Определение № 299 от 09.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 3065/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Столична община срещу решение №1248 от 11.06.2014 г. на Софийски апелативен съд по в.т.д. №4774/2013 г.. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното №1614/ 03.10.2013 по т.д. №5040/12 г. на СГС,VІ-7 с-в в отхвърлителната част и е уважен със законните последици искът на [фирма]-София с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД срещу касатора за сумата от 5400 лева-получена без основание като недължима цена на рекламно право за периода 01.07.2008 г. до 30.09.2008 г. и е потвърдено същото решение в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на [фирма]-София сумата от 35 595,93 лева –общо, от които 5 472 лева-месечно обезщетение за минал период: месеците юли,август и септември ,съгласно споразумение от 30.09.2008 г. на основание т.1.1 от Решение на СОС № 453 по протокол № 17/24.07.2008 г. и 30 123,93 лева-лихва. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.2 и т.3 ГПК. Ответната по касационната жалба страна в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане до касация.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателен и доказан иска на [фирма]-София с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД срещу Столична община за сумата от 5400 лева-получена без основание като недължима цена на рекламно право за периода 01.07.2008 г. до 30.09.2008 г. и 35 595,93 лева –общо, от които 5 472 лева- платено без основание за това месечно обезщетение за минал период: месеците юли,август и септември, съгласно споразумение от 30.09.2008 г. и на основание т.1.1 от Решение на СОС № 453 по протокол № 17/24.07.2008 г. и 30 123,93 лева-договорна лихва за забава върху втората сума, съставът на въззивния съд е взел в предвид следните факти от значение за спора: По силата на уговорките в сключения между страните по спора договор № 56 667/17.03.2008 г. ищецът като наемател се е задължил към ответната СО като наемодател да заплаща месечна цена за осъществяване на рекламна дейност на територията и върху обекти а общината-публична общинска собственост, която се определя съгласно чл.72 от Наредба за преместваемите обекти, за рекламните, информационни и декоративно-монументални елементи и за рекламната дейност на територията на СО /по-нататък съкр.Наредбата /. В изпълнение на това свое задължение за месеците юли-септември 2008 г. СО е получила от ищцовото дружество [фирма]-София сумата от 5400 лева на посоченото по-горе основание. С обжалваното решение е прието,че тъй като Обл.управител е атакувал като нищожна пред ВАС цитираната Наредба с жалба подадена на 26.03.2008 г., то съгласно с разпоредбата на чл.45 ал.4 предл.трето от ЗМСМА действието на тази наредба е било спряно с подаването на самата жалба срещу нея от страна на областния управител. Ето защо заплатените като цена на рекламната дейност суми общо от 5400 лева за период след спиране действието на Наредбата се явяват платени при начална липса на основание. За останалата част то платените суми във връзка със същото правоотношение,съдът е приел,че при наличието на сключен между страните договор,чийто срок на действие е бил изтекъл към 01.07.2008 г. отношенията между тях за последващия период се регулират от правилото на чл. 236 ал.1 ЗЗД, с оглед непротивопоставяне от страна на наемодателя на продължаване действието на срочния наемен договор след изтичането на срока му. В този смисъл на ищеца-наемател са непротивопоставими, както т.1.1 от Решение на СОС № 453 по протокол № 17/24.07.2008 г. за определяне на дължимо по-високо по размер месечно обезщетение за периода след изтичане срока на наемния договор т.е за месеците юли-септември 2008 г., така и изричната уговорка м споразумение от 30.09.2008 г., която има действие само занапред. Ето защо, платените на посочените основания суми,предмет на иска по чл.55 ал.1,т.1 ЗЗД се явяват получени от СО при начална липса на основание и подлежат на връщане, с оглед на което и искът счетен за основателен. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора обуславящ изхода по спора правен въпрос представлява само този за приложението на чл.236 ал.1 ЗЗД за автоматично продължаване действието на наемен договор след изтичане на уговорения срок при непротивопоставяне на наемодателя относно наемни правоотношения с предмет имоти-публична общинска собственост. По него е налице противоречие на обжалваното въззивно решение с решение №213 от 18.01.2012 г. по гр.д. № 20105420100343 на РС-Златоград,, потвърдено с Р №132/24.04.12 г. на ОС-Смолян по гр.д. №96/12/. Противоречието по релевантен за спора правен въпрос с казуална практика на съдилищата е основание за допускане до касация, съгласно чл. 280 ал.1, т.2 ГПК /. По останалите повдигнати в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК въпроси не се доказва да е налице основанието за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.3 ГПК-същите да е явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че налице основанието за допускане на касация, на което се позовава касаторът за допускане до касация, поради което