Определение № 1684 от 02.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 786/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „ФАКТОРЪТ“ ЕООД, [населено място], срещу определение № 131 от 12.03.2025 г. по в.ч.т.д. № 98/2025 г. на Варненски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Варненски апелативен съд е потвърдил определение № 187 от 06.02.2025 г. по т.д. № 50/2025 г. на Варненски окръжен съд, с което съдът е прекратил производството по делото, на основание чл. 130 ГПК, по предявения от частния касатор иск с правно основание чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ за прогласяване нищожност спрямо кредиторите на „Консорциум Реми Груп“ АД /н./, [населено място], на сделки с права, включени в масата на несъстоятелността на дружеството, изразяващи се в едностранен отказ от вземания на същото дружество към трето лице, извършен от синдика на несъстоятелния длъжник, чрез предаване на Р. И. Х. на изпълнителни листове, обективиращи тези вземания, както и на кумулативно съединения с него иск да бъде прогласена и нищожността на последващо прехвърляне с договор за цесия от 03.09.2024 г. на вземанията, обективирани в тези изпълнителни листове, извършено между Р. И. Х. и „НОНУС СЕПТЕМ“ ЕООД, [населено място]. За да постанови този резултат, въззивният състав е обосновал, че предаването на издадени в полза на длъжника /и в полза на неговия цедент/ изпълнителни листове на трето лице /цедента/, не представляват по естеството си едностранна правна сделка, съответно не удовлетворяват изискването за отказ от субективно материално право от страна на длъжника. Посредством предявения иск се атакува едно фактическо действие на длъжника чрез неговия синдик. Подчертано е, че изпълнителните листове, като материален носител макар да обективират право за принудително изпълнение, не представляват нито изпълнителното основание, нито вещ от масата на несъстоятелността, доколкото изпълнително дело може да бъде образувано единствено от посоченото в листа като кредитор лице, евентуално от лицата по чл. 429 ГПК. Съставът е приел, че предявеният иск няма за цел нито попълване на масата, нито установяване кръга от легитимирани кредитори на несъстоятелността – процесните вземания не са приети в производството по несъстоятелност като вземания на кредитор, а по отношение иск за попълване на масата не са налице визираните в разпоредбите на чл. 646 и чл. 647 ТЗ материални предпоставки. По отношение на втория предявен иск за нищожност, без значение, че е уточнен като кумулативно предявен, същият следва произнасянето по първия иск и също е счетен за недопустим. Освен това, този иск е и нередовно предявен, доколкото не е уточнено от ищеца основанието на твърдяната в него нищожност, чрез въвеждане на фактически твърдения за осъществяване на някой от предвидените в нормата на чл. 26 ЗЗД или специалните разпоредби на ТЗ предпоставки. В допълнение, съставът е посочил, че чрез предявените искове не би се постигнала търсената защита – да установи, че вземанията по двата изпълнителни листа принадлежат на длъжника и/или да върне същите в масата на несъстоятелния длъжник. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане до касационно обжалване са формулирани въпросите: 1. „Обективира ли фактическото действие по предаване на изпълнителен лист от оправомощен да иска изпълнение по него кредитор на трето лице, невключено в субективните предели на изпълнителния титул по чл. 429, ал. 1 ГПК, едностранна правна сделка по отказ от права по смисъла на чл. 646, ал. 1, т. 3, предл. 1 ТЗ, с оглед недвусмислено демонстрираното от кредитора намерение да не се ползва занапред от правата по изпълнителния лист?“, 2. „Следва ли разпоредбата на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ да се тълкува буквално в смисъл, че нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността са само сделките с права или вещи от масата на несъстоятелността, направени след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност не по установения в производството ред, или правната норма трябва да се тълкува съобразно духа и целта на закона и за нищожни следва да се считат и действията, за които са налице предпоставките по чл. 646, ал. 1 ТЗ?“ Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обосноваване за защитната си теза, частният касатор поддържа, че с едностранното предаване на процесните изпълнителни листове, синдинкът с конклудентни действия, не по установения в производството по несъстоятелност ред, извършва отказ от права /вземанията по същите/. Излага подробни правнотеоретични постановки, от които извежда свое разбиране за правната природа на сделката, за да обоснове процесната хипотеза като „едностранна сделка“. Извежда чрез систематическо, историческо тълкуване на нормата на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ схващане, че в приложеното поле на предявените искове са включени и фактическите действия, касаещи права или вещи от масата на несъстоятелността. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставките за допускане на жалбата му до касационен контрол. Формулираният от частния касатор първи въпрос не е свързан с мотиви, които са решаващи на въззивният съд. Но дори и да бъде приет за релевантен, налице е единствено общо основание. Страната не обосновава допълнителен критерий по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание страната е защитила чрез развиване на своето разбиране по въпроса, а не чрез разглеждане на хипотезите на основанието, разяснени с т.4 ТРОСГТК № 1 /09г. Освен това, не е било съобразено и че въпросът е формулиран с оглед последователно поддържаната от касатора защитна теза, приравняваща извършените от синдика действия по предаване на изпълнителни листове с титуляр дружеството в несъстоятелност на трето лице на едностранна правна сделка – отказ от права. Това разбиране не се подкрепя нито от практиката / вж. напр. решение № 601/22 по т.д. № 2501820г. на ВКС, ІІ т.о. / нито от теорията, които еднозначно приемат, че едностранната правна сделка е правомерен юридически факт, който има като съществена част едно волеизявление на гражданскоправен субект, насочено към пораждането на определени по съдържание и вид гражданскоправни последици. Правните последици са онези юридически факти, които настъпват след волеизявлението, които засягат правоотношения в областта на частното право, статута на юридическите лица или правните качества на вещите. От чл. 44 ЗЗД се налага извод, че едностранните сделки са допустими само в определени от правните норми случаи и за тях важат общите правила. Отказът от права е допустим само в изрично регламентираните от закона случаи /отказ от правото на собственост (чл. 100 ЗС) и отказ от наследство (чл. 52 ЗН)/, като в тези хипотези е налице сложен фактически състав. По тези критерии се разграничават фактическите действия, които могат да доведат до определени правни последици /например неправомерни действия на синдика, които биха могли да ангажират деликтна отговорност по чл. 663 ТЗ/ от едностранните правни сделки и в частност, отказа от права. Или страната не обосновава валиден извод за непълнота или неяснота на приложима правна норма, нито на формирана съдебна практика, която по обективни причини следва да бъде променена. Т.е. дори и да се приеме, че е налице общо основание / въпреки фактическия характер на въпроса/, липсва защитен допълнителен критерий. Вторият въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Освен че не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, отговор на същия се извежда пряко от нормата на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ – предмет на исковото производство е „ сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността“. Разпоредбата на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ е ясна и не се нуждае от тълкуване, за да се разкрие действителния смисъл на уреденото в нея правило, че предмет на защита спрямо кредиторите на несъстоятелността са разпореждания с право или вещ от масата на несъстоятелността, направени след датата на решението за отриване на производство по несъстоятелност не по установения в производството ред, като нищожността се установява по исков ред. Нищожността по чл. 646, ал. 1 ТЗ е предпоставена от открито производство по несъстоятелност на страна по сделката; различава се от нищожността по чл. 26 ЗЗД; няма абсолютен характер; относителна е – спрямо кредиторите на несъстоятелността; може да се прогласи само чрез иск, който има установителен характер; проявява действието си след влизане в сила на решението, с което искът се уважава, от когато настъпват и предвидените в чл. 648 ТЗ реституционни последици и текат давностните срокове за тях – в този смисъл е и трайната съдебна практика, обобщена в решение № 60172/24.08.2022 г. по т. д. № 2501/2020 г. на ІІ т. о. на ВКС. Следователно, не е налице и допълнително поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение