Определение № 3361 от 01.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4445/2023 г.

Производството е по чл.248 ГПК. По делото е постановено определение № 2627/ 30.05.2024 г., в сила от датата на постановяването му, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 674 от 22.05.2023 г. по гр.д.№ 2972/ 2022 г., с което Администрация на Министерски съвет /А./ е осъдена да заплати на К. И. Л. и А. Р. Г. по 50 000 лева на всеки на основание чл.59 ал.1 ЗЗД - обезщетение за ползването на недвижим имот за периода от 13.10.2017 г. до 16.12.2020 г., със законната лихва от 16.12.2020 г. до окончателното изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Ищецът К. И. Л., чрез процесуалния представител адвокат З. О., е поискал допълване на така постановеното определение в частта за разноските. Твърди, че е направил 5 580 лв разходи за адвокатско възнаграждение, поискал е присъждането му в отговора срещу касационната жалба и е представил списък за разноски. Счита, че има право ответната страна да бъде осъдена да му заплати този разход и моли определението от 30.05.2024 г. да бъде допълнено в този смисъл. Ответната страна А. оспорва искането. Поддържа, че производството пред Върховния касационен съд /ВКС/ се е развило в едно закрито заседание и единственото процесуално действие, извършено от представителя на ищеца Л., е изготвяне на отговор срещу касационната жалба. Счита, че възнаграждение в размер 5 580 лв е прекомерно и моли за намаляването му до размера, посочен в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/. Съдът намира молбата за допустима, а разгледана по същество – за частично основателна. Ответникът не оспорва нито извършването на разходите за адвокатско възнаграждение, претендирани от ищеца Л. в касационното производство, нито дължимостта им, а единствено възразява за прекомерност на уговореното и платено адвокатско възнаграждение. Възражението е основателно. Правната помощ, за оказването на която е платил адвокатско възнаграждение този ищец, включва изготвяне на отговор срещу касационната жалба и процесуалното представителство за защита на интересите му в производството по тази жалба пред ВКС. Действията на процесуалния представител се състоят само в изготвяне на отговор срещу касационната жалба и уговореното възнаграждение не съответства на правната сложност на делото, по което са поставени само два въпроса по чл.280 ал.1 ГПК /фактическа сложност делото пред ВКС няма, в производството по чл.288 ГПК факти не се установяват/. Затова са налице основанията за присъждане в по-нисък размер на уговореното и платено от този ищец адвокатско възнаграждение по смисъла на чл.78 ал.5 ГПК. Неоснователно обаче А. претендира това да бъде сторено в съответствие с разпоредбите на НМРАВ. С решение на С. от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 е установено, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията. Постановено е също, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба. Затова възнаграждението следва да бъде присъдено до размер, съответстващ на фактическата и правна сложност на делото и обема на извършената работа, който съдът определя на 2 500 лв с ДДС. По изложените съображения съдът