Определение № 50100 от 16.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 987/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Л. Голф Ризорт“ АД (н.) срещу решение №74 от 03.02.2022 г., постановено по в.т.д. №1160/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение № 261327/21.09.2021 г. по т.д. №23/2020 г. на СГС, ТО, VІ-14 с-в. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо решението на СГС, с което са уважени изцяло предявените от Д. К. и П. Л. К. К. установителни искове с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ, е неправилно поради нарушение на материалния закон. Сочи се, че процесните вземания на ищците, изключени от списъка на приетите вземания с определение по чл. 692, ал. 4 ТЗ, са погасени по давност. Според касатора представените от ищците в хода на първоинстанционното производство писмени доказателства не установяват извършването на изпълнителни действия, които обуславят прекъсване на давността. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърдяната очевидната неправилност на въззивното решение е обоснована с аргументите за неговата неправилност, изложени в касационната жалба. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ищците Д. К. и П. Л. К. К., в който се излагат съображения за липсата на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касация. Представен е писмен отговор и от синдика на „Л. Голф Ризорт“ АД (н.), в който се твърди, че не са налице законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че обжалваното решение е правилно. Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на доводите на страните по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение от 21.09.2021 г., постановено по т.д. №23/2020 г. на СГС, ТО, VІ-14 с-в, с което на осн. чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ е признато съществуването на следните неприети вземания на ищците Д. К. и П. Л. К. К. спрямо ответника „Л. Голф Ризорт“ АД (н.): 1) за сумата от 39 358,78 лв., представляваща законна лихва за периода 22.06.2009 г. -25.01.2016 г. върху главницата по т. 3.1.1 от списъка /57 501,40 лв./, представляващо разликата над приетата с определението на съда в списъка сума от 16 801, 20 лв. /за период 26.01.2016 г. - 17.12.2018 г./ до пълния размер на вземането от 56 159,98 лв. по т.3.1.2. от изготвения от синдика списък, обявен в TP на 15.05.2019 г.; 2) задатък от 24 643, 46 лв. по т.3.2.1. от обявения в TP на 15.05.2019 г. списък на предявените в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ и приети от синдика вземания, ведно със законната лихва, считано от датата на откриване на производството по несъстоятелност /17.12.2018 г./; 3) законна лихва в размер на 24 068,56 лв. по т.3.2.2 от обявения в TP на 15.05.2019 г. списък на предявените в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ и приети от синдика вземания, начислена върху задатъка по т.3.2.1 с размер 24 643, 46 лв. за периода 22.06.2009 г. - 17.12.2018 г. и 4) 11 826 лв. - съдебни разноски за исковия процес по гр. д. № 5975/2009 г. на СГС, по т.3.3 от списъка на приети вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ. При неоспорената с въззивната жалба на „Л. Голф Ризорт“ АД (н.) фактическа обстановка, приета за установена от първоинстанционния съд, и препращайки към мотивите на решението на СГС на осн. чл. 272 ГПК, въззивният съд е изложил следните доводи за основателността на исковите претенции на Д. К. и П. Л. К. К. по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ: На първо място съдът е посочил, че съобразно чл. 628а, ал. 1 ТЗ подаването на молба за откриване на производство по несъстоятелност от кредитор прекъсва давността относно вземането, на което молителят основава молбата си по чл. 625, като давността спира да тече, докато трае производството по несъстоятелност. Същите последици настъпват и за присъединените кредитори по чл. 629, ал. 4 ТЗ от момента на подаване на молбата за присъединяване. Според въззивния състав доколкото процесните вземания са част от вземанията, на които ищците са основали молбата си по чл. 629, ал. 4 ТЗ, то спрямо тях са настъпили последиците на чл. 628а, ал. 1 ТЗ - давността е била прекъсната от момента на подаване на молбата за присъединяване /22.11.2011г .l и е спряна по време на цялата висящност на производството по несъстоятелност. С оглед на изложеното съдът е приел, че в случая давността за процесните вземания на ищците, присъдени с влязлото в сила съдебно решение (решение от 27.05.2010 г. по гр. д. № 5975/2009 г. на СГС, потвърдено с решение от 23.03.2011 г. по гр. д. № 893/2010 г. на САС и определение № 34/20.01.2012 г. по т.д. № 719/2011 г. на ВКС, I т.о), не е изтекла преди подаване на молбата по чл. 685 ТЗ на 25.01.2019 г., тъй като е била спряна още на 22.11.2011 г. На второ място въззивният състав е посочил, че в конкретния случай се установява прекъсване на давността по чл. 116, б. „в" ЗЗД с оглед предприетите от ищците действия за принудително изпълнение. Съдът се е позовал на разясненията, дадени в т. 10 от TP № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които в хипотезата на чл. 116, б. „в ЗЗД нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие за принудително изпълнение - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Акцентирал е върху каузалната практика на ВКС, че давността се прекъсва с предприемането на изпълнителни действия от органа по изпълнението, но се счита за настъпило с обратна сила - от отправянето на искането от взискателя за предприемане на действието, ако след поискването давността е изтекла, като след това давността се прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез отделни процесуални действия. Съдът е посочил, че за събиране на присъдените вземания ищците са образували две изпълнителни производства: 1.) изп.д. № 20117170400283 на ЧСИ Р. Т. - за събиране на главниците и лихвите, за които е издаден изпълнителен лист по невлязлото в сила въззивно решение, и 2.) изп. д. № 20147170400445 на ЧСИ Р. Т. - за събиране на съдебните разноски, присъдени в трите инстанции. В обжалваното решение е подчертано, че по тези производства са извършвани множество изпълнителни действия от вида на тези, прекъсващи давността по чл. 116, б. „в" ЗЗД. По изп. д. № 20117170400283 взискателите са поискали от ЧСИ прилагането на редица изпълнителни способи: с молба вх.№ 4793/26.07.2012 г. е поискано налагането на запори върху МПС на длъжника; с молба вх.№ 2026/28.03.2013 г. е поискано налагането на запори върху 7 банкови сметки на длъжника в различни банки; с молба вх.№ 4349/17.06.2014 г. е поискано налагането на запори върху дялове в 11 ЕООД; с молба вх.№ 4625/25.05.2016 г. е поискано налагането на запори върху вземания на длъжника към трети лица и банкови сметки; с молба вх.№ 3357-3361/12.04.2018 г. е поискано налагането на запори в банкови сметки в две банки, различни от тези по предходни молби, и върху всички вземания на длъжника към „Л. Голф Енд Спа Хотел" АД. Съдът е акцентирал върху факта, че въз основа на всички посочени искания са били предприети изпълнителни действия от ЧСИ, поради което и считано от съответното искане давността върху вземанията е прекъсната на осн. чл. 116, б. „в" ЗЗД. Според въззивния състав давността е била прекъсната и с постановлението от 09.05.2011 г. за овластяване на взискателите да предявят иск по чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на „Л. Хотел" ЕООД, чийто едноличен собственик е длъжникът, поискано с молба от 12.04.2011 г., като цялата висящност на образуваното на това основание исково производство по т.д. № 2183/2011 г. на СГС, следва да се счита за прилагане на изпълнителния способ „изпълнение върху дружествени дялове". Посочвайки, че това исково производство е приключило с постановеното определение № 10/9.01.2015 г. по т.д. № 819/2014 г. на ВКС, съдът е приел, че едва от този момент давността за вземанията може да започне да тече отново. На последно място съдът е отразил, че изп. дело № 20147170400445 за събиране на присъдените съдебни разноски, е било образувано с молба с вх. № 4610/24.06.2014 г., с която е поискано присъединяване на осн. чл. 456 ГПК към изп. дело № 20107170400638 на същия ЧСИ, като присъединяването на взискател също представлява действие прекъсващо давността ( в случая от присъединяването до предявяване на вземанията по реда на чл. 685 ТЗ на 25.01.2019 г. също не е изтекла петгодишната давност). Въз основа на всички изложени по-горе съображения въззивният състав е приел, че в рамките на релевантния период /20.01.2012 - 25.01.2019 г./, не е съществувал период на бездействие от поне 5 години, в който срещу длъжника да не са предприети изпълнителни действия, а предприемането на същите от ищците е довело до многократно прекъсване на давността В заключение съдът е формирал извод, че процесните вземания не са погасени по давност, поради което предявените положителни установителни искове са изцяло основателни. Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касация, в обжалваната му от касатора част. Въззивното решение не е „очевидно неправилно” по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. ДВ бр.86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като решаващите изводи на въззивния състав относно констатираните обстоятелства, обуславящи спиране и прекъсване на давността, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито са извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Отделен е въпросът, че в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не излага аргументи за очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл, като единствено се позовава на доводите си в касационната жалба за неправилност на решението. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси от значение за спора като общ критерий по чл. 280 ал. 1 ГПК, необходим за допускане на касационно обжалване. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,