Определение № 475 от 01.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 475/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Н. и М. Г. Н. чрез пълномощника им адвокат К Д. против решение № 5717 от 3.08.2017 г., постановено по гр.д. № 15600 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, II-Д състав, с което е потвърдено решение от 29.08.2016 г. по гр.д. № 32194/2013 г. на Софийски районен съд, 56-ти състав за отхвърляне на предявения от Н. Р. В. против Н. П. Н., М. П. С., Т. П. Ж., Р. Г. Н. и М. Г. Н. иск за делба на УПИ IX-24 от кв.3 по действащия регулационен план на [населено място], местност „Д. с.“, целият с площ от 638 кв.м., а съгласно комбинирана скица – 732 кв.м. с административен адрес: [населено място], [улица] /стар/, нов № 66а. С молба вх. № 141148 от 24.10.2017 г. ищцата Н. Р. В. се е присъединила към касационната жалба. По реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор на касационната жалба е подал Т. П. Ж. чрез пълномощника си адвокат Т. Н., с който оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба на М. Г. Н. е процесуално недопустима, доколкото съделителката не е обжалвала първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за делба, поради което за нея липсва правно признат интерес да атакува въззивното решение, с което решението на районния съд е потвърдено. Касационната жалба на Р. Г. Н., към която се е присъединила Н. Р. В. е процесуално допустима, поради което следва да се прецени налице ли са основания по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че М. К. В. и Ж. Т. С. са придобили през 1947 г. в съсобственост недвижим имот, който е бил отчужден и през 1955 г. същите са обезщетени с процесния имот при права 54.5 % ид.ч. за М. В. /наследодател на ищцата Н. В. и на ответниците Р. Н. и М. Н./ и 45.5 % ид.ч. за Ж. С. /наследен от сина си П. С., чиито наследници са ответниците Н. Н., М. С. и Т. Ж./, за които права Ж. С. се е снабдил с нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот въз основа на замяна по ЗПИНМ на 23.11.1957 г. Наследниците на Ж. С. са прекратили съсобствеността върху наследените 45.5 % ид.ч. от процесния имот, като със съдебна спогодба по гр.д. № 452/88 г. същите са поставени в дял на сина му П. С.. През 1990 г. П. С. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на целия имот по наследство, делба и давностно владение. Свидетелските показания установяват, че около 1988 г. П. С. оградил имота, засипал го с чакъл и го ползвал да ремонтира стари коли, впоследствие с Н. С. /с която сключил брак през 1987 г. и се развели през 1992 г./ започнали преговори за застрояване със строителна фирма и строежът на сградата приключил през 1996 г., а на незастроената част от терена бил направен подземен паркинг с паркоместа, който се отдава под наем и наемът се получава от Т. Ж.. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, а във връзка с доводите във въззивните жалби на Р. Н. и Н. В. е приел за неоснователно възражението на въззивниците, че делбата на имота е недопустима, тъй като е застроен със сграда в режим на етажна собственост и съставлява обща по предназначение част, тъй като наличието на съсобственик на терена, който не притежава самостоятелен обект в сградата в режим на етажна собственост, обуславя обикновена съсобственост върху дворното място. Счел е за основателно възражението, че нотариалния акт от 1957 г., с който Ж. С. е признат за собственик на 45.5 % ид.ч. от имота, издаден по реда на чл.74, ал.6 ППИНМ има конститутивно, а не констативно действие, като се е позовал на ТР № 57/1967 г. на ОСГК на ВС и за неоснователно възражението във въззивните жалби за нарушение на забраната по чл.29 ЗСГ /отм/, тъй като същата не се прилага между съсобственици, каквито са наследодателите на страните. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Р. Н. поставя следните въпроси: 1) въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, касаещи правилността на решението, но когато от фактите по спора се установява нарушение на установена в публичен интерес материално-правна норма, то приобщения доказателствен материал, с който те се установяват, следва ли да бъде субсумиран под приложимата правна норма служебно, дори ако в жалбата не са инвокирани такива пороци; 2) следва ли да се следи служебно за приложението на материално правните норми, уреждащи правото на собственост и те отговарят ли на изискването да регламентират защитим от закона интерес, чрез който се осъществява баланса с конкретния личен интерес, предмет на спора в областта на придобиването и притежаването на вещни права; 3) препращането към мотивите на първостепенният съд по реда на чл.272 ГПК, макар и при условията на ограничен въззив, освобождава ли въззивният съд от задължението да се произнесе като втора инстанция по същество, не само по наведените оплаквания с въззивната жалба, но и включително по материалното право, което е рамкирано с исковата молба и по което ответниците са депозирали отговор по реда на чл.131 ГПК, като изложи собствена правна аргументация относно приложимото материално право; 4) достатъчно ли е да препрати към чл.272 ГПК и да разгледа само оплакванията, инвокирани във въззивните жалби и това освобождава ли съда от задължението самостоятелно да анализира релевантния доказателствен материал, като го съпостави с доводите и възраженията на страните, след което да го субсумира към приложимата императивна правна норма; 5) длъжен ли е съдът да изясни всички обстоятелства, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; 6) може ли универсалния правоприемник да присъедини по реда на чл.82 ЗС фактическата власт върху имота върху чуждите идеални части, осъществявана от неговия праводател, който е бил съсобственик на имота, без да е установено какъв е характера на това фактическо господство, т.е. без да е установено пълно и главно дали се касае до владение или държане; 7) следва ли праводателят, чието владение правоприемникът присъединява по реда на чл.82 ЗС да е осъществявал владелчески действия, с които да обективира намерението си да придобие имота по давност или е достатъчно да е осъществявал фактическо господство върху него като съсобственик, който може да си служи с целия имот; 8) възможно ли е по реда на чл.82 ЗС да бъде приъединено държане върху имота или само владението е правно релевантен юридически факт, имащ значение за присъединяване към владението на правоприемника при оригинерно придобиване на собственост от него. Първият и вторият въпроси са обосновани с тезата на касаторите, че съдът не е извършил субсумиране на установените факти към приложимите императивни правни норми по следните правоотношения: условията за придобиване по давност и присъединяване към давността на владелеца, тази на неговия праводател, регламентирани с императивните разпоредби на чл.79 и чл.82 ЗС; за служенето на съсобствениците с общата съсобствена вещ, регламентирано с чл.31 и чл.32 ЗС, обективираща едновременно държане на чуждите идеални части и владение на притежаваните от съсобственика, а също не е извършил разграничение между владението и държането, регламентирани с чл.68, ал.1 и ал.2 ЗС и не е приложил императивните разпоредби на ЗС, регламентиращи правото на собственост, включващо право на владение, право на ползване и право на разпореждане, дефинитивно определящи правото на собственост. Посочената обосновка не може да бъде съотнесена към поставения въпрос, тъй като от една страна в мотивите си съдът е формирал изводи именно налице ли е владение и то само от страна на П. С. и ответниците /без да формира изводи за присъединяване на владението на Ж. Т./ и довело ли е същото до придобиване правото на собственост върху чуждите идеални части, а от друга страна не може да се свърже с установените по делото факти – че П. С. е заградил имота около 1988 г., ползвайки го само за свои нужди, а впоследствие той и ответниците са извършили действия по разпореждане, учредявайки вещни права и застроявайки го с осем етажна сграда и паркинг, с което са демонтстрирали завладяването му, без по делото да има твърдения, че е било извършено разпределение на ползването или че е искано съгласието или е плащано обезщетение за лишаване от ползване за частите на ищците. Следователно въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по соченото от касаторите Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 и решение № 61 от 13.07.2017 г. по гр.д. № 3439/2016 г., II г.о. Третият и четвъртият въпрос са свързани с посоченото от въззивния съд, че споделя мотивите на първоинстанционния съд относно предявения иск и на основание чл.272 ГПК препраща към тях, като отделно съдът е изложил съображения във връзка с доводите във въззивната жалба, но не са обосновани с твърдения за неправилно възприета фактическа обстановка или липса на фактически извод относно релевантен за някое от възраженията факт, поради което не може да се констатира противоречие на въззивното решение с посочената от касаторите практика на ВКС по приложението на чл.272 ГПК. Същото се отнася и в случай, че въпросите са свързани с доводите в касационната жалба за необсъждане на възражението за нищожност на констативния нотариален акт от 1990 г., с който се е снабдил П. С., тъй като практиката на ВКС по приложението на чл.272 ГПК дава тълкуване, че въззивният съд е длъжен да формира собствени фактически и правни изводи релевантни към направените във въззивната жалба доводи и оплаквания и относими към изхода на спора, а в случая дали констативния нотариален акт е нищожен или не е без правно значение за извода дали ответниците се легитимират като собственици въз основа на давностно владение, тъй като същите са се позовали и доказали осъществявано самостоятелно владение не само до момента на издаването му, но и в последвалия го период, включително и чрез разпоредителни действия, довели до промяна, забележима от всички лица, на външния вид и предназначение на имота. Петият въпрос е свързан с твърденията, че съдът не е отдал съответното значение на предмета на доброволната делба, извършена от наследниците на Т. през 1988 г., който е само идеалната част на Ж. Т. и установява, че към този момент е било ясно, че праводателят не е придобил на оригинерно основание идеалната част на наследниците на М. Р.; че наследството на Ж. Т. е открито през 1985 г., а П. С. се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 1990 г.; не са обсъдени и свидетелските показания, които установяват, че мястото е било изоставено. Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл.235, ал.2 ГПК, тъй като даденото в нея тълкуване е, че съдът следва да изясни всички правнорелевантни факти и да посочи кои от тях приема за устновени и въз основа на кои доказателства и кои за неустановени, а в случая фактите, за които се поддържа, че не са обсъдени са относими към това дали към 1990 г. правата на ищците са били придобити по давност от П. С., а относимо към изхода на спора е дали ответниците са ги придобили по давност към момента на предявяване на настоящия иск през 2013 г. По същите съображения неотносими към изхода на спора са и въпроси, шести, седми и осми, касаещи приложението на нормата на чл.82 ЗС, тъй като видно от мотивите на въззивното решение и фактите по делото, П. С. и ответниците са осъществили самостоятелно владение. За последния въпрос следва да се отбележи, че същия е обоснован с тезата на касаторите, че ответниците са били държатели на техните идеални части, но тази се опровергава от приетото за установено от въззивния съд, а именно, че техните права са завладени, като са били лишени от достъп до имота около 1988 г., а след снабдяването с констативния нотариален акт от 1990 г. П. С. и ответниците са извършили действия на разпореждане, учредявайки ограничени вещни права и променяйки имота чрез застрояването му, с което и пряко са отрекли правата им, а от този момент до предявяване на иска са изтекли 10 години. В обобщение не е налице основание по чл.280 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по жалбата на Р. Г. Н.. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение