Определение № 2789 от 03.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2995/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищеца Г. В. В., чрез адв. Б. З. срещу определение № 165/07.04.2023 г. по в.ч.гр.дело № 97/2023 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено определение № 55/18.01.2023 г. по гр.дело № 348/2022 г. на Окръжен съд Ловеч, с което е прекратено производството и делото е изпратено на Административен съд Плевен за разглеждане на исковата молба от Г. В. В. вх. № 49/05.01.2022 г. на ОС Плевен, с която е предявен иск по чл. 284 ЗИНЗС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Според жалбоподателя постановеното определение е очевидно неправилен и несправедлив съдебен акт, с който делото е изпратено на Административен съд Плавен, тъй като ищецът е подал ясна искова молба с правно основание чл.45 ЗЗД срещу ответника Б. В. И., който е надлежен ответник по гр.дело № 348/2022 г. на Окръжен съд Ловеч в качеството му на физическо лице-деликвент. Сочи се, че определението е неправилно – необосновано и немотивирано. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени въззивното определение и делото да се върне на Окръжен съд Ловеч за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск. В изложението, което е част от касационната жалба е формулиран правният въпрос: В светлината на принципа за справедливост, който от своя страна е в конекситет с принципа за законност, носи ли физическо лице на служба надзирател в Затвор деликтна отговорност по чл.45 ЗЗД, ако с действията си е причинило неимуществени/морални/ вреди на затворник, изтърпяващ наказание лишаване от свобода? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Изложени са доводи за очевидна неправилност на обжалваното определение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Ответникът по касационната частна жалба Б. В. И. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че в исковата молба ищецът Г. В. В. - понастоящем в Затвора – [населено място], твърди, че ответникът Б. В. И. –надзирател в Затвора – [населено място], при изпълнение на дежурството му в Пост № 15 през м. декември 2021 г., неколкократно, за времето от 00 ч. до 04 ч., влизал в килията му на всеки половин час, като тропал шумно, заключвал шумно. Прието е, че се твърдят нарушения на чл. 84, ал. 2, т. 2 от ЗИНЗС – нарушение на правото му на непрекъснато време за сън не по-малко от 8 часа на денонощие; на чл. 27в, ал. 5 от ППЗИНЗС – проверките през времето за сън са разрешени само в изключителни случаи от дежурния главен надзирател или дежурния командир на отделение по ред, установен със заповед на началника на затвора, каквото разрешение ответникът не е имал; на чл. 27в, ал. 7 от ППЗИНЗС – задължителните проверки на лишените от свобода, настанени изолирано в постоянно заключени помещения, се извършват най-малко от двама служители от надзорно-охранителния състав в присъствието на дежурен главен надзирател или дежурен командир на отделение, докато „нахлуванията“ на ответника са „самостоятелни“ и без присъствие на служители от НОС; на чл. 27в, ал. 4 от ППЗИНЗС - проверките за наличността на лишените от свобода могат да се извършват от служители от надзорно-охранителния състав по всяко време след ставане от сън до вечерната проверка, но не и във времето за почивка, когато ответникът е извършвал проверките. Посочено е, че в резултат на незаконните действия на ответника ищецът твърди, че е претърпял неимуществени вреди, които претендира да бъдат обезщетени със сумата 30000лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. Прието е, че в отговора на исковата молба ответникът Б. В. И. е оспорил иска като недопустим по отношение на него, като служител на Затвора – [населено място]. Прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода се осъществява от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, която е надлежна ответна страна по делото. Посочено е, че предявеният иск е оспорен и като неоснователен. С първоинстанционното определение съдът е прекратил производството по делото и е разпоредил изпращането му на Административен съд – Плевен. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че изложените в исковата молба твърдения очертават основанието по чл. 284 от ЗИНЗС, тъй като действията на служителя на Затвора – Плевен са такива по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, че искът е подведомдствен на административните съдилища съгласно чл. 285, ал. 2 от с. з. и се разглежда по реда на гл. XI от АПК. Възприет е и извода, че поради пребиваването на ищеца в Затвора – [населено място] компетентен да разгледа спора е Административен съд – Плевен. Съдът е приел, че всички действия, които ищецът счита за неправомерни, се твърди, че са извършени от ответника в качеството му на надзирател в Затвора – [населено място], при осъществяване на служебните му задължения във връзка с изпълнение на наказанията. Приел е още, че в исковата молба ясно и конкретно са посочени нарушения на ЗИНЗС и на Правилника за прилагането му (чл. 84, ал. 2, т. 2 от ЗИНЗС, чл. 27в, ал. 4, ал. 5 и ал. 7 от ППЗИНЗС), извършени от ответника - според ищеца, които следва да бъдат квалифицирани като действия по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС - уронващи човешкото достойнство на ищеца, пораждащи чувство на страх, незащитеност или малоценност. Въззивният съд се е позовал на Тълкувателно постановление № 2/2014 г. на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС – т. 8, според която делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода, са подсъдни на административните съдилища. Прието е, че дейността на администрацията на затворите при или по повод изпълнение на наказание лишаване от свобода е свързана с упражняване на държавна принуда във връзка с изпълнение на наказанията. Прието е още, че тази дейност е административна и вредите от нея следва да се търсят по реда на чл. 1 ЗОДОВ. Съдът се е позовал на чл. 285, ал. 1 и ал. 2 от ЗИНЗС, съгласно който искът за обезщетение се разглежда по реда на АПК, а компетентен да го разгледа е съответния административния съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения. Поради това е преценен за правилен и законосъобразен изводът на първостепенния съд, че предявеният иск следва да бъде разгледан от Административен съд – Плевен, доколкото ищецът пребивава в Затвора – [населено място]. Прието е, че въпросът за процесуалната легитимация на ответника да отговаря по така предявения иск не може да бъде обсъждан в настоящото производство по чл. 15 ал. 2 от ГПК, а следва да бъде разрешен от компетентния съд при преценка за редовността на исковата молба. Преценени са за неоснователни доводите на жалбоподателя за нарушение на правото му по чл. 2 от ГПК. Съдът е приел, че ищецът не е лишен от достъп до правосъдие, тъй като претенцията му, в случай че същата е допустима, ще бъде разгледана от съответния компетентен съд по съответния процесуален ред. При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което производството по делото е прекратено и същото е изпратено на Административен съд Плевен за разглеждане на исковата молба от Г. В. В., с която е предявен иск по чл.284 ЗИНЗС за заплащане на обезщетение в размер на 30 000 лв. По правните въпроси: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност. Това основание за допускане на касационен контрол е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на определението на Апелативен съд Велико Търново, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставения въпрос в изложението. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Формулираният въпрос касае приложение разпоредбите на чл.45 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Освен изложеното съдът преценява, че жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, а именно не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на нормата на чл. 45 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставения въпрос в изложението на жалбоподателя Г. В. В., чрез адв.Б. З.. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение