Определение № 1186 от 09.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 254/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Касационната жалба е подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДАЛЛБОГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД чрез процесуалния му пълномощник - адв. Н. Л. срещу решение № 254/27.06.2023г., постановено по в.т.д. № 749/2022г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта му, с която е потвърдено решение № 260180 от 14.07.2022г. по т.д. № 818/2020 г. на Окръжен съд Пловдив и касаторът е осъден да заплати на И. М. М. сумата от 30 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застраховка «Гражданска отговорност», за претърпените по вина на водача на лек автомобил с марка „Мерцедес“, модел „Ц-180“ с рег. № PВ 8801 КХ, неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 24.11.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 09.09.2020г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения. Сочи, че справедливият размер на обезщетението, след отчитане на доказаното съпричиняване, което следва да е в размер на 50%, не съответства на присъдената сума. Счита, че ако пострадалото лице е било с поставен предпазен колан, то не е щяло да претърпи вредоносни последици или със сигурност, същите биха били в по-малък обем. Поддържа, че непровеждането на рехабилитация и друго лечение, е обусловило пряко продължителността на възстановителния процес и е налице неполагане на дължимата грижа за собственото здраве от страна на пострадалия. Счита, че определеният размер на обезщетението е необосновано прекомерно завишен и несъобразен със застрахователната и съдебна практика, а апелативният съд не е отчел всички критерии по чл. 52 от ЗЗД. Излага и подробни доводи, че неправилно съдът не е отчел възражението за съпричиняване, като счита, че непоставянето на колан е допринесло в особено голяма степен за настъпилата травма. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част и отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?“;

2. „Следва ли да се отчете 50% съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедлив размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства за това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано, при условията на пълно и главно доказване по делото нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пътник в лек автомобил, изразяващо се в нарушаване на правилото на чл. 137а, ал.1 от ЗДвП, поради пътуване в МПС без поставен предпазен колан, въпреки че МПС е оборудвано с такъв, което нарушение пряко и непосредствено е довело до настъпване на вредоносните последици, а именно – на телесните увреждания от ПТП и са били преимуществена причина за настъпване на същите?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с цитираната практика по решение № 18/17.09.2018г. по гр.д.№60304/2016г. на ВКС,4г.о., решение №97/06.07.2009г. по т.д.№745/2008г., решение №43/15.04.2009г. по т.д.№648/2008г., 2 т.о.

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани, относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал.2 във връзка с чл. 235, ал.2 и 3 ГПК?“

Ответникът по касационната жалба – И. М. М. е подал отговор чрез процесуалния си пълномощник – адв. П. К. от 20.10.2023г., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения, изтъквайки, че същата съдържа неверни твърдения, като претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че ПТП е настъпило на 24.11.2019 г., около 09.15 часа, в [населено място] поле при следния механизъм: при управление на лек автомобил с марка „Мерцедес“, модел „Ц-180“ с рег. № PВ8801КХ, водачът В. Х. В. поради движение с несъобразена скорост, при завой и мокра пътна настилка, загубил контрол върху автомобила, който излязъл вдясно извън пътното платно и се ударил в крайпътно дърво. В резултат на настъпилия удар, пътуващият на задната седалка в същия автомобил И. М. е получил травматични увреждания, изразяващи се в травматично изкълчване на лявата тазобедрена става и други по-леки контузии. Приел е, че с влязло в сила на 05.03.2021 г. решение № 260251/17.02.2021 г. по АНД № 7613/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVI – ти н.с. във връзка с описаното ПТП и причинените на ищеца телесни увреждания, водачът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343 а, ал. 1, б. „в“, пр. 1, във вр. с чл. 343, ал. 3, пр. 4, б. „а“, пр. 2, вр. ал. 1, б. „б“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, като на основание чл. 78 а от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание.

Въззивният съд е приел и че собственикът на лекия автомобил „Мерцедес“ с рег. № PВ8801КХ, към деня на произшествието е имал сключен договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответното дружество, по застрахователна полица № BG/30/119002099605 валидна от 28.07.2019 г., прекратена на 13.02.2020г. Въззивният съд е приел, че уврежданията на ищеца са наложили първоначална хоспитализация и болнично лечение през периода от 24.11.2019 г. до 28.11.2019 г. - за оперативно наместване под венозна анестезия на ставата, с имобилизация на оперирания крак след изписването и леглови режим за 45 – 60 дни, след което е последвал възстановителен период в домашен режим за около 4-5 месеца, като през периода на обездвижване, за около 2-3 месеца, пострадалият не е можел да се обслужва без чужда помощ. Счел е, че периодът на възстановяване е протекъл без усложнения.

С оглед установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя по прекия иск по чл. 432 КЗ, т. е. предявеният иск е доказан по основание, а по размера на следващото се обезщетение АС-Пловдив е приел, че причиненото на ищеца травматично увреждане е със сравнително висока тежест, обусловена от характера и мястото на травмата, свързано с изпитване на силни болки и страдания, продължили през сравнително дълъг период от около 4 - 5 месеца, като те са били съпътствани и с други физически страдания – трайно ограничаване на телесните движения, затруднения в ежедневните дейности, затруднения в самообслужването, невъзможност за един дълъг период да работи, а пострадалият е млад човек. Въззивният съд е посочил, че като важен индикатор за реалните социално-икономически условия и стандарта на живот в страната, следва да бъдат отчетени ръста на минималната работна заплата и необходимите средства за издръжка, както и лимитите на застраховане по чл. 492 във вр. с чл. 346 КЗ за задължителна застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите", а настъпилите промени в размера на всички тези показатели и по-точно - увеличението на лимитите на застраховане, както и на минималната работна заплата за страната през 2019 г. спрямо предходните години, следва да се отчетат при определянето на справедливо обезщетение за причинените вреди като израз на промените в обществено-икономическите отношения в страната. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер от 30000 лева, съставлява справедлив паричен еквивалент за тяхното възмездяване.

По възражението за съпричиняване, апелативният съд е приел, че твърдението на ответника, че в момента на удара, пострадалият е бил без предпазен колан, което е допринесло до настъпване на тежките травми, не намира опора в събраните доказателства. Посочил е, че според приетото заключение на комплексната автотехническа и медицинска експертиза, конкретното увреждане не е обусловено от евентуалната липса на предпазен колан. При положението, в което се е намирал пострадалия, вследствие от удара, тялото се придвижвало напред спрямо купето, като движението е до срещане на преграда - в случая предната седалка. Дори с поставен колан, тялото би могло да се изхлузи и краката на стоящия на задната седалка да се ударят в предната, от което да настъпи и описаната травма, поради което е приел, че липсва установен принос на пострадалия, без който, наред с неправомерното поведение на делинквента, не би настъпило увреждането. С оглед горното е потвърдил постановеното първоинстанционно решение, като само е изменил началната дата, от която да се следва законна лихва върху обезщетението.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора въпрос относно релевантността за критериите по чл. 52 ЗЗД на лимитите на застраховане и обществено икономическите и социални условия в страната, отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като въззивният съд е обсъдил същите при определяне на справедливия размер на обезщетението, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В практиката на ВКС е възприето, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. В решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о. е прието, че лимитите на застрахователно покритие не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В посочения смисъл са и известните на настоящия състав решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о. В случая преценката на решаващия въззивен съд за размера на дължимото обезщетение за причинените вреди на ищеца е мотивирана, като са отчетени като индикатор реалните социално-икономически условия и стандарта на живот в страната, изразяващ се в ръст на минималната работна заплата и на необходимите средства за издръжка, както и на лимитите на застраховане. С оглед горното съдът намира, че АС е определил размера на обезщетението не в противоречие, а съответно на практиката на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, поради което не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Вторият поставен въпрос от касатора касае критериите за наличие на съпричиняване по чл. 51, ал.2 от ЗЗД и определяне на процента съпричиняване, и е предмет на разрешаване от въззивния съд, поради което отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, но не се установява допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ІІ т. о., при преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за реализиране на вредоносния резултат. Намаляване размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка относно степента на каузалност на действията, както на делинквента, така и на пострадалия. По отношение на използването на обезопасителни колани от пътуващите в МПС и тяхното значение при отчитане на приноса на пострадалия за настъпване на вредите, в практиката си състави на ВКС се позовават на неизпълнение на законовото задължение на пътниците по чл.137а ЗДвП, но не като обстоятелство, което само по себе си предпоставя намаляване на дължимото обезщетение, а се приема, че изводът за принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, и конкретно, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е бил обезопасен (решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/09 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т.д. № 1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др.). Въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, тъй като при извода за липса на съпричиняване при процесното ПТП е извършил комплексна преценка на степента на каузалност на действията на деликвента и пострадалия, както и на степента на тяхната обективна вредоносност. Апелативният съд е кредитирал изцяло заключението на комплексната медицинска експертиза, че с оглед позицията на пострадалия – пътник в средата на задната седалка, където по принцип коланът е двуточков, дори и при поставен такъв предпазен колан, тялото може да се изхлузи и краката на стоящия на задната седалка да се ударят в предната, от което да настъпи и описаната травма, поради което е приел, че липсва установен принос на пострадалия. С оглед горното въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, което води до извода, че не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът.

Третият поставен процесуален въпрос за задълженията на въззивния съд при обсъждане на доводите и доказателствата по делото като част от действията на апелативния съд съставлява общо основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1 от ГПК, но според настоящият съдебен състав не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. др. решения, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация. Апелативният съд е обсъдил и доводите за съпричиняване, поддържани от касатора, а това, че изводите му не са съответни на поддържаната от жалбоподателя теза е свързано с преценката на фактическата обстановка. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация.

С оглед изхода на спора разноски на касатора не се следват, а той следва да бъде осъден да заплати на ответника претендираните такива за адвокатско възнаграждение, което съгласно представения договор за правна защита от 09.10.2023г. е в размер на 3700 лв. с включен ДДС и е заплатено изцяло, в брой.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.