Определение № 3739 от 25.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 94/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Б. Й., чрез адв. С. Ц. против решение № 132 от 19.07.2023 г. по в.гр.д. № 68/2023 г. на Апелативен съд Велико Т., с което като е потвърдено решение от 24.11.2022 г. по гр.д. № 255/2022 г. на Окръжен съд Велико Търново, е развален на основание чл.87, ал.3 ЗЗД по иск на И. Ц. К. и Я. Ц. С. срещу касатора, договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, сключен на 24.09.2021 г. и обективиран в нот.акт № 353, том II, рег.№ 5130, дело 239/2021 г., сключен между Ц. И. К. и П. Б. Й., по силата на който първият е прехвърлил на втория следните свои недвижими имоти: 1/ 4/6 ид.ч. от апартамент № 22, находящ се в [населено място], ул. „Велики П. № 6, вх. Б, ет.4 с идентификатор 10447.503.1.19 по КККР, одобрена със заповед № РД18-86/19.09.2008 г. на изп.директор на АГКК, с площ от 85,41 кв.м., ведно с прилежащите му избено помещение 4-Б с площ от 4,71 кв.м. е 2,85 % ид.ч. от общите части на сградата и 2/ хангар, депо, гараж, находящ се в [населено място], ул. „Велики П. № 6 с идентификатор 10447.503.30.2 по КККР, одобрена със заповед № РД18-86/19.09.2008 г. на изп.директор на АГКК, със застроена площ от 21 кв.м., срещу задължението, което приобретателят поема за издръжка и гледане на прехвърлителя до края на живота му, поради виновно неизпълнение на задълженията по договора от страна на приобретателя и са уважени предявените от И. Ц. К. и Я. Ц. С. против П. Б. Й. искове с правно основание чл.108 ЗС по отношение на имотите, предмет на разваления договор за издръжка и гледане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Може ли наследниците на прехвърлителя по договор за издръжка и гледане да развалят договора и да установят неизпълнение спрямо техния наследодател, след като самият той еднозначно преди смъртта си е заявил, че е „доволен“ от изпълнението на договора и е показал, че няма никакво намерение да го разваля, т.е. възниква ли за тях потестативно право за едностранно разваляне на договора, ако прехвърлителят е бил „доволен“ и е приемал изпълнението на договора до края на живота си; 2 /Допустим ли е иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, когато прехвърлителят лично и пряко е заявил пред съпруга на ищцата: „Искам в къщата си; не ме интересува, прехвърлил съм имота на друг човек, гледай си болната жена, сменил съм ключовете, не ме търсете; сменил съм патроните на апартамента и на гаража, давам си дела, приписвам го на друг човек и нямате работа тука повече“; 3/При доказано с надлежен документ и/или гласни доказателства настаняване на прехвърлителя по договора от приобретателя в болнично заведение за извършване на животоспасяваща операция и провеждане на постоперативно лечение, прегледи с продължаващо транспортно обслужване, снабдяване с лекарства, подходяща храна и др. обслужвания на прехвърлителя, които обстоятелства по смисъла на чл.155 ГПК са ноторно известни като присъщи на проведеното лечение и поради това не се нуждаят от доказване, очевидно неправилен ли е изводът на съда, че тези обстоятелства са останали недоказани, поради което следват неблагоприятните за страната последици – разваляне на договора за издръжка и гледане и 4/ Допуснал ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд, като не е взел предвид всички обстоятелства, установени по несъмнен начин от свидетелката К.-племеница на прехвърлителя, с която той е поддържал най-близка връзка и контакти. Според касатора, даденото разрешение от въззивния съд по първите два въпроса противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 138 от 7.10.2020 г. по гр.д. № 227/2020 г. на IV г.о., решение № 863 от 22.12.2010 г. по гр.д. № 1534/2009 г. на IV г.о. и решение № 60150 от 29.11.2022 г. по гр.д. № 2080/2020 г. на IV г.о.. По другите два въпроса, не се сочи конкретна практика на ВКС. Бланкетно е заявен и допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Твърди се също, че решението е очевидно неправилно. На 16.05.2024 г., т.е. след изтичане на срока по чл.285 ГПК, даден с разпореждане от 30.10.2023 г. на въззивния съд за представяне на изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба, касаторът е депозирал допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, озаглавено „окончателна редакция на приложението към касационната жалба след постъпил отговор вх. № 19/02.01.2024 г.“ към жалбата срещу въззивното решение, в което са формулирани единадесет въпроса, между които и тези, формулирани в изложението към касационната жалба с вх. № 5620/25.10.2023 г. Формулираните за първи път с това допълнително изложение въпроси не могат да бъдат предмет на производството по чл.288 ГПК, тъй като допълнителното изложение е подадено след изтичане на срока по чл.285, ал.1 ГПК за отстраняване на нередовността на касационната жалба. Насрещните страни по жалбата – И. Ц. К. и Я. Ц. С., чрез адв. Х., са депозирали отговор, в който поддържат, че не е налице соченото от касаторите основане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените въпроси нямат характер на материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а представляват оплаквания за необоснованост на конкретните фактически изводи на въззивния съд, а цитираните от касатора решения касаят различна фактическа обстановка, поради което и няма как обжалваното решение да им противоречи. Изложено е също така и становище за неоснователност на доводите на касатора за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Претендират присъждане на сторените в касационното производство разноски. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД и чл.108 ЗС, въззивният съд е споделил фактическите и правни изводи на първата инстанция и препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите й. За неоснователно е прието оплакването на въззивника за недопустимост на иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, като се е позовал на т.3 от ТР № 30 от 17.06.1981 г. на ОСГК на ВКС, според която прекратителното действие на договора за прехвърляне на вещни права срещу издръжка и гледане настъпва със смъртта на прехвърлителя и/или смъртта на третото ползващо се от него лице, като в наследственото имущество се включва и правото да се иска разваляне на договора поради неизпълнение, което е било допуснато приживе на кредитора – прехвърлител, т.е. наследникът на последния може да упражни правото да развали договора по отношение на неизправния длъжник в обема на притежаваните от него права – съобразно дела си. На следващо място съдът е приел, че искът по чл.87, ал.3 ЗЗД е основателен, тъй като от събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, не се установява пълно изпълнение на задължението за гледане и издръжка, поето от ответника спрямо прехвърлителя, съобразно обема на престацията, уговорена в договора - да го гледа и издържа до края на живота му, като му осигурява храна, дрехи, осветление, отопление, лекарства, лечение и погребение и съобразно конкретните нужди на прехвърлителя, който към момента на сключване на договора е имал сериозни здравословни проблеми предвид начина му на живот, които са изисквали изпълнението на задължението да бъде ежедневно, непосредствено и непрекъснато. При съобразяване на установените по делото обстоятелства, че към м.09.2021 г. – преди и по време на сключване на договора, здравословното състояние на прехвърлителя е било значително увредено, страдал е от множество заболявания, в т.ч. от инсулинозависим захарен диабет със съдови усложнения и хипертонично сърце, които периодично са предизвиквали влошаване на общото му здравословно състояние и са налагали болнично лечение и различни по вид интервенции, както и възрастта и начина му на живот, съдът е приел, че освен типичните и обичайни грижи, изразяващи се в осигуряване на храна, облекло и грижи за общото здравословно състояние, прехвърлителят се е нуждаел от грижи в по-голям обем, изразяващи се в постоянен надзор на здравословното му състояние, непрекъснати, системни и последователни грижи за лечението му и от осигуряване на адекватни битови условия на живот. За установен е приет факта, че през м.ноември 2021 г., при настъпило влошаване на здравословното състояние на прехвърлителя, ответникът го е завел на лекар, след което е последвала хоспитализация и оперативна интервенция за отстраняване на пръст на крака му. Така положените от ответника грижи съдът е намерил за изолирани, поради което само въз основа на тях не би могло да се заключи, че е налице пълно изпълнение на задълженията по договора, доколкото по делото не са ангажирани доказателства за извършвани периодични медицински прегледи, както и за медикаментозно лечение, които са били необходими с оглед влошеното здравословно състояние на прехвърлителя. Изводът, че полаганите от ответника грижи за здравето на прехвърлителя не са били достатъчни и не са довели до подобряване качеството му на живот, се подкрепят и от показанията на свидетелите Б. и С.. Изложил е конкретни съображения защо не кредитира показанията на св. П. относно полаганите от ответника грижи, изразяващи се в ежедневно осигуряване на храна. Начинът, по който прехвърлителят е починал и е бил открит месец след това в жилището му, е обсъден от въззивния съд само от гледна точка на усилията, които ответникът е положил за откриването му и които са показателни за неговото отношение към задълженията му по договора за издръжка и гледане. В тази връзка е приел, че ако ответникът е посещавал често апартамента, както твърди, той е следвало да знае навиците на К., леглото на което спи и да провери обстойно всяко място в жилището. Отчел е и обстоятелството, че след първоначалните огледи на жилището – първо самостоятелно, а после два пъти с полицейски служител, ответникът не е посетил жилището в продължение на повече от месец, тъй като ако го бе направил, би усетил миризмата от трупа преди съседите. От данните в представеното извлечение от банковата сметка на К., според което към 01.11.2021 г. наличността по сметката е била 9 394,92 лв., се установява, че до 19.01.2022 г. – когато К. е обявен за издирване, са теглени малки суми, а за периода от 19.01.2022 г. до 25.02.2022 г. от наличните суми по сметката са останали 65,41 лв., като само на 21.01.2022 г. за времето от 7,41 ч. до 7,50 ч. са изтеглени 4 000 лв. /десет пъти по 400 лв./. При тези данни съдът е приел, че независимо от кого са изтеглени сумите, грижата за финансовите дела и за паричните средства на прехвърлителя е следвало да бъде полагана от ответника само и единствено за издръжката на прехвърлителя, за обезпечаване на неговия по-добър начин на живот и по-добро здраве, тъй като именно това е съдържанието на задълженията на приобретятеля по алеаторния договор, като подобна грижа не се установява да е полагана, поради което е налице неизпълнение на договора в пълен обем, което е основание за неговото разваляне. За неоснователни са намерени доводите на ответника, че прехвърлителят е бил доволен от предоставените грижи, за който факт свидетелстват свидетелите К., Б. и П., доколкото сам по себе си този факт не може да обуслови извод за точно изпълнение на задълженията на приобретателя, тъй като действителните нужди на прехвърлителя, най-вече с оглед здравословното му състояние и начина му на живот, са изисквали грижи в по-голям обем, тъй като именно действителните нужди на кредитора определят изпълнението на задължението за гледане и издръжка, когато то не е детайлно уговорено в договора, както е и в конкретния случай. Във връзка с цитираната от ответника съдебната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 1534/2009 г. на IV г.о., според която ако престираното от длъжника е било прието и кредиторът се е считал удовлетворен, неговите наследници не могат да искат разваляне на договора, въззивният съд е посочил, че това разрешение е приложимо само в случай, че на прехвърлителя са били осигурени непрекъснати и адекватни грижи и издръжка съобразно конкретните му нужди, а в настоящия случай, от събраните по делото доказателства се установява, че полаганите от ответника грижи за прехвърлителя са били инцидентни, непостоянни и неадекватни на неговите действителни нужди, поради което изпълнението на договора е само частично. При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Поставените в изложението на касационната жалба въпроси не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаят фактите по спора, а не разрешен правен въпрос. По съществото си въпросите са фактически и представляват питане относно реализирането на определени факти от обективната действителност. Същите съдържат твърденията на касатора за факти, за които съдът е приел, че не се установяват по безспорен начин по делото /че приживе наследодателят на ищците е заявил, че е „доволен“ от изпълнението на договора, както и че приобретателят-ответник е изпълнявал задълженията си по договора в пълен обем ежедневно, непосредствено и непрекъснато/, а не са въпроси относно приложението на определена материалноправна или процесуалноправна норма, имаща значение за формиране решаващата воля на съда. Обосновката на поставените въпроси е свързана с оплакванията на касатора по съществото на спора - за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждането и преценката на събраните по делото доказателства, т.е. с твърдения за неправилност и необоснованост на съдебното решение, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят правни изводи, различни от тези на съда. Установената от съда фактическа обстановка обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, тъй като е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а позоваването на необосноваността, което е основание за касационнно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, има значение във фазата на допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквито не се разкриват в настоящия случай видно от съдържанието на мотивите на въззивното решение. При липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се разглежда сочения допълнителен критерий – противоречие със съдебна практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения по чл.290 ГПК. Само за пълнота следва да се отбележи, че последният не е налице, тъй дадените от въззивния съд разрешения относно фактическия състав, при който кредиторът или неговите наследници могат да развалят договора, са съобразени със задължителната и казуална практика на ВКС по приложението на нормата на чл.87, ал.3 ГПК относно алеаторния договор. Сочените от касатора решения на ВКС, в които са дадени разрешения на въпросите по какви критерии се определя обема на престацията за гледане и издръжка по алеаторен договор, отчитат ли се потребностите на кредитора и неговите възможности да се справя сам и налице ли е неизпълнение на договора, ако приобретателят не е живял заедно с него, са постановени по правни спорове, основани на факти, различни от тези по настоящия, поради което не могат обусловят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и бланкетно заявения допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В случая подобна обосновка на въпросите не е изложена - касаторът не е посочил противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито пък твърди необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика или че произнасянето по въпросите се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В конкретния случай от мотивите на обжалваното решение не се разкрива явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора, на насрещните страни по касационната жалба следва да се присъдят сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 1 500 лв. за касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,