Определение № 1240 от 29.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2286/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР, [населено място] и насрещна касационна жалба на „Давит Ек“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 2500 от 23.04.2025 г. по гр. д. № 14351/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Б въззивен състав. Касаторът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 15007 от 14.09.2023 г. по гр. д. № 37435/2022 г. на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности” – МВР срещу „Давит Ек” ЕООД искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване съществуването на вземанията на дирекцията по заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 5502/2022 г. на Софийски районен съд, за разликата над сумата 733, 45 лв. до сумата 24500 лв., представляваща договорна неустойка за забава по чл. 14 от договор за обществена поръчка с рег. № 5785ОПД-112/29.10.2020 г. за извършен ремонт на лек автомобил „Лeнд Ровър” с рег. [рег.номер на МПС] по заявка № 59 от 09.02.2021 г., и за разликата над сумата 24, 95 лв. до сумата 102, 08 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 19.01.2022 г. до 02.02.2022 г. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че при постановяване на обжалваното решение съставът на въззивния съд се е отклонил от задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС относно преценката за нищожност на неустоечно съглашение поради накърняване на добрите нрави. Излага доводи, че в конкретния случай размерът на процесната неустойка – 0, 05 от общата цена по договора за всеки просрочен ден е установен за обезщетяването на изправния кредитор при забавено изпълнение на което и да е от задълженията на изпълнителя по договора, като неустойката е предвидена да дисциплинира изпълнителя при осъществяване на задълженията му по договора. Поддържа, че доколкото се касае до договор за обществена поръчка предвиденият размер на мораторната неустойка гарантира ефективното разходване на публичните средства. Мотивира разбиране, че установеният в договора размер на неустойката е проявление на санкционната й функция. Счита, че в настоящата хипотеза размерът на дължимата от изпълнителя неустойка е обусловен от забавата му да изпълни заявката на възложителя за ремонт на лек автомобил от 09.02.2021 г., която е продължила 245 дни. Касационният жалбоподател излага доводи, че в случая не е налице значителна и явна нееквивалентност на престациите, която предпоставя нарушение на добрите нрави, съответно нищожност. Твърди, че при извършената преценка за нищожност на клаузата за неустойка въззивният съд не е отчел естеството на задължението, изпълнението на което се обезпечава с неустойката, свободата на договаряне между страните по сделката, обстоятелството, че изпълнението на задължението на ответника не е обезпечено с други правни способи и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението на изпълнителя вреди за възложителя. Моли обжалваното решение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Поставя следните въпроси: „1. Може ли въззивният съд да признава частично за нищожна клауза за неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради това че в договора за обществена поръчка е предвидена нееквивалентност на престациите, въпреки че в съдържанието на договора за обществена поръчка е предвиден размер на неустойка за виновния изпълнител по договора в минимален размер, същата има крайна стойност, както и насрещна отговорност за възложителя по договора за обществена поръчка под формата на неустойка в размер на законната лихва, тоест не е налице нулева стойност на отговорността на възложителя при забава на плащанията по договора за обществена поръчка?; 2. Може ли въззивният съд да признава частично за нищожна клауза на неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и да редуцира размера на неустойката, поради това че забавеното изпълнение на договора за обществена поръчка от страна на изпълнителя е в резултат на виновното поведение на изпълнителя по договора за обществена поръчка в хода на изпълнение на договора за обществена поръчка?; 3. Може ли въззивният съд да признава частично за нищожна клауза на неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и да редуцира размера на неустойката при наличие на хипотезата по чл. 309 от Търговския закон?; 4. Допустимо ли е въззивният съд при забавено изпълнение на договор за обществена поръчка да констатира нееквивалентност на престациите между двете страни, въпреки че възложителят по договора е публичноправен субект и разходва публични средства при изпълнение на договор за обществена поръчка?; 5. Може ли въззивният съд да се произнесе служебно по възражение за нищожност на неустоечна клауза, когато нищожността не произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, като не уведоми страните предварително, че ще се произнася по нищожността на клауза на облигационен договор?“ Твърди, че формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тьлк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 36 от 08.03.2017 г. по т. д. № 318/2016 г., ІІ т. о.; по въпроса по т. 2 – на посоченото тълкувателно решение и решение № 50104 от 11.08.2023 г. по гр. д. № 2639/2022 г., ІV г. о., решение № 776 от 05. 01. 2011 г. по гр. д. № 969/2009 г., ІV г. о., решение № 181 от 26.02. 2015 г. по т. д. № 4386/2013 г., ІІ т. о.; по въпроса по т. 3 – на решение № 139 по т. д. № 4491/2013 г., решение № 107 от 25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г., ІІ т. о., решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г., І т. о.; по въпроса по т. 4 – на решение № 74 от 21.06. 2011 г. по гр. д. № 541/2010 г., ІV г. о. и Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по обсъдената касационна жалба „Давит Ек“ ЕООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение в обжалваната от Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР част, респ. – че не са налице релевираните с касационната жалба пороци на въззивното решение. Касационният жалбоподател „Давит Ек“ ЕООД е подал насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 15007 от 14.09.2023 г. по гр. д. № 37435/2022 г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено, че „Давит Ек” ЕООД дължи на Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности” - МВР на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата 733, 45 лв., представляваща неустойка за неизпълнение по чл. 14 от договор за обществена поръчка с рег. № 5785ОПД-112/29.10.2020 г. и сумата 24, 95 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 19.01.2022 г. до 02.02.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 03.02.2022 г. до изплащането й, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 5502/2022 г. на СРС. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон. В касационната жалба се сочи, че въззивният съд правилно е заключил, че процесната клауза за неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави, но неправилно е намерил, че на основание тази клауза ответникът дължи неустойка, изчислена на базата на стойността на конкретното забавено изпълнение. Изразява становище, че решението на въззивния съд в посочената част противоречи на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, доколкото не съществува императивна разпоредба на закона, която да урежда законна неустойка, още по-малко изчислявана по възприетия от въззивния съд начин. Моли атакуваното решение в обжалваната част да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът „Давит ЕК“ ЕООД основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Поставя въпроса „Може ли съдът, след като констатира нищожността на клауза за неустойка в договор за обществена поръчка, която не може да бъде заместена от императивна правна норма, да допълни договора и да начисли неустойка по метода, определен в нищожната клауза, но на друга основа, а не на предвидената в тази клауза?“. Твърди, че въведеният въпрос е разрешен в противоречие с решение № 50058 от 14.07.2023 г. по т. д. № 1004/2022 г. на ВКС, І т. о. Поставя въпроса и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В насрещната касационна жалба са изложени и доводи, че въззивният акт е очевидно неправилен. Ответникът по насрещната касационна жалба Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ - МВР я оспорва, като поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, прие следното: По касационната жалба на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение, съставът на Софийски градски съд е приел, че в случая безспорно е установено възникването на облигационно отношение между страните въз основа на договор от № 5785ОПД-112/29.10.2020 г., сключен след проведена обществена поръчка с предмет „следгаранционно обслужване на автомобили” по 8 позиции, разграничени по отделни марки автомобили, които подлежат на техническо обслужване от изпълнителя. Установил е, че съгласно договора ищецът е възложил на ответника да извършва следгаранционно обслужване на леки автомобили от марките „БМВ”, „Мини Купър” и „Ленд Ровър”, съгласно техническо предложение за изпълнение на поръчката, съдържащо индивидуализация на автомобилите – 40 бр., което е неразделна част от договора, за срок от 24 месеца, срещу общо възнаграждение в размер на 200 000 лв. /чл. 12, ал. 1 от договора/. Съдът е посочил, че съгласно договора следгаранционното обслужване включва технически прегледи, проверки и обслужване на МПС, ремонти в сервизни условия при възникнали повреди, счупвания и аварии, както и основни /планови/ ремонти на МПС и др. Възпроизвел е уговорката по договора, че обемът на следгаранционното обслужване и ремонтите се конкретизира за всеки отделен случай чрез подаване на писмена заявка до изпълнителя от оторизирани от възложителя лица в срока на действие на договора и в рамките на общата му стойност. Констатирал е, че съгласно уговорките на страните срокът за приемане на превозното средство в сервиз на изпълнителя е до 24 часа, считано от получаване на заявката от възложителя, като са предвидени и сроковете, в които следва да се изпълни възложената заявка, разграничени съобразно видовете ремонтни дейности. Решаващият състав на въззивния съд е приел, че съгласно чл. 14 от договора при забава за изпълнение на задължение по договора изпълнителят дължи неустойка в размер на 0, 05 % от общата цена по чл. 12, ал. 1 за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от общата цена. Съставът на апелативния съд е приел, че упълномощен представител на ищеца е подал заявка № 59/09.02.2021 г. за извършване от ответника преглед, проверка и ремонтни дейности на лек автомобил „Ленд Ровър” с рег. [рег.номер на МПС], който е предаден на представител на изпълнителя на същата дата. Установил е, че ответникът е извършил възложените със заявката ремонтни дейности и съгласно приемо-предавателен протокол на 11.11.2021 г. е предал автомобила на представител на ищеца, като за ремонта е издадена фактура на обща стойност 5 987,35 лв. /с ДДС/, която е заплатена от ищеца. Съдът е приел, че ремонтни дейности по автомобила съгласно заявката попадат в приложното поле на чл. 2, ал. 5 от договора – основни ремонти, срокът за извършването на които е 20 работни дни, считано от приемането на МПС в сервиза на изпълнителя, поради което заявката е следвало да бъде изпълнена до 10.03.2021 г. Като е приложил нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е заключил, че длъжникът е изпаднал в забава на 11.03.2021 г., съответно по отношение на процесната заявка е налице забавено изпълнение от 245 дни. Счел е, че не са налице основания за извод за наличие на забава на кредитора по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, която да има за последица освобождаването на длъжника от собствената му забава. Намерил е за неоснователно възражението на ответника, че ремонтът на процесния автомобил е извън предмета на договора, поради това, че същият е бил технически амортизиран. Въззивният съд е изтъкнал, че не са налице и доказателства ответникът да е уведомил изпълнителя за пречки за срочното изпълнение на възложеното, предизвикано от форсмажорно обстоятелство – епидемичната обстановка в резултат на Ковид 19, на което се прави позоваване в отговора на исковата молба. Поради това и по аргумент от чл. 306, ал. 3, изр. 2 ТЗ съставът на съда е счел, че не е налице основание за освобождаването на ответника от последиците на забавеното изпълнение. Въззивният съд е намерил, че следва да се произнесе в мотивите си по нищожността на процесната неустоечна клауза. При позоваване на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС относно критериите за преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, като е съобразил естеството и предмета на сключения между страните договор за обществена поръчка, вида на уговорената неустойка, предмета на неизпълненото задължение и съотношението между размера на уговорената неустойка и евентуалните вреди, които биха настъпили в резултат на неизпълнението, е приел, че уговорената в чл. 14 от процесния договор неустойка в частта й относно базата, върху която се определя размера на неустойката за всеки просрочен ден, а именно върху общата цена по договора от 200 000 лв., излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и противоречи на добрите нрави. Подчертал е, че отделните отправени от възложителя заявки имат самостоятелен характер, като за извършения по тях ремонт на конкретни автомобили се заплаща отделно възнаграждение, а посочената в договора обща цена от 200 000 лв. е само потенциална стойност на ремонтите на стопанисваните от ищеца автомобили, съизмерима с разполагаемия от ищеца лимит на публичните парични средства, които може да разходва като възложител на обществена поръчка. Изтъкнал е, че процесното неустоечно съглашение създава възможност за възложителя многократно с отделни претенции да иска заплащане на една и съща неустойка върху цялата потенциална стойност на договора и без оглед възложените от него поръчки и конкретния размер на неизпълнените задължения. Съдът е отразил, че този начин за изчисляване на дължимата от изпълнителя мораторна неустойка е в явно несъответствие и с клаузата на чл. 16 от договора, предвиждаща при забава на плащане на възнаграждението на изпълнителя възложителят да дължи неустойка в размер на законната лихва само върху неизплатената в срок сума за всеки просрочен ден, но не и върху цялата стойност на договора. При приетото несъответствие на клаузата за мораторна неустойка по чл. 14 от договора с добрите нрави в частта й относно методиката за изчисляването й при забава на изпълнителя – върху цялата стойност на договора в размер на 200 000 лв., съдът е формирал извод, че уговорената в договора неустойка в размер на 0,05 % за всеки просрочен ден следва да се начислява само върху стойността на забавеното изпълнение на конкретната престация – за извършения ремонт по подадената от ищеца заявка № 59 от 02.09.2021 г. и е изчислил, че за процесната забава от 245 дни неустойката възлиза на 733,45 лв. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд в обжалваната от Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР част. Не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно и недопустимо в атакуваната от касатора Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР част, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Доколкото касаторът се позовава на недопустимост на атакувания въззивен акт, без да аргументира основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, следва да се посочи, че в случая липсват данни за отсъствието на общите и специалните за иска по реда на чл. 422 ГПК процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, за десезиране на съда и за произнасянето на въззивния съд в отклонение от диспозитивното начало на процеса. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Въпросите по т. 1 – т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. При формулиране на въпроса по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се държи сметка, че в случая съдът не е редуцирал дължимата неустойка за забавено изпълнение на задължението на изпълнителя по договора поради прекомерност, а е счел, че същата противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Първият и четвъртият въпрос не съответстват на мотивите на въззивното решение, доколкото преценката на въззивния съд за нищожност поради накърняване на добрите нрави на неустоечната клауза не е основана на изводи за нееквивалентност на престациите на страните по процесния договор за обществена поръчка. Тези въпроси могат да бъдат свързани единствено със становището на съда за неравновесие на страните по отношение на уговорените в договора неустойка за забавено изпълнение от страна на изпълнителя /чл. 14 от договора/ и неустойка за забавено плащане на възложителя /чл. 16 от договора/, което е използвано при мотивиране на извода за недействителност на процесната неустоечната клауза. Въпросите по т. 1 – т. 4 от изложението на основанията за достъп до касация касаторът е въвел във връзка с тезата си, че в случая неустойката за забавено изпълнение на задълженията на изпълнителя по процесния договор е уговорена с цел да се санкционира неизправния длъжник по сделка, при която се използват публични средства, и че преценена към момента на сключване на договора и с оглед визираните в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии същата не е нищожна поради накърняване на добрите нрави. С оглед изложеното въпросите по т. 1 – т. 4 са насочени към оспорване на преценката на въззивния съд за нищожност на процесното неустоечно съглашение. В този смисъл те представляват оспорване на правилността и по-конкретно на законосъобразността и обосноваността на изводите на въззивния съд, които не могат да се контролират в стадия по селекцията на касационните жалби. Същевременно, дори и да бъдат обобщени и преформулирани като въпрос за предпоставките за нищожност на неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави и критериите, които следва да се прилагат при преценката на съда за тази нищожност, по тях не се установява наличието на допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд изцяло се е придържал към практиката на ВКС. Според задължителните постановки на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС неустойката следва да се прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното решение критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е застъпено разбирането, че съдът следва да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. В настоящия случай, за да формира изводите си, въззивният съд е извършил преценката за нищожност на уговорката за неустойка към момента на сключване на договора, като е изходил от изброени в цитираното тълкувателно решение критерии, които е обсъдил. В съответствие със задължителните указания по т. 3 на тълкувателното решение съдът е съобразил – естеството и предмета на сключения между страните договор, вида на задължението, изпълнението на което е обезпечено с процесната неустойка, вида на неустойката и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението към момента на сключване на договора, като е подчертано, че уговарянето на неустойката на основата на стойността на целия договор, а не на забавеното изпълнение на заявка за ремонт на един автомобил, не държи сметка за конкретното неизпълнение и явно противоречи на принципа за справедливостта. В атакуваното решение са съпоставени и уговорките за неустойка за забавеното изпълнение на задълженията на насрещните страни по сделката. Като е обсъдил посочените обстоятелства, релевантни за нищожността на уговорената неустойка за забавено изпълнение на задължението на изпълнителя поради накърняване на добрите нрави, въззивният съд изцяло се е придържал към задължителната практика на ВКС, което изключва въведената допълнителна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед формулировката им въпросите по т. 1 – т. 3 се отнасят и за възможността въззивният съд да признае частично за нищожна клауза за неустойка като накърняваща добрите нрави. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос противоречи на практиката на ВКС – известното на настоящия състав решение № 208 от 04.08.2014 г. по т. д. № 637/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. Отклонението на въззивния съд от практиката на ВКС обаче не може да обуслови допускането на касационно обжалване по жалбата на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР, доколкото не би довело до благоприятен за него изход на спора. При преценка за противоречие на уговорката за неустойка с добрите нрави съдът не може да подмени нейното съдържание, а следва да прогласи нищожността й, съответно да отхвърли изцяло като неоснователна претенцията за неустойка. В настоящия случай това би довело до недопустимо влошаване на положението на касатора Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР. Процесуалният въпрос по т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не удовлетворява общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретното дело. Както и въззивният съд е приел, в случая с отговора на исковата молба са релевирани фактически обстоятелства относно изчисляването на процесната неустойка въз основа стойността на договора, а не с оглед конкретното забавено изпълнение. Доколкото с тези обстоятелства е обосновано наведено с отговора възражение за неравноправност, съответно нищожност на уговорката, следва да се приеме, че въззивният съд само е преквалифицирал основанието за нищожност и се е произнесъл по своевременно наведено възражение за нищожност на неустоечното съглашение поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/. Поради това въпросът за възможността въззивният съд да се произнесе служебно по нищожността на договорната клауза не се явява релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд в обжалваната от касатора Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР част не се допуска. На основание чл. 287, ал. 4 ГПК, поради недопускането на касационно обжалване по касационната жалба на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР съдът не дължи произнасяне по подадената насрещна касационна жалба от „Давит Ек“ ЕООД. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение