Определение № 122 от 22.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4186/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Д. М. Т., чрез пълномощника му адв. В. В. М., срещу решение № 85 от 17. 03. 2021 г. по гр. д. № 723/2020 г. на ОС – Перник, потвърждаващо решение № 1026 от 30. 07. 2020 г. по гр. д. № 4588/2019 г. на РС – Перник, с което е осъден Д. М. Т., на осн. чл. 45 ЗЗД, да заплати на И. И. С. сумата 10000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, представляващи претърпени болки и страдания от влошено здравословно състояние на ищеца от телесно увреждане - травматично отлепване на ретината на лявото око, причинено му в резултат на извършено от ответника, на 12. 02. 2017 г., престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, което влошаване на здравословното състояние на ищеца се изразява в придобита катаракта на лявото му око, наложило оперативно лечение и поставяне на имплант, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 2. 08. 2019 г. (предявяване на иска) до окончателното й изплащане. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 45 и чл. 52 ЗЗД, при необоснованост на фактическите изводи и при допуснато нарушение на чл. 235 ГПК – необсъждане, поотделно и в тяхната съвкупност, на всички събрани по делото доказателства, възражения и доводи на страните. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ищецът И. И. С. не е подал писмен отговор на касационната жалба и не е изразил становище по същата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

С влязла в сила присъда № 178 от 22. 03. 2018 г. по НОХД № 1616/2017 г. на ПРС, изменена с решение № 37 от 04. 07. 2018 г. по ВНОХД № 89/2018 г. на ПОС, ответникът Д. Т. е признат за виновен в това, че на 12. 02. 2017 г., в [населено място], причинил на ищеца И. С., чрез удар с юмрук в областта на лявото око, средна телесна повреда, изразяваща се в травматично отлепване на ретината на лявото око, причинило трайно отслабване зрението на окото, като средната телесна повреда е извършена по хулигански подбуди – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК. С присъдата, изменена с въззивното решение, Д. Т. е бил осъден, на основание чл. 45 ЗЗД, да заплати на И. С. сумата 9000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през януари 2019 г. е диагностицирано настъпило влошаване на травматичното увреждане на окото и усложнено от това здравословно състояние на ищеца - на същото око ищецът е получил катаракта, която е лекувана оперативно на 09. 04. 2019 г., чрез премахването й и поставяне на изкуствен имплант. Според експерта има пряка причинно-следствена връзка между първоначалното увреждане (травматично отлепване на ретината) и извършената по повод същото операция и придобитата впоследствие катаракта. Следоперативният възстановителен период е продължил 3-6 месеца, с прилагане на медикаментозно лечение и щадящ режим на физически натоварвани. В бъдеще ищецът не трябва да вдига тежести, да пренатоварва зрението при работа на компютър, да вдига уреди във фитнес и др.

От правна страна съдът е приел, че са налице основания по чл. 45 ЗЗД за уважаване на иска – влошаване на травматичното увреждане на ищеца и усложненото от това здравословно състояние; пряка причинно-следствена връзка между влошеното здравословно състояние на ищеца и причиненото му от ответника телесно увреждане; допълнителни болки, страдания, неудобства и ограничения, които ищецът е претърпял и ще търпи и в бъдеще от влошаването на здравословното му състояние. Доводът на ищеца за недоказаност на влошаването, както и за недоказаност на причинно-следствената връзка с травматичните увреждания, получени в резултат на причинената от ответника телесна повреда, е приет неоснователен и несъответен на събраните по делото доказателства. За несъстоятелен е приет и доводът за неоснователност на иска, тъй като се претендира обезщетение за вреди, които са били съобразени при определяне на първоначалното обезщетение с влязлото в сила решение по гражданския иск по чл. 45 ЗЗД. В тази връзка е прието, че болките, страданията и неудобствата, които ищецът е претърпял във връзка с влошеното здравословно състояние и втората хирургическа интервенция, са с нов интензитет и продължителност, несъобразени и необезщетени с решението по гражданския иск. При определяне размера на обезщетението, дължимо за новонастъпилите неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: характера и степента на допълнителното влошаване на здравословното състояние на лявото око на ищеца; търпените допълнителни болки, страдания и неудобства, които имат и ще имат и в бъдеще непрекъснато и непосредствено отражение върху качеството на живот на пострадалия; неблагоприятната прогноза за възстановяване на окото в състоянието му преди влошаването; младата трудоспособна възраст на ищеца и необходимостта да търпи в бъдеще ограничения и заради допълнително влошеното състояние на окото; важността на зрителния орган за човешкия организъм; търпените болки, страдания и неудобства при операцията на 09. 04. 2019 г. и по време на възстановителния период; обществено-икономическите условия в страната към настъпването на допълнителното влошаване на състоянието на ищеца, както и създадения от съдебната практика ориентир по аналогични случаи.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Наличието на причинна връзка между влошаването на здравословното състояние на пострадалия и първоначалното увреждане достатъчна предпоставка ли е за уважаване на предявен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от влошаването. Следва ли в коментираната хипотеза да се съберат доказателства за реално претърпените болки и страдания и продължителността им.

2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора и да изложи мотиви в тази връзка.

3. Какви са критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на конкретния размер на обезщетенията за неимуществени вреди.

Първият въпрос се поставя във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с твърдения за разрешаването му в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Касаторът не се е позовал на конкретни решения на ВКС, което е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, съгласно ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. Независимо от това, за пълнота следва да се посочи, че в случая не само е доказана причинно-следствената връзка между причинената от ответника средна телесна повреда (травматично увреждане на ретината, наложило извършване на очна операция) и влошаването на здравословното състояние на ищеца (придобита катаракта, наложила повторна оперативна интервенция и поставяне на имплант), но е доказано и обстоятелството, че това влошаване е причинило допълнителен обем страдания, неудобства и ограничения, необезщетени с влязлото в сила решение по чл. 45 ЗЗД.

Вторият въпрос е свързан е с приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК и по същия е формирана богата непротиворечива практика на ВКС, поради което разглеждането му не би допринесло за точното прилагане на въпроса и за развитието на правото и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос не е налице. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като действията и изводите на въззивния съд не противоречат, а съответстват на формираната по въпроса практика. Въззивният съд, в пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и обсъдил защитните тези и доводи на страните. Тези изводи са намерили писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, които мотиви отразяват извършена от въззивната инстанция правораздавателна дейност по съществото на спора. Обстоятелството, че въведените от ответната по иска страна доводи и възражения и поддържани от тях тези са приети за неоснователни не налага извод в обратния смисъл.

Третият въпрос не е разрешен в противоречие с ППВС № 4/68 г., т. ІІ. В цитираното постановление е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди. В случая, в съответствие с указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с ППВС № 4/68 г., т. II и с цитираните от касатора решения на ВКС по чл. 290 ГПК, при определяне размера на обезщетението съдът е обсъдил и взел предвид всички доказани по делото факти от значение за тази преценка: вида и тежестта на допълнително полученото от ищеца увреждане на лявото око; степента и интензитета на търпените от същия допълнителни болки, страдания и неудобства; обстоятелството, че настъпилото допълнително увреждане на лявото око на ищеца също е необратимо и ищецът ще бъде принуден да търпи редица допълнителни ограничения в бъдеще; младата възраст на пострадалия към влошаване на здравословното му състояние; обществено-икономическите условия в страната към посочения момент. В този смисъл, не би могло да се приеме, че решението на съда не е съобразено с дадените в ППВС № 4/68 г. указания. А наличието на разлики в размерите на обезщетенията, присъдени с различни решения на ВКС, само по себе си не е обстоятелство, което би могло да обоснове извод за противоречие със задължителна съдебна практика, тъй като разликите в размерите на обезщетенията по различните дела се дължат на различните фактически изводи на съдебните състави, произтичащи от конкретно установените по всяко от делата обстоятелства.

Ищецът не претендира присъждане на разноски за касационната инстанция и не е представил доказателства такива да са направени.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,