правото на защита. Конкретно въззивният съд е приел, че нотариалната покана от 2023 г. не може да се квалифицира като действие, прекъсващо придобивната давност. Още повече, че към момента на нейното отправяне десетгодишният срок, започнал да тече след отблъскване на владението през 2012-2013 г., вече бил изтекъл.

Настоящият състав на ВКС счита, че касационното обжалване на решението на Хасковския окръжен съд следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК по съмнение за недопустимост на това решение- като постановено по нередовна искова молба, в която:

1. относно процесния обект с идентификатор *.*..* е налице противоречие между обстоятелствената част и диспозитива на тази искова молба: в обстоятелствената част се твърди, а и от събраните по делото доказателства се установява, че този обект включва три гаража, два от които са индивидуална собственост на ищеца Г. Г. и на ответника И. Г., придобити на основание осъществено от тях право на строеж, учредено с нотариален акт № 40 от 29.12.1984 г., а в диспозитива се претендира за признаване правото на ищеца върху 1/2 ид.ч. от този обект /тоест от трите гаража/, придобито по наследство от дядо му Г.Г.

2. процесният обект с идентификатор *.*.***.*, за който е установено, че представлява двуетажна жилищна сграда, не е надлежно индивидуализиран: не е посочено дали се касае за еднофамилна жилищна сграда или за два самостоятелни жилищни обекта на всеки от двата етажа на сградата- обстоятелство, което е от съществено значение за решаване на въпроса дали цялата или само част от сградата е придобита по давност от ответниците, предвид събраните по делото доказателства за ползването на двата етажа през различни периоди от време от различни лица.

3. по отношение на процесния обект с идентификатор *.*.***.* в исковата молба не са изложени твърдения кога е построен този обект, от кого (от дядото на ищеца, от баща му, от самия него или от брат му) и какво представлява (дали е сграда, отговаряща на законовите изисквания за самостоятелно жилище и като такава представляваща самостоятелен обект на правото на собственост, или е спомагателна постройка (лятна кухня) към жилищната сграда или към дворното място)- обстоятелства, които са от значение за решаване на съществените за делото въпроси чия собственост е бил този обект към момента на построяването му; дали този обект може да бъде придобиван по давност самостоятелно или само като принадлежност към жилищната сграда или дворното място; дали от построяването му и завладяването му от ответниците до завеждане на иска е изминал предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС срок на давностно владение и дали дворното място е самостоятелен обект на собственост или обща част на изградени в него две жилищни сгради (т.нар.хоризонтална етажна собственост), в който случай идеални части от него не могат да се придобиват по давност отделно от сградите.

4. по отношение на процесния обект с идентификатор *.*.***.* в исковата молба не е посочено какво представлява този обект (самостоятелна сграда, спомагателна сграда към самостоятелен обект с идентификатор *.*.***.* или обслужваща дворното място сграда), кога е построен този обект и от кого (от дядото на ищеца, от баща му, от самия него или от брат му), ползван ли е от ответниците и през кой период от време- обстоятелства, които са от значение за решаване на съществените за делото въпроси чия собственост е бил този обект към момента на построяването му; дали този обект може да бъде придобиван по давност самостоятелно или само като принадлежност към жилищната сграда или дворното място; дали от построяването му и завладяването му от ответниците до завеждане на иска е изминал предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС срок на давностно владение.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение