Определение № 178 от 11.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1469/2013 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 8013/20.ХІІ.2012 г. на М. Т. Д. и Т. Д. Ц. - двамата от [населено място], община Ст. З., подадена против решение № 1341 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 3-и с-в, от 7.ХІ.2012 г., постановено по т. д. № 974/2012 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 17/12.ІV.2012 г. на ОС-Ст. З., ГК по гр. дело № 1121/2011 г.: за приемането за установено в пр-во по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че срещу настоящите двама касатори ищецът Л. Г. Г. от гр. Ст. З. имал вземане по запис на заповед от 29.ІV.2008 г. в размер на 79 600 лв., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК /9.VІІІ.2011 г./ и до окончателното й изплащане. Оплакванията на двамата касатори са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното въззивно решение, поради което те претендират касирането му, като неправилно, и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция за отхвърляне на положителния установителен иск на Л. Г. Г., предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК и за присъждане – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК - на всички направени по делото разноски В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по два процесуалноправни въпроса: 1/ „При направени изявления от двете страни по делото за съществуването на каузално правоотношение, във връзка с което е бил издаден запис на заповед, съдът длъжен ли е да разгледа това каузално отношение между страните по спора?”; 2/ При предявен установителен иск по чл. 124, ал. 1–във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК, в тежест на коя от страните е да установи връзката между издадения запис на заповед и каузалното правоотношение – на поемателя или на издателя на записа на заповед?” Касаторите поддържат в изложението към жалбата си, че същите два правни въпроса, по които въззивният съд се е произнесъл с атакуваното от тях решение, били решавани противоречиво от съдилищата в страната. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Л. Г. Г. от гр. Ст. З. писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Стара З. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. В писмения отговор по жалбата се инвокират доводи, че тезата на двамата касатори в процеса се основавала върху несъществуващо каузално правоотношение между страните по спора. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, съвместната касационна жалба на М. Т. Д. и Т. Д. Ц. – двамата от [населено място], община Ст. З. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационния контрол, са следните: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е бил уважен положителен установителен иск на Л. Г. Г. с правно основание по чл. 124, ал. 1-във вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, предявен срещу настоящите двама касатори, въззивната инстанция е приела за невярно твърдението на ищеца за съществуване и неизпълнение на договор за заем, споделяйки по този начин становището в отговора им по исковата молба, че не отговаряло на истината съдържащото се в нея твърдение за издаване на процесния запис на заповед от 29.ІV.2008 г. „като гаранция за сключен договор за заем” между страните по делото в размер на сумата от 79 600 лв. Съображението на Пловдивския апелативен съд е било, че в исковата молба само описателно се говорело за „предаване” на такава сума, което изобщо не означавало въведено в процеса правно твърдение за наличие на каузална сделка, чието установяване да е предмет на делото. Докато в мотивите към потвърденото решение на първостепенния съд се съдържа констатацията, че „паричното задължение по ценната книга не се явява обект на каузалната сделка /договор за заем, какъвто се твърди от ответниците, че е сключен/, тъй като страните по процесния запис на заповед от 29.ІV.2008г. не съвпадат с тези по каузалната сделка” - въпреки, че по делото не се събраха доказателства такъв договор за заем да е сключен валидно, поради което направеното възражение от страната на ответниците (курсив на ВКС) е неоснователно”. Следователно между низовите инстанции по делото е налице е разминаване в представата им, какво се обхваща от предмета на спора, с който са били сезирани и, в частност, коя от страните по него въвежда твърдения, респ. възражения, за наличие на конкретно каузално правоотношение по повод или във връзка с което е бил издаден процесния запис на заповед от 29.ІV.2008 г. При съпоставка между обстоятелствената част на исковата молба и отговора по нея може да се констатира, че всяка от страните по делото се позовава на различно каузално правоотношение, в обезпечение на изпълнението по което да е бил издаден процесния менителничен ефект. Това сочи на вероятност въззивният съд да се е произнесъл по непредявен иск, което е самостоятелно основание за допустимост на касационния контрол, съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 in fi ne на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение