Определение № 1488 от 26.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 855/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Г. С., чрез процесуалния й представител адвокат Н. А. от АК – гр.София, срещу определение №1817 от 30.01.2025г. по в.ч.гр.д.№ 14840/2024г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение №45832 от 11.11.2024г. по гр.д.№49840/2024г. на Софийския районен съд, с което производството по делото е било прекратено като недопустимо. Жалбоподателката поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска неговата отмяна, тъй като предявеният от нея иск е процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество. В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани три въпроса, които според касаторката следва да бъдат допуснати до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.Въпросите са следните: 1/Има ли правен интерес страната да търси защита с иска по чл.124, ал.1 от ГПК, когато е установено, че е изчерпала всички способи за отмяна на следващите поред решения относно същия имот, същите страни и със същия установителен диспозитив, при условие че тези последващи решения изключват изключителната собственост, установена с влязлото в сила първо съдебно решение, и по този начин накърняват правата на страната.Има ли правен интерес страната да иска установяване по реда на чл.124, ал.1 от ГПК, че, след като първа е предявила иск за признаване на изключителна собственост, е недопустимо лице, което е обвързано от СПН, да иска последващо установяване на съсобственост върху същия имот. 2/Ползва ли се със СПН решение по делото, което е второ или трето поред, образувано между едни и същи страни, за един и същи имот и с един и същи установителен диспозитив, или съдилищата са длъжни да зачетат СПН на първото решение; 3/Допустимо ли е при постановяване на две влезли в сила противоречиви решение, относно едно и също спорно право, да се допуска постановяване на трето поред съдебно решение от делбения съд с различен установителен диспозитив за собственост. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, с който е потвърдено първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение на СГС, с което е прекратено на основание чл. 130 от ГПК като недопустимо производството по предявения от частната жалбоподателка установителен иск. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че СРС е бил сезиран с иск за признаване на установено по отношение на ответника, че „правото му на иск за установяване на собственост върху имот, находящ се в [населено място], [улица], ап. 22, предявено по гр. д. № 13166/2007г., 31 с-в, СРС, е било преклудирано през 2006г., с образуване на гр.д.№27495/2006г.“. Прието е още, че установителният иск е субсидиарна форма на защита и се прилага само тогава, когато не съществува друг ред за защита на спорното право.Що се касае до правния интерес, като абсолютна положителна предпоставка на установителния иск по чл. 124 ГПК, то този интерес винаги е налице, когато поведението на противната страна прави правното положение на ищеца несигурно.Затова и правният интерес от търсената с иска по чл.124, ал.1 ГПК защита се преценява винаги конкретно - с оглед въведените с исковата молба факти и доводите на ищеца.Следователно при тези фактически твърдения в исковата молба, ищецът няма интерес да предявява положителен установителен иск, доколкото решението по един евентуален установителен иск не би довел до търсената промяна в неговата правна сфера.Изложените съображения за липса на правен интерес от предявения положителен установителен иск – абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск и оттам неговата недопустимост, предпоставят недопустимостта на производството, образувано въз основа на депозираната искова молба и обуславят неговото прекратяване.Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. В процесния случай се установява, че е постановен съдебен акт, с който окончателно е разрешен въпросът за съсобствеността и притежаваните от страните дялове/влязло в законна сила решение за допускане на делбата/.Решението по един евентуален установителен иск, какъвто е предявил ищцата, не би довел до търсената промяна в правната й сфера.Поради това е прието, че предявения иск е недопустим и производството по делото следва да бъде прекратено. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет.Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/.Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не следва да допуска касационно обжалване по първия и втория поставени въпроси, тъй като въззивният съд се е произнесъл при съобразяване на ясната разпоредба на чл.303, ал.1, т.4 от ГПК, според която само отмяната на влезли в законна сила решение е способът, чрез който заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязло в сила решение, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи.Ако тази страна е пропуснала възможността да иска отмяна в предвидения от процесуалния закон срок, респ. молбата е била оставена без уважение, двете съдебни решения са окончателно стабилизирани. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по третия поставен в изложението въпрос, тъй като въззивният съд се е съобразил изцяло с ясната разпоредба на чл.297 от ГПК.Пропускът на делбения съд да се съобрази с влязло в законна сила решение, с което е разрешен спорът между страните за титулярството на правото на собственост върху един недвижим имот, е обстоятелство, което евентуално би обусловило неправилност на решението по първата фаза на делбата.Ако това решение е било потвърдено по реда на инстанционния контрол, то се ползва със сила на присъдено нещо и е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България/чл.297 от ГПК/. С оглед гореизложените съображения, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския градски съд не са налице. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение