Определение № 886 от 07.10.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. К. срещу решение № I-123 от 30.11.2009 г. на Бургаския окръжен съд по в.гр.д.№ 298 от 2009 г., с което е оставено в сила решение № 214 от 19.10.2007 г. по гр.д.№ 169 от 2007 г. на К.ския районен съд, поправено с решение № 53 от 02.04.2008 г., за отхвърляне на предявените от касаторката и други наследници на И. В. Д. срещу О. служба „Земеделие и гори”- гр.К. и Община К. искове с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ за следните земеделски имоти: 1. нива с площ от 16,4 дка, находяща се в землището на с.Деветак, м.„Голям Мисилим”, 2. нива с площ от 4 дака, находяща се в землището на с.Деветак, м.”Шалтарката” и 3. лозе с площ от 0,3 дка, находящо се в землището на с.Деветак, м.”Лозята”. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението като постановено при съществени нарушения на материалноправни и процесуалноправни разпоредби и поради необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване по същество се сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Касаторката счита, че обжалваното съдебно решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и на гражданските съдилища в страната по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да обсъди всички възражения на страните по делото и всички наведени от тях във въззивната жалба основания, 2. Дали писмен договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот, сключен през 1930 г. с нотариална заверка на подписите на страните, е в изискуемата от закона форма за действителност и съответно дали такъв договор представлява придобивен способ, 3. Дали недекларирането и съответно незаписването на земеделския имот в емлячен регистър означава, че собственикът е загубил правото си на собственост върху този имот, 4. Към кой момент ищецът по иск с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ следва да установи правото си на собственост. Като решения на съдилищата, на които обжалваното решение противоречи, са посочени т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 871 от 10.12.2009 г. по гр.д.№ 1971 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение от 20.06.2008 г. по гр.д.№ 824 от 2007 г. на Софийския окръжен съд и решение № 1956 от 12.02.2002 г. по гр.д.№ 544 от 2001 г. на ВКС, Пето г.о. Ответниците по касационната жалба О. служба „Земеделие”- гр.К. и Община К. не вземат становище по нея. Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: Не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд по въпроса, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения на страните по делото и всички наведени от тях във въззивната жалба основания. Както е прието и в посоченото от касаторката Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, т.4, въззивният съд е длъжен да стори това. В конкретният случай въззивният съд е изпълнил това свое задължение, като е обсъдил всички доводи на страните и всички посочени във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение. Не е налице противоречие между обжалваното решение и решение № 871 от 10.12.2009 г. по гр.д.№ 1971 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о.: В това решение на ВКС е прието, че липсата на мотиви във въззивното решение по някои от възраженията на страните прави невъзможна преценката за правилността на това решение. В обжалваното решение има мотиви по всички възражения и доводи на страните, поради което няма противоречие на това решение с горепосоченото решение на ВКС. Не е налице и противоречие с решение № 1956 от 12.02.2002 г. по гр.д.№ 544 от 2001 г. на ВКС, Пето г.о.: В това решение е прието, че в хода на съдебното дело съдът е длъжен да изследва и установи правото на собственост на имота по време на включването му в ТКЗС. Същото е прието и в обжалваното решение, като искът е отхвърлен, тъй като съдът е приел, че ищците не са доказали правото на собственост на наследодателя им върху процесните земеделски земи към момента на внасянето им в ТКЗС. Доколко този извод на съда е правилен или не, е въпрос, касаещ правилността на съдебното решение, който въпрос не може да се преценява и решава в настоящото производство по чл.288 от ГПК. Въпросът, дали недекларирането и съответно незаписването на земеделския имот в емлячен регистър означава, че собственикът е загубил правото си на собственост върху този имот, не е съществен правен въпрос по настоящото дело по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда в обжалваното решение /в този смисъл т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСТГК на ВКС/- въззивният съд е приел иска за неоснователен, не защото имотите не са били вписани в емлячния регистър на името на наследодателя на ищците И. Д., а защото не е било доказано правото му на собственост върху тези имоти към момента на включването им в ТКЗС. Напротив, въззивният съд е приел, че невписването на имотите в емлячния регистър на името на И. Д. е без правно значение, тъй като емлячният регистър е от 1928 г., а писменият договор за покупко-продажба на имотите е сключен две години по-късно- през 1930 г., поради което към 1928 г. е нямало как тези имоти да бъдат вписани в емлячния регистър. По втория посочен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпрос /дали писмен договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот, сключен през 1930 г. с нотариална заверка на подписите на страните, е в изискуемата от закона форма за действителност и съответно дали такъв договор представлява придобивен способ/ не е посочена противоречива съдебна практика. Освен това, по този правен въпрос има трайна съдебна практика и ясна правна уредба, съдържаща се в чл.219 от Закона за задълженията и договорите от 1892 г. /отм./, който след изменението му със Закона за привилегиите и ипотеките от 31.08.1910 г. вече изисква като форма за действителност на договорите за прехвърляне на собственост върху недвижими имоти нотариалната форма /крепостен акт, по-късно нотариален акт/. Предвид на всичко гореизложено настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия