Определение № 203 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4653/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. И. Г. М. е обжалвал въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 260385 от 12.03.2021г., постановено по гражданско дело № 1728/2021г. по извършване на делбата, в частта за сметките на съделителите, приети за разглеждане в делбеното производство по реда на чл. 346 ГПК, с което е потвърдено първоинстанционното решение на Асеновградския районен съд, първи граждански състав № 260 от 26.06.20г.,постановено по гр.д.№ 2752/18г. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно – постановено е при нарушение на материалния закон при квалифициране на претенцията, предявена от ответника по иска за делба И. Г. М. за заплащане на половината от изплатения от него кредит за закупуване на жилище. Ответницата С. К. Д. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, както и че въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.3 ГПК – паричната претенция е с цена над 5000лв., поради което касационното обжалване е допустимо. С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е потвърдил решението на Асеновградския районен съд, първи граждански състав № 260 от 26.06.20г., постановено по гр.д.№ 2752/18г., с което е отхвърлен иска на И. Г. М. против С. К. Д. за заплащане на сумата 11175 лв., представляваща половината от изплатения от него по време на брака потребителски кредит. Въззивният съд е приел, че делбеният имот е придобит през време на брака между страните И. Г. М. и С. К. Д.. Средствата за заплащане на уговорената цена от 23 000 лв. са получени по договор за банков кредит от 28.04.2004г., сключен от двамата съпрузи с „Банка Д.“ ЕАД и рефинансиран с договор за банков потребителски кредит от 22.07.08г., сключен между „У. Б.“ АД и И. Г. М. като кредитополучател и С. К. Д. като солидарен длъжник. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът е приел за установено, че общият размер на върнатите по договора за кредит суми е 23 633,93лв., като 22 350лв. от тях представляват сума, усвоена по договора за кредит от 22.07.2008г., сключен с „У. Б.“АД. Този кредит е погасен по време на брака чрез удръжки от трудовото възнаграждение на И. Г. М.. Въззивният съд е възприел изводът на първата инстанция, основан на практиката на ВКС – решение № 126 от 31.01.2020г. по гр. д. № 352 / 2019г. на ВКС, ІІ г.о., съгласно която трансформацията на лично имущество по чл.23 от СК е приложима за личното имущество, посочено в чл. 22 СК - придобито преди брака по дарение или наследство и при останалите хипотези, посочени в разпоредбата. Средствата на съпруга от трудово възнаграждение, с които се погасява отпуснат по време на брака кредит на двамата съпрузи не представляват лично имущество и не настъпва преобразуване на лично имущество, когато с паричен влог на единия съпруг, формиран по време на брака, се придобивали вещни права. В отговор на доводите във въззивната жалба въззивният съд е посочил, че искът за връщане на половината от стойността на погасения по време на брака кредит е облигационен, но във връзка с чл.23 СК доколкото облигационната претенция се основава на погасяване на кредита с лично имущество на съпруга - трудово възнаграждение. При тези мотиви на въззивния съд не е обуславящ за делото правният въпрос дали е допустимо въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато препраща към мотивите на първата инстанция. Пловдивският окръжен съд е изложил и собствени мотиви по правната квалификация на иска, какъвто е бил основният довод във въззивната жалба /че първата инстанция е разгледала иска на непредявено основание за преобразуване на лично имущество, относимо към първата фаза на делбеното производство/. Въззивният съд е направил разграничение между облигационната претенция и тази за трансформация на лично имущество и е отчел, че претенцията е облигационна. Разпоредбата на чл. 23 СК не е посочена като основание на иска, от мотивите на въззивното решение ясно се разбира становището на съда, че облигационната претенция не може да бъде уважена, след като средствата, с които е погасен кредитът към „У. Б.“АД не са от лично имущество. Вторият правен въпрос: претенцията на единия от съпрузите срещу другия съпруг за заплащане на сума, изплатена от този съпруг на взет по време на брака банков заем за закупуване на имот – съпружеска имуществена общност, претенция за частична трансформация по чл.23 СК ли е или е претенция с правно основание чл.127 ЗЗД, не е обуславящ за делото, защото въззивният съд не е приел, че претенцията е по чл.23 СК. Нито първата инстанция, нито въззивният съд са се произнасяли по въпроса за частично преобразуване на лично имущество по чл. 23 СК, а е направен извод за правната характеристика на средствата, получени от трудово възнаграждение на единия от съпрузите по време на брака при съобразяване на практиката на ВКС. Не е налице противоречие между мотивите на съда и цитираното от касатора решение на ВКС, І г.о. № 139/2018г. по гр.д.№ 4625/2017г., защото разгледаните случаи не са идентични. По настоящото дело се претендира половината от сумата, с която е изплатен банковия кредит по време на брака, а с посоченото решение ВКС се е произнесъл по претенция за заплащане на половината от сумата, с която е погасен кредита, но по време на настъпила между съпрузите фактическа раздяла. Имуществените отношения по време на брака са съвсем различни от тези след прекратяване на брака и по време на фактическа раздяла. Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по правния въпрос за правната квалификация на иска, защото съдът я е определил въз основа на твърденията, на които се основава претенцията на съделителя И. Г. М.. При преценката за основателността на претенцията съдът е съобразил решение по гр.д.№ 352/2019г., на ВКС, ІІ г.о. за обхвата на съпружеската имуществена общност и задължението на съпрузите по чл.17 СК, от което следва, че те не могат да предявяват искове за неоснователно обогатяване за погасени задължения по време на брака със средства от трудовото възнаграждение на единия съпруг. По тези съображения касационното обжалване не следва да се допуска поради отсъствие на поддържаните от касатора основания по чл.280 ал.1 ГПК. Разноски на ответницата не следва да се присъждат, защото не са поискани, а и няма данни да са направени за касационното проиводство. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение