Определение № 708 от 19.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2406/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Н. К. и С. К. К. срещу решение № 946 от 13.10.2022 г. по в.гр.д.№ 476 от 2022 г. на Бургаския окръжен съд, IV въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 260222 от 29.10.2021 г. по гр.д.№ 1229 от 2018 г. на Районен съд- [населено място] за допускане на делба на недвижим имот /апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица]- вилно селище „С. Х.“, [жилищен адрес] с плод 57,62 кв.м., ведно с прилежащите 10,85 кв.м. ид.ч., представляващ самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на града, одобрена със заповед № РД-18-46 от 18.08.2006 г. на Изпълнителния директор на АГКК/ между К. Н. К. и С. К. К. от една страна и М. С. Ж. и Л. Г. Ж. от друга при квоти 3/4 ид.ч. за К. и 1/4 ид.ч. за Ж..

В жалбата се твърди, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно - основания за касационно обжалване по чл.281, т.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Твърди се, че решението е недопустимо и очевидно неправилно и че противоречи на посочена практика на ВКС по поставени над 40 въпроса, които настоящият състав на ВКС обобщи и доуточни както следва:

1. Недопустимо ли е решение, с което съдът се е произнесъл по прекъсване на давностен срок, без никоя от страните по делото да се е позовала на такова прекъсване на давността?

2. Могат ли правни действия, извън посочените в чл.116 ЗЗД, да смутят владението и да прекъснат придобивната давност на трети лица по изпълнителното дело ? Снабдяването с постановление за възлагане на имота води ли до прекъсване на давността на владелец, който не е страна в изпълнителното производство ?

3. Следва ли да се приеме, че купувачите по предварителен договор са добросъвестни владелци на имота по чл.79, ал.2 ЗС, ако е установено, че към момента на сключване на този предварителен договор те не са знаели, че праводателите им не са единствени собственици на имота ?

4. Трето лице по изпълнително дело, заведено срещу собственика на имота, може ли да се позове на чл.78 и чл.79 ЗС ?

5. Прилага ли се презумпцията по чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването ?

6. Допустимо ли е служебно конституиране от страна на съда на задължителен необходим другар и ако такова е извършено, приравнява ли се това на предявяване на иск и в този случай от кой момент се прекъсва придобивната давност- от момента на конституирането или от момента на узнаване за делото с връчена искова молба ?

7. Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, неизпращането на съобщения до страните, вещите лица и свидетелите за отлагане на делото, когато съдът е определил новата дата за заседанието в закрито съдебно заседание ?

8. Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, неотлагането на делото при неявяване на страната или нейния пълномощник при наличие на препятствие, което страната не може да отстрани ?

9. Следва ли въззивният съд служебно да се отведе от разглеждане на делото, за да не са налице никакви съмнения за вътрешното му убеждение ?

10. Следва ли въззивният съд да повтори опорочените процесуални действия на първоинстанционния съд по събиране на доказателства ? Длъжен ли е въззивният съд да следи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушение на чл.146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване /недоказан факт за вписана възбрана ?

11. Разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК задължава ли съдът при постановяване на решението да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните и въз основа на тях да установи фактите и обстоятелствата по делото и да приложи материалния закон ?

12. Разпоредбите на чл.101 ГПК /отм./ и чл.183, ал.1 ГПК задължават ли съда да изключи от доказателствата по делото документи, които са представени в препис, когато страната не е представила оригинала на документа или официално заверен препис от него ? Недопустимо ли е съдебно решение, което се основава на такива доказателства ?

13. Може ли съдът сам да отмени определението си, с което е задължил страната по делото да представи оригинал или официално заверен препис от документи ?

14. Могат ли заверени преписи по чл.32 от Закона за адвокатурата да удостоверят верността и заместят поисканите от страните оригинали на документи ?

15. Може ли заличаването на възбрана да има действие занапред, след публична продан, осъществена през 2018 г., при положение, че нормата на чл.433, ал.4 ГПК е приета с изменение на ГПК от 2019 г. ?

16. Следва ли съдът да разгледа възражение за недействителност на извършени сделки след вписана възбрана върху имотите по смисъла на чл.452 ГПК или тази недействителност може да се обяви само по конститутивен иск в отделен процес ? Този въпрос относим ли е към първата фаза на делбата ? Кредиторът- взискател може ли да се противопостави с възражение за относителна недействителност по чл.452, ал.2 ГПК във връзка с чл.453 ГПК извън изпълнителния процес спрямо трети на изпълнението лица ?

17. По смисъла на чл.452 ГПК може ли трето лице да се позовава на недействителност, когато не е страна по изпълнителното дело и не е взискател ?

18. Дължи ли връщане на полученото без основание привидния кредитор ?

19. Когато собственикът на имота не е имал качеството длъжник по изпълнителното производство, има ли вещнопрехвърлителен ефект извършената по това дело публична продан ?

20. Налице ли е правен интерес за предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба ?

21. Кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост ?

22. Служебно задължение на съда ли е да определи правната квалификация на предявения иск ?

23. Кога въззивният съд прилага служебно императивна материалноправна норма и какви са задълженията му във връзка с това ?

Освен това се твърди, че решението на Бургаския окръжен съд е очевидно неправилно и недопустимо /основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК/, тъй като е постановено, въпреки че е било налице основание за спирането на делото по реда на чл.229, т.4 ГПК до приключване на гр.д.№ 50 от 2019 г. на Бургаския окръжен съд.

Ответниците М. С. Ж. и Л. Г. Ж. не вземат становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационнната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /страни по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /жалбоподателите са били уведомени за обжалваното решение на 22.12.2022 г., а касационната жалба е подадена на 23.01.2023 г.- понеделник/ и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска.

За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на делба на процесния апартамент при горепосочените квоти, въззивният съд е приел за безспорно установено, че с нотариален акт № 159 от 27.04.2016 г. К. Н. К. и С. К. К. са придобили по време на брака си в режим на съпружеска имуществена общност 1/2 ид.ч. от процесния имот, а с нотариален акт № 97 от 17.03.2017 г. и останалата 1/2 ид.ч. Тъй като обаче срещу един от двамата прехвърлители на втората 1/2 ид.ч. от имота- Р. Т. К. е имало висящо изпълнително дело и вписана преди прехвърлянето възбрана върху 1/4 ид.ч. от имота- /на 13.09.2010 г./, на основание чл.453, т.1 ГПК правата на К. К. и С. К. върху 1/4 ид.ч. от имота, придобити с нотариален акт № 97 от 17.03.2017 г. от Р. К., не могат да се противопоставят на взискателя по изпълнителното дело и купувач по публичната продан от 27.04.2018 г. на 1/4 ид.ч. от имота М. Ж.. Поради това за тази 1/4 ид.ч. от имота съдът е приел, че е собственост на М. С. Ж. и съпругата му Л. Г. Ж., придобити в режим на СИО.

По възражението на ответниците Комитови за придобиване на тази 1/4 ид.ч. от делбения имот по давност, съдът е приел, че дори и да се приеме, че те са установили фактическа власт върху тази част от имота още през 2009 г. /когато са подписали предварителен договор/, то тази осъществявана от тях фактическа власт не е представлявала владение, тъй като Комитови не са имали намерение за своене. Този извод се налагал от договора от 17.03.2017 г., със сключването на който Комитови признали, че до този момент са собственици само на 1/2 ид.ч. от имота. Освен това, вписаната възбрана през 2010 г. и насоченото принудително изпълнение по искане на взискателя Ж., съставлявали пречка за давността. Не на последно място е посочено, че с предявяване на иска за делба на 13.12.2018 г. и вписване на исковата молба за делба, евентуалното давностно владение на Комитови, започнало с предварителния договор от 06.02.2009 г., е прекъснато преди изтичане на необходимия за придобиването по давност съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок.

По искането за изключване на писмени доказателства на основание чл.183 ГПК съдът е приел, че то е неоснователно, тъй като верността на тези доказателства е удостоверена по реда на чл.32 ЗА с подписа на процесуалния представител на ищците.

По оплакването за неоснователен отказ на първоинстанционния съд да спре делото на основание чл.229, т.4 ГПК до разрешаването на преюдициален спор по гр.д.№ 50 от 2019 г. на Бургаския окръжен съд, въззивният съд е приел, че не следва да се произнася, тъй като този въпрос бил окончателно решен с влязлото в сила определение № 60100 от 23.09.2021 г. по ч.гр.д.№ 2769 от 2021 г. на ВКС, постановено по повод обжалване на определение от 03.09.2019 г. на Несебърския районен съд.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените от касаторите основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

По първия поставен въпрос /недопустимо ли е решение, с което съдът се е произнесъл по прекъсване на давностен срок, без никоя от страните по делото да се е позовала на такова прекъсване на давността?/ няма противоречие с посочената практика- т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед направеното от ответниците Комитови възражение за придобиване на част от делбения имот по давност, напълно допустимо е произнасянето на съда относно това дали такава давност е текла през целия твърдян от ответниците период от време или давностният срок е бил спрян или прекъснат. Съответно допустимо е и решението, в мотивите на което съдът е приел, че давността е била прекъсната.

Втората група въпроси /Могат ли правни действия, извън посочените в чл.116 ЗЗД, да смутят владението и да прекъснат придобивната давност на трети лица по изпълнителното дело ? Снабдяването с постановление за възлагане на имота води ли до прекъсване на давността на владелец, който не е страна в изпълнителното производство ?/ не са правни въпроси по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда по възражението за придобивна давност. А тези решаващи изводи са, че до 17.03.2017 г. ответниците са били само държатели, а не владелци на 1/2 ид.ч. от имота и че дори и да са установили владение върху тази част от датата на сключване на предварителния договор от 06.02.2009 г., давностният срок е бил прекъснат преди изтичане на 10 години от тази дата, с предявяването на исковата молба за делба през 2018г., което действие безспорно е измежду посочените в чл.116 ЗЗД действия, с които се прекъсва давността.

По третия поставен въпрос /Следва ли да се приеме, че купувачите по предварителен договор са добросъвестни владелци на имота по чл.79, ал.2 ЗС, ако е установено, че към момента на сключване на този предварителен договор те не са знаели, че праводателите им не са единствени собственици на имота ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. В нея- ППВС № 6 от 27.12.1974 г. изрично се приема, че правни основания по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС са само прехвърлителните сделки, административни актове с вещноправни последици и съдебни решения по конститутивни искове. В съответствие с тази практика в обжалваното решение съдът, макар и не изрично, е приел, че предварителният договор от 06.02.2009 г. не е такова основание, тъй като няма вещнопрехвърлително действие и поради това ответниците не могат да се ползват от предвидената в чл.79, ал.2 ЗС кратка придобивна давност.

По четвъртия въпрос /Трето лице по изпълнително дело срещу собственика на имота може ли да се позове на чл.78 и чл.79 ЗС ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. В съответствие с практиката на ВКС по този въпрос, в обжалваното решение е прието, че ответниците Комитови като трети на изпълнителното производство лица могат да се позоват на изтекла в тяхна полза придобивна давност, поради което това тяхно възражение е прието за допустимо и е разгледано от съда. Същото е прието за неоснователно, а не за недопустимо.

Петият поставен въпрос /Прилага ли се презумпцията по чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването ?/ не е правен въпрос, който може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не касае решаващия извод на съда във връзка с направеното възражение за придобивна давност. А той е, че дори да са владяли имота от датата на сключване на предварителния договор от 06.02.2009 г., ответниците не са придобили спорната 1/4 ид.ч. от него по давност, тъй като давността е била прекъсната преди изтичане на 10 години, с предявяването на иска за делба на 13.12.2018 г.

Първата част от шестата група въпроси /Допустимо ли е служебно конституиране от страна на съда на задължителен необходим другар и ако такова е извършено, приравнява ли се това на предявяване на иск ?/ е неотносима към конкретното дело, по което конституирането на Л. Ж. като ищец по делото заедно с първоначалния ищец и неин съпруг М. Ж. не е извършено служебно от съда, а по молба на М. Ж. вх.№ 223 от 10.01.2019 г. Втората част от тези въпроси /дали в този случай придобивната давност на ответниците се прекъсва от конституирането на Л. Ж. или от узнаването за делото с връчена искова молба/ е от значение за делото, но е решена в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.216, ал.2 ГПК. Напълно в съответствие с тази практика в обжалваното решение, макар и не изрично, е прието, че предявяването на искова молба от М. Ж. ползва и неговия необходим другар по делото- съпругата му Л. Ж., тоест че исковата молба на Л. Ж. следва да се счита предявена от датата, на която е била предявена исковата молба от М. Ж..

Седмият въпрос /Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, неизпращането на съобщения до страните, вещите лица и свидетелите за отлагане на делото, когато съдът е определил новата дата за заседанието в закрито съдебно заседание ?/ е напълно неотносим към конкретното дело, по което отлагането на делото за 27.10.2021 г. е извършено не в закрито, а в проведеното на 10.09.2021 г. открито съдебно заседание.

Осмият въпрос /Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, неотлагането на делото при неявяване на страната или нейния пълномощник, при наличие на препятствие, което страната не може да отстрани ?/ също е неотносим към конкретното дело, по което първоинстанционният съд и въззивният съд са давали ход на делото само в три съдебни заседания /на 03.09.2019 г., 27.10.2021 г. и 26.09.2022 г./ и за никое от тези съдебни заседания ответниците К. К. и С. К. не са подавали молба за отлагане на делото поради невъзможност да се явят.

По деветия поставен въпрос /Следва ли въззивният съд служебно да се отведе от разглеждане на делото, за да не са налице никакви съмнения за вътрешното му убеждение ?/ няма противоречие с практиката на ВКС, че преценката за отвод на основание чл.22, ал.1, т.6 ГПК е на съда, разглеждащ делото и че в случай, когато състав на въззивния съд се е произнасял с определение по процесуален въпрос по същото дело, не е налице основанието на чл.22, ал.1, т.5 ГПК за отвод от произнасянето с решение по същото дело.

По десетата група въпроси /Следва ли въззивният съд да повтори опорочените процесуални действия на първоинстанционния съд по събиране на доказателства ? и Длъжен ли е въззивният съд да следи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушение на чл.146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване /недоказан факт за вписана възбрана ?/ също няма противоречие между практиката на ВКС и приетото в обжалваното решение. Въззивният съд при произнасянето си по исканията за събиране на доказателства във въззивното производство се е съобразил със закона /чл.266, ал.3 ГПК/ и с практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС/, че е недопустимо във въззивното производство да бъдат приемани доказателства, които страната е могла да представи пред първоинстнационния съд и за събирането на които първоинстанционният съд не е попречил чрез допуснато от него процесуално нарушение, както и че въззивният съд не е длъжен да следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и да прави нов доклад по делото.

По единадесетия поставен въпрос /Разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК задължава ли съдът при постановяване на решението да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните и въз основа на тях да установи фактите и обстоятелствата по делото и да приложи материалния закон ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, в съответствие с тази практика, въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и доводи на страните. Макар и не изрично, съдът е взел предвид оспорването на ответниците на автентичността на представения към исковата молба документ /молба/, удостоверяващ вписване на възбрана върху 1/4 ид.ч. от процесния имот, като в решението по същество изводът за наличие на такава наложена възбрана е основан на друго доказателство- постановление за налагане на възбрана от 13.09.2010 г., надлежно заверено за вярност с оригинала от Службата по вписванията на 29.05.2019 г., находящо се на стр.117 от делото.

По дванадесетата група въпроси /Разпоредбите на чл.101 ГПК /отм./ и чл.183, ал.1 ГПК задължават ли съда да изключи от доказателствата по делото документи, които са представени в препис, когато страната не е представила оригинала на документа или официално заверен препис от него ? Недопустимо ли е съдебно решение, което се основава на такива доказателства ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Действително, с определение от закрито заседание от 30.04.2019 г. съдът е задължил ищците да представят оригинали на представените по делото копия от документи и до приключване на делото такива оригинали за констатация не са били представени. Съдът обаче правилно не е изключил от доказателствата по делото нотариални актове № 159 от 27.04.2016 г. и № 97 от 17.03.2017 г., тъй като същите са представени по делото от ищците в заверен от техния адвокат препис по реда на чл.32 от Закона за адвокатурата и между страните не съществува спор относно това, че тези документи съществуват. Напротив, ответниците също са представили тези два нотариални акта и основават правата си на тях. Правилно не е изключено от доказателствата по делото и представеното към исковата молба постановление за възлагане от 27.04.2018 г., тъй като по делото е представено такова постановление с оригинален печат на частния съдебен изпълнител, който го е издал /стр.115 от делото на първоинстанционния съд/. Що се отнася до представената към исковата молба молба за вписване на възбрана, макар същата да не е била изрично изключена от доказателствата по делото, съдът не е основал решението си на тази молба и в този смисъл не е постановил неправилно или недопустимо решение /мотивите на решението, че има вписана възбрана върху 1/4 ид.ч. от имота, са основани на друг документ- постановление за налагане на възбрана от 13.09.2010 г., надлежно заверено за вярност с оригинала от Службата по вписванията на 29.05.2019 г., находящо се на стр.117 от делото/.

Тринадесетият въпрос /Може ли съдът сам да отмени определението си, с което е задължил страната по делото да представи оригинал или официално заверен препис от документи ?/ е неотносим съм конкретното дело, по което съдът не е отменял определението си от 30.04.2019 г. за задължаване на ищците да представят оригиналите на представените към исковата молба доказателства.

По четиринадесетия въпрос /Могат ли заверени преписи по чл.32 от Закона за адвокатурата да удостоверят верността и заместят поисканите от страните оригинали на документи ?/ няма противоречие между приетото в решението и посочената практика на ВКС /решение № 173 от 03.05.2012 г. по гр.д.№ 668 от 2011 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., т.1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по тълк.д.№ 5 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС/ по съображенията, изложени за въпрос 12.

Петнадесетият въпрос /Може ли заличаването на възбрана да има действие занапред, след публична продан, осъществена през 2018 г., при положение, че нормата на чл.433, ал.4 ГПК е приета с изменение на ГПК от 2019 г. ?/ е неотносим към конкретното дело, по което няма заличаване на възбраната, наложена върху 1/4 ид.ч. от имота с постановление на съдебен изпълнител от 13.09.2010 г.

По шестнадесетата група въпроси /Следва ли съдът да разгледа възражение за недействителност на извършени сделки след вписана възбрана върху имотите по смисъла на чл.452 ГПК или тази недействителност може да се обяви само по конститутивен иск в отделен процес ? Този въпрос относим ли е към първата фаза на делбата ? Кредиторът- взискател може ли да се противопостави с възражение за относителна недействителност по чл.452, ал.2 ГПК във връзка с чл.453 ГПК извън изпълнителния процес спрямо трети на изпълнението лица ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Съобразно с нея, именно в производството по спор за собственост или делба на недвижим имот купувачът по публичната продан може да се позове на недействителността по чл.452 ГПК, за да обоснове правото си на собственост върху купения на публичната продан имот, спрямо лице, което е закупило този имот или част от него след вписване на възбраната по изпълнителното дело, по което е проведена публичната продан.

Седемнадесетият въпрос /По смисъла на чл.452 ГПК може ли трето лице да се позовава на недействителност, когато не е страна по изпълнителното дело и не е взискател ?/ се поставя във връзка с това, че ищцата Л. Ж. не била взискател по изпълнителното дело. По този въпрос също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. В съответствие с тази практика е приетото /макар и не изрично, а като краен резултат на делото/, че тъй като Л. Ж. е необходим другар на съпруга си М. Ж., който е взискател по изпълнителното дело, на основание чл.216, ал.2 ГПК тя се ползва от извършеното от М. Ж. позоваване на недействителността по чл.452 ГПК.

Осемнадесетият въпрос /Дължи ли връщане на полученото без основание привидният кредитор ?/ е неотносим към конкретното дело, по което не е доказано ищецът М. Ж. да е бил привиден кредитор по изпълнителното дело, по което е наложена възбраната на 1/4 ид.ч. от имота и по което е извършена публичната продан на тази ид.ч. В тежест на ответниците е било да ангажират доказателства за доказване на твърдението си, че М. Ж. е привиден кредитор по изпълнителното дело, което те не са сторили.

Деветнадесетият въпрос /Когато собственикът на имота не е имал качеството длъжник по изпълнителното производство, има ли вещнопрехвърлителен ефект извършената по това дело публична продан ?/ също е неотносим към конкретното дело, по което е безспорно установено, че длъжникът по изпълнителното дело, по което е продаден на публична продан 1/4 ид.ч. от имота- Р. Т. К. е бил действителен собственик на тези 1/4 ид.ч. от имота по силата на договор за доброволна делба от 19.12.2006 г.

Двадесетият въпрос /Налице ли е правен интерес за предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба ?/ е напълно неотносим към конкретното дело, по което не е предявен установителен иск за собственост, а иск за делба на недвижимия имот.

Двадесет и първият въпрос /Кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост ?/ също е неотносим към конкретното дело, по което не е предявен отрицателен установителен иск за собственост, а иск за делба.

По двадесет и втория въпрос /Служебно задължение на съда ли е да определи правната квалификация на предявения иск ?/ няма противоречие между практиката на ВКС и приетото в обжалваното решение, в което съдът е определил правната квалификация на предявения иск за делба.

По двадесет и третия въпрос /Кога въззивният съд прилага служебно императивна материалноправна норма и какви са задълженията му във връзка с това ?/ също не се констатира противоречие между практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и обжалваното решение. Напълно в съответствие с горепосочената практика на ВКС, във въззивното производство съдът не е допуснал и не е събирал служебно нови доказателства, тъй като такива не са били необходими за служебно прилагане на императивна правна норма.

Не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение: Това решение не е нито нищожно, нито недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Неоснователно се твърди, че решението е очевидно неправилно и вероятно недопустимо, тъй като е постановено, въпреки че е било налице основание за спирането на делото по реда на чл.229, т.4 ГПК- висящ преюдициален спор по гр.д.№ 50 от 2019 г. на Бургаския окръжен съд. Няма съмнение, че решението не е нито очевидно неправилно, нито недопустимо на горепосоченото основание, тъй като след служебна справка в информационната системата на съда се установи, че гр.д.№ 50 от 2019 г. на Бургаския окръжен съд вече е приключило с влязло в сила решение за отхвърляне на иска: С решение № 411 от 18.01.2021 г. по гр.д.№ 50 от 2019 г. на Бургаския окръжен съд е отхвърлен предявеният от Р. Т. К. срещу М. С. Ж. иск по чл.439 ГПК за установяване недължимост на вземането на М. Ж. по изпълнително дело № 20107050400176, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д.№ 6156 от 2010 г. на Бургаския районен съд. С решение № 81 от 11.10.2021 г. по в.гр.д.№ 169 от 2021 г. на Бургаския апелативен съд, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 9 от 26.01.2022 г., решението на Бургаския окръжен съд от 18.01.2021 г. е било потвърдено. А с определение № 50260 от 17.07.2023 г. по гр.д.№ 2139 от 2022 г. на ВКС, ГК, III г.о. не е допуснато касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд от 11.10.2021 г.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС и ГПК в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложеното решението на Бургаския окръжен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение