Определение № 537 от 10.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 145/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 445 / 07.12.2011 год. на Окръжен съд - Велико Търново по гр.д.№ 1011 / 2011 год., с което частично е потвърдено решение № 58 / 19.05.2011 год. по гр.д.№ 868 / 2010 год. на Свищовски районен съд, в частта, в която със същото е осъден касатора да заплати на Е. Ж. Х., на основание чл.79 ал.1 ЗЗД сумата от 4 413,60 лв. – възнаграждение, дължимо й като член на надзорния съвет, за периода м. септември – м.декември 2007 год., месеците януари, май, юни 2008 год. и за периода август - декември 2008 год., ведно с обезщетение за забава, на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, в размер на 1043,20 лв., както и частично е отменено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, като касаторът е осъден да заплати сумата от 5 847,40 лв. - възнаграждение за остатъка от процесния период и 2 922,45 лв., на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, върху така присъдената главница. К. намира въззивното решение неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.116 б.”а” ЗЗД, по възражението на страната за погасяване предявените от ищцата искове по давност, чл.231 ал.1 ТЗ и чл.223 ал.4 т.5 ТЗ - по възражението на страната за нищожност на решението на ОС на дружеството от 21.07.2003 год., за избора на ищцата като член на НС и за размера на възнаграждението й, както и чл. 242 ал.6 от ТЗ – относно формата на договора между дружеството и член на надзорния съвет. Решението се сочи необосновано досежно извода на съда за съществуващо между страните договорно правоотношение. Твърди се съществено нарушение на съдопроизводствените правила при прилагане чл.272 от ГПК, тъй като, освен препращането към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд не е изложил собствени мотиви по всички направени във въззивната жалба доводи. К. обосновава основания за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т. 2 и т.3 от ГПК. Ответната страна - Е. Ж. Х. - оспорва жалбата, като не счита доказани допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – противоречие на въззивното решение с цитираната казуална съдебна практика по въпроса относно признанието на длъжника, като прекъсващо погасителната давност .В хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК - по твърдението за нищожност на решението на ОС на дружеството, с което са избрани членовете на НС и определено възнаграждението им, противопоставя задължителна съдебна практика относно основанията за нищожност на решение на ОС на търговско дружество - ТР № 1 / 06.12.2002 год. по тълк.дело № 1 / 2002 год. на ОСГК на ВКС, с което въззивното решение е съобразено. Страната не счита, че изобщо са наведени обстоятелства в обосноваване допускане касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по материалноправния въпрос за формата на договора, сключван между АД и член на Надзорния му съвет. Върховен касационен съд, ТК, второ търговско отделение, констатира че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, изхожда от легитимирана страна и съдържа необходимите реквизити по чл.284 ГПК, като е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД, от ищцата Е. Ж. Х. против [фирма], за осъждане ответника да заплати възнаграждение на същата в качеството й на член на надзорния му съвет, избрана като такава с решение на ОС на дружеството от 21.07.2003 год., с което е гласувано и възнаграждение за членовете на НС - 2 минимални работни заплати за страната. Ответникът е противопоставил възражение за погасяване по давност на исковете, на основание чл.111 ЗЗД и чл.119 ЗЗД, което първоинстанционният съд е уважил частично - за предявени възнаграждения за период до м. юли 2007 год. вкл., иска за които е отхвърлен, както и кореспондиращата им мораторна лихва. Въззивният съд е отменил отхвърлителното решение и приел за изцяло неоснователно възражението за погасителна давност, позовавайки се на извършени от дружеството плащания, за някои от месеците в процесния период, с което е приел наличие на признание по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД, прекъсващо погасителната давност и за останалите. Въззивният съд не е споделил довода на ответника за необходима като форма за действителност писмена такава на договора между дружеството и член на надзорния съвет ,на основание чл.242 ал. 6 ТЗ. Споделил е, с оглед препращане към мотивите на първоинстанционното решение, извода на същия съд, че наведените основания за нищожност на решението на ОС / взето решение за възнаграждението на членовете на надзорния съвет без предварително обявяване в дневния ред и без необходимия кворум / са такива относно незаконосъобразност на същото, подлежаща на атакуване по реда на чл.74 от ТЗ. По формулираните от касатора материалноправни въпроси, настоящият състав намира следното: Въпросът - „ дали плащането от длъжника, на задължение за определен период, съставлява признание на периодичното по характер задължение и за други периоди от съществуването на облигационното правоотношение - предмет на иска, прекъсващо погасителната давност по смисъла на чл.116 б.”а „ ЗЗД „ - покрива общия критерий за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК .Отговорът на този въпрос, включен в предмета на спора, е обусловил решаващите изводи на съда. Доказан е и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т. 2 от ГПК - въззивното решение е дало отговор на същия в противоречие с казуална съдебна практика - решение № 2894 / 23.11.1972 год. по гр.д.№ 1927 / 72 год. на І г.о. на ВС, с което е прието, че „ признанието на вземането прекъсва погасителната давност само за дължимото от длъжника по време на това признание, но не и за това, за което той в бъдеще може да стане длъжник „. Налице е достатъчен материалноправен идентитет между посоченото решение и конкретния спор, предпоставящ възможност за преценка за противоречие в практиката на съдилищата. Цитираните решения, относно зачитане на счетоводните записвания на задълженията от длъжника, като признание по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД, са неотносими към формулирания правен въпрос, а и въпрос с такъв предмет не е обосновал решаващите изводи на съда. Въпросът - „ дали процесното решение за избор на НС и определяне възнаграждението на членовете му, обективирано в протокола от 21.07.2003 год. може да се атакува като нищожно извън сроковете по чл.74 ТЗ и активно легитимирано ли е дружеството да предяви възражение за нищожност „ - не съставлява правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК. Същият е фактологично обусловен и предпоставя отговор по правилността на изводите на въззивния съд, на основанията по чл.281 т.3 ГПК. При това няма обоснован допълнителен селективен критерий по чл. 380 ал.1 т.3 от ГПК. Напротив: хипотезите на нищожност на решението на ОС на търговско дружество са предмет на ТР № 1 / 06.12.2002 год. по тълк. дело № 1 / 2002 год. на ОСГК на ВКС и в същите не попадат наведените от касатора основания. Идентични съображения изключват допускане на касационното обжалване ,поради непокриване на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, и по въпроса „ за възмездността на правоотношението между дружеството и членовете на НС „, от изложението към който е видно, че касаторът навежда основания за неправилност на въззивното решение по възраженията му за липсващо в конкретния случай решение на ОС, с предмет определен или определяем размер на възнаграждението. Не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по материалноправния въпрос „ относно формата на договора, сключван между АД и член на НС, по чл. 242 ал.6 ТЗ, макар да съставлява правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите изводи на съда .К. не е обосновал така зададеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на т.4 от ТР № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, формиращи общо правно основание за допускане на касационното обжалване. Самата разпоредба на чл.242 ал.6 ТЗ не предвижда конкретна форма на договора. В обобщение, следва да се допусне касационното обжалване само по първия от горепосочените въпроси, относно значението на плащането на периодично задължение за едни периоди, като съставляващо признание на задължението за други, по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД ,на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, ТК, второ търговско отделение