Определение № 2859 от 01.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1105/2023 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Уникредит Лизинг“ АД, [населено място] чрез процесуалните му представители адв. Р. Г. и адв. Х. Х. и Адвокатско дружество „К. и Г.“ срещу решение № 259 от 20.04.2023 г. по т. дело № 1014/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което е отменено решение № 260583 от 16.09.2022 г. по т. дело № 76/2019 г. на Софийски градски съд, TO, VI-10 състав и ответникът „Уникредит Лизинг“ АД е осъден да заплати на ищеца „Еър Лазур –Дженерал авиейшън“ ЕООД /н./ на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сума в размер 8 260 000 щатски долара, представляваща първоначална вноска по договор за финансов лизинг на самолет № 86200/30.10.2008 г. като платена на отпаднало основание, и на основание чл. 620, ал. 5 ТЗ по сметка на Софийски апелативен съд сума в размер 973 754,88 лв., представляваща дължима държавна такса за двете инстанционни производства.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като САС е уважил иска на непредявено основание. Поддържа, че при твърдение за плащане на първоначалната вноска по процесния Договор за финансов лизинг на самолет № 86200/30.10.2008 г. /ДФЛ/ на отпаднало основание поради разваляне на договора ищецът е бил длъжен да наведе в исковата молба /ИМ/ ясни и конкретни факти относно третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а именно кога и как /на какво основание/ твърди да е осъществен фактът на разваляне на ДФЛ. Независимо, че основава наличието на третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД на факта на разваляне на ДФЛ на 17.01.2014 г. от лизингодателя на основание чл. 87 ЗЗД, ищецът същевременно поддържа в ИМ, че договорът бил „неправомерно“ развален, като с ИМ са предявени и два евентуални иска за вреди от неизпълнение на задължения на лизингодателя за период след сочената от ищеца дата на разваляне 17.01.2014 г. Излага доводи, че въпреки дадените от СГС указания на ищеца да отстрани противоречията в твърденията си и да уточни какво поддържа – дали, че ДФЛ е развален на 17.01.2014 г. от лизингодателя, или че договорът е продължил действието си след тази дата, тъй като лизингодателят не е имал право да го развали, в уточнителната молба синдикът на ищеца е навел отново същите взаимно изключващи се твърдения и не е отстранил противоречията в тях, като с влязло в сила определение на СГС производството по двата евентуални иска е прекратено и ИМ е върната в съответната част. Поддържа също, че в допълнителната искова молба /ДИМ/ противоречията в ИМ не са отстранени, а са наведени взаимно изключващи се твърдения относно действителността на ДФЛ – твърди се, че сключените на 30.10.2008 г. ДФЛ и договор за покупко-продажба на самолет били нищожни, тъй като в съвкупност обективирали съглашение в противоречие на чл. 152 ЗЗД; ДФЛ бил привиден и прикривал договор за паричен заем, обезпечен със сключването на договора за продажба на самолета в противоречие на чл. 152 ЗЗД; в ДИМ в противоречие с твърдението, че ДФЛ е развален от „Уникредит Лизинг“ ЕАД с уведомително писмо на 17.01.2014 г., е наведено твърдение за разваляне на ДФЛ по право съгласно чл. 89 ЗЗД на 18.12.2013 г. поради настъпила обективна невъзможност на лизингодателя да му прехвърли собствеността върху самолета в края на лизинговия срок предвид сключване на тази дата на договор за продажба на самолета между лизингодателя и „Партнер лизинг“ АД. Касаторът излага, че ищецът едва в първото съдебно заседание е уточнил, че поддържа второто, наведено в ДИМ, твърдение за разваляне на договора по право съгласно чл. 89 ЗЗД на 18.12.2013 г.

В касационната жалба е развита тезата, че въпреки направеното уточнение, не е ясно на какво основание е уважен искът, след като САС не е приел за осъществен никой от двата наведени от ищеца факта на разваляне на ДФЛ на две различни дати и основания. От мотивите на решението не е ясно дали съдебният състав е приел ДФЛ за развален, респективно прекратен, нито на коя дата. Вместо това САС е допълнил служебно основанието на иска, като е приел, че с отчуждаването на вещта и отнемането на фактическата власт върху нея от лизингополучателя ДФЛ е лишен от предмет, каквото твърдение няма в ИМ, ДИМ и във въззивната жалба. Касаторът излага съображения, че ищецът не е основал иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД на твърдение за разваляне на ДФЛ от страна на ищеца на определена дата поради виновно неизпълнение на задължение на ответника, нито на твърдение за разкъсване на договорната връзка поради неизпълнението на тези задължения от страна на лизингодателя, поради което съдебният състав е постановил недопустимо решение.

Касаторът излага и доводи, че във въззивната жалба на ищеца няма оплакване за неправилност на извода на СГС и на мотивите, че ДФЛ не е развален на 18.12.2013 г. по право на основание чл. 89 ЗЗД, който факт на разваляне ищецът е заявил, че поддържа като основание на иска според последното уточнение в първото по делото заседание.

Касаторът прави евентуално оплакване за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Относно нарушението на материалния закон излага следните доводи: по делото не е установено плащане от ищеца на ответника на сумата 8 260 000 щ. д.; прихващането не е приложимо към разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като прихващането и изпълнението на паричното задължение са различни юридически факти; в чл. 55, ал. 1 ЗЗД не е предвидено погасяване на задължение на ищеца към ответника чрез прихващане, а получаване от ответника на онова имуществено благо, което ищецът претендира за връщане. Касаторът поддържа, че в противоречие с чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД САС е уважил иска, въпреки че не е приел за установен по делото нито един от наведените от ищеца факти на разваляне на процесния ДФЛ на различни дати, нито се е произнисъл, че ДФЛ е развален на някаква дата. Излага и доводи за неправилност на решението поради това, че приетите от въззивния съд факти за пълно неизпълнение на задължението на лизингодателя за предоставяне на ползването изобщо не се твърдят от ищеца в ИМ и ДИМ, както и че тази фактическа констатация е в пълно противоречие с доказателствата по делото.

По отношение на оплакването за съществено нарушение на съдопроизводствените правила касаторът твърди, че съдебният състав не е извършил съвкупна преценка и не е обсъдил всички доказателства, правнорелевантни факти и доводи на страните – игнорирал е доводите в отговора на въззивната жалба и в становището по същество по делото, че развалянето на договора за лизинг няма обратно действие; игнорирал е доводите в отговора на въззивната жалба, че въз основа на приложения по делото договор за продажба на самолета, сключен на 18.12.2013 г. между ответника по иска и „Партнер лизинг“ АД, собствеността върху самолета не е прехвърлена на купувача „Партнер лизинг“ АД на датата на сключване на договора за продажба, предвид изричната уговорка в р. III, чл. 3, ал. 1 от същия договор за настъпване на прехвърлителния ефект едва след изпълнение на всички кумулативно изброени условия в уговорената последователност, сред които е и условието продавачът да е прекратил действието на ДФЛ и да е уведомил за това купувача; не е обсъдил доводите на ответника по иска относно съществуването на просрочени непогасени задължения на лизингополучателя /ищеца/ по процесния ДФЛ и изцяло неправилно е приел, че ищецът е платил напълно вноските по договора. Подробни съображения за необсъждане на всички доказателства, правнорелевантни факти, възражения и доводи на страните са изложени и в раздел II, т. 3, 4 и 5 от допълнението към касационната жалба, представено в срока по чл. 283 ГПК.

В допълнението към касационната жалба касаторът поддържа също, че в нарушение на дадените от ВКС разрешения в точки 2 и 3 на Tълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не е отстранил пропуските при докладване на делото по чл. 146 ГПК, като не е отговорил на никой от въпросите относно релевантността на факта на разваляне на ДФЛ на 17.01.2014 г. и относно това дали подлежи на доказване.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 и ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като решението е недопустимо, евентуално очевидно неправилно и въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. В раздел III, т. 1 от изложението: Кой е релевантният факт, чрез който се осъществява даване, съответно получаване на паричната сума, чието връщане се претендира на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД от имуществото на ищеца към това на ответника?

Приложимо ли е правилото на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и има ли основание да бъде уважен искът на ищеца, ако ищецът претендира връщане на сума пари поради отпаднало основание за получаване на сумата от ответника, ако ищецът не е дал на ответника, респективно ответникът не е получил сума пари поради погасяване на задължението за плащането на тази сума чрез прихващане?

Допустимо ли е приложение на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и има ли основание да бъде уважен иск на ищеца по това правило в случай, че не е налице идентичност между това, което е „дадено“ от ищеца и това, което се претендира да бъде върнато?

В раздел II, б. А, т. 1 от допълнение към изложението, представено в срока по чл. 283 ГПК, касаторът уточнява посочените въпроси по следния начин:

1/ Какъв е релевантният факт в тежест на ищеца да установи при претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане едно имуществено благо и в частност на парична сума - дали фактът, че ищецът е имал към ответника договорно задължение да му плати тази сума и се е освободил от него в резултат на погасяването му с изявление за прихващане или трябва да установи, че е престирал, дал на ответника и респ. че ответникът е получил паричната сума, която ищецът претендира за връщане?

2/ От какъв юридически факт черпи ищецът правото по чл. 55, ал. 1 ЗЗД да иска връщане на парична сума, при който се осъществява разместването й от имуществото на ищеца в това на ответника, така че тя да е получена от ответника?

3/ При твърдение на ищеца даденото от него благо да е парична сума, каквато и претендира за връщане, може ли съдът да приеме, че макар ищецът да не е установил да е дал това именно благо - паричната сума, при погасяване на задължението за плащането й в резултат на изявление за прихващане ответникът получил някакъв неин еквивалент - друго някакво материално благо, без при това съдът да е посочил какво конкретно приема, че е това друго благо или респ. еквивалент на дължимата парична сума, и при положение, че самият ищец не твърди да е дал друго някакво имуществено благо?

4/ По какво трябва да се произнесе съдът при иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на парична сума като получена от ответника на отпаднало основание - по това дали ищецът е дал на ответника, респ. последният е получил паричната сума, която се претендира за връщане, или по това дали имуществото на ищеца било намалено и било настъпило обедняване на ищеца и последното елемент ли е от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД или е елемент от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД?

Касаторът твърди, че посочените въпроси са решени в противоречие с ППВС № 1/1979 г., решение № 133/15.01.2018 г. по гр. д. № 60339/2016 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 746/05.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 32/28.04.2010 г. по т. д. № 431/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. В раздел III, т. 2 от изложението: Следва ли да бъде уважен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД в случай, че по делото не е прието за установено разваляне на договора, по който е била дължима сумата, чието връщане се претендира, както и в случай, че не е установено основание за прекратяване действието на този договор с обратна сила?

В раздел II, б. А, т. 2 от допълнението към изложението касаторът уточнява посочения въпрос по следния начин:

1/ Следва ли съдът да е приел за установен наведения от ищеца факт на разваляне на договора, на който ищецът основава твърдението си за отпадане на основанието за дължимост на сумата, която претендира за връщане, както и следва ли съдът да се произнесе относно действието на развалянето при съответния вид договор и да е констатирал, че е довело до отпадане с обратна сила на действието на договора, за да приеме, че породеното от него и падежирало на датата на сключването му задължение на ищеца за тази сума е отпаднало и получаването й е на отпаднало основание в третата хипотеза по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД?

2/ Какво е действието на развалянето при договорите за лизинг като договори с продължително и периодично изпълнение на насрещните задължения на страните - обратно или занапред, и засяга ли развалянето действието на договора за лизинг за периода от датата на сключването до датата на развалянето му, както и респ. падежиралите в този период задължения на лизингополучателя за вноски и други уговорени плащания или развалянето прекратява действието на договора занапред за периода след датата на разваляне до края на уговорения срок?

Касаторът поддържа, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС - решение № 147/05.06.2013 г. по гр. д. № 159/2012 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 514/18.06.2010 г. по гр. д. № 1758/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 428/01.08.2013 г. по гр. д. № 18/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., ППВС № 1/1979 г.; решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 258/16.04.2015 г. по т. д. № 3977/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 21/30.06.2015 г. по т. д. № 1107/2012 г. на ВКС, ТК, решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на ВКС, ТК.

3. В раздел III, т. 3 от изложението: Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото?

В раздел II, б. А, т. 3 от допълнението към изложението касаторът конкретизира посочения въпрос по следния начин:

1/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши собствена преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и да обсъди доказателства, на които ответникът се е позовал в отговора си на въззивната си жалба като такива, които първоинстанционният съд е пропуснал да обсъди, и това е довело до неправилност на фактически констатации на съда?

2/ Длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по предмета на делото да обсъди своевременно наведените доводи и възражения на двете страни и на защитните им позиции и да изложи собствени правни изводи, вкл. във връзка с наведени доводи в отговора на въззивната жалба за неправилност на извод на първата инстанция поради противоречието му с материалния закон?

3/ Може ли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение на незаявени във въззивната жалба оплаквания за неправилност, както и да уважи иска, основавайки решението си на твърдения и доводи, които не са наведени дори и във въззивната жалба, и на факти на прекратяване на договорната връзка, различни от наведените от ищеца като основание на иска му, единият от които не е наведен и във въззивната жалба, а другият се навежда за пръв път в нея и съставлява изменение на основанието на иска?

Касаторът поддържа, че първите два процесуалноправни въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС - решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 230/11.02.2013 г. по т. д. № 1090/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.; Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тьлк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 141/21.09.2021 г. по т. д. № 2586/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о.

По третия процесуалноправен въпрос касаторът поддържа противоречие с решение № 50056/12.05.2023 г. по гр. д. № 1116/2022 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Ответникът /ищец в първоинстанционното производство/ „Еър Лазур – Дженерал авиейшън“ ЕООД /н./, представлявано от синдика А. М., оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поддържа становище, че решението на САС е допустимо, правилно, законосъобразно и произнесено в съответствие с практиката на ВКС. Излага доводи, че съдебният състав е уважил иска на предявеното основание. Поддържа, че хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД посочва отпадане на основанието без да въвежда изискване фактьт на отпадането да се изразява непременно в разваляне или прекратяване на договора, не въвежда какъвто и да е друг задължителен юридически факт. Счита, че процесната претенция за връщане на полученото е основана на отпаднало основание. По какъв начин е отпаднала облигационната връзка е елемент на фактическите твърдения на страните, но не е елемент от предявения иск.

Ответникът по касационната жалба поддържа, че въззивният съд в съответствие с правомощията си по чл. 269 и чл. 271 ГПК е изложил мотиви във връзка с оплакванията, посочени във въззивната жалба, обсъдил е събраните доказателства и доводите на страните. Счита, че САС правилно е приел, че в патримониума на дружествата е настъпило разместване на блага, предвид извършеното прихващане и неговите функции като способ за погасяване на задължения, способ за реализация на вземането, при който кредиторът получава еквивалент, и способ за изпълнение, защото чрез него длъжникът се освобождава от свой дълг.

Ответникът по касационната жалба излага съображения, че формулираните от касатора в изложението към касационната жалба и допълнителното изложение въпроси са общи, а цитирани решения на ВКС са неотносими към настоящия случай – същите касаят трудови спорове, мандатни правоотношения в търговските дружества, казуси по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, но нито едно от тях не засяга въпроса за приложение на прихващането като способ за плащане във връзка с неоснователното обогатяване. По отношение на релевантния факт, чрез който се осъществява даване и съответно получаване /въпрос № 1 от изложението/, и релевантния факт за връщане на парична сума по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД /въпрос № 1 от допълнителното изложение/ атакуваното решение не е произнесено в противоречие с практиката на ВКС, а напротив, САС е установил факта на разместване на блага. Третият зададен въпрос е неясен и не отговаря на установените факти по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и в нея и приложеното изложение са посочени основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК и основания за касационно обжалване по чл. 281 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

По отношение на установената от въззивната инстанция фактическа обстановка:

Въззивният съд е констатирал, че с решение № 2309/06.12.2017 г. по т. д. № 3017/2017 г. на СГС, ТО, VI–14 състав по отношение на „Еър Лазур – Дженерал авиейшън“ ЕООД е открито производство по несъстоятелност поради настъпила неплатежоспособност с начална дата 31.12.2013 г. и дружеството е обявено в несъстоятелност.

Приел е за установено, че с договор за покупко-продажба на самолет, сключен на 30.10.2008 г. с нотариална заверка на подписите, ищецът е продал на ответника по иска самолет Bombardier CL-600-2-B16 Challenger, модел 604, фабричен сериен № 5625 за сумата 29 500 000 щ. д. и срок на доставка същия ден. Съдебният състав е посочил, че в договора за покупко-продажба от 31.03.2008 г. е отразено, че продавачът „Еър Лазур – Дженерал авиейшън“ ЕООД е и лизингополучател, като на същата дата между ответното дружество като собственик и лизингодател и ищцовото дружество като лизингополучател е сключен договор за финансов лизинг № 86200/30.10.2008 г.

Въззивната инстанция е анализирала договорните клаузи на договора за финансов лизинг и въз основа на тях е приела следното: страните са уговорили първоначална вноска в размер 8 260 000 щ. д., дължима след сключване на договора преди да се направят каквито и да е плащания от лизингополучателя към лизингодателя или към продавача на самолета и преди подписване на приемо-предавателния протокол, както и заплащане на 132 лизингови вноски, включващи главница и лихва, в края на всеки месец съгласно погасителния план; съгласно предварителни условия за заплащане на покупната цена задължението на лизингодателя за заплащане на покупната цена ще е предмет и ще е под условие за получаването от страна на лизингополучателя на първоначалната вноска или прихващане на първоначалната вноска и такса управление; в раздел IV, т. 2 - т. 5 са договорени условията, при които лизингополучателят може да придобие собствеността върху самолета по време и при изтичане на лизинговия период; в раздел ХХ са посочени хипотези на неизпълнение на договорни задължения, а в раздел Х. – последиците в случай на неизпълнение.

Със споразумение към договора за финансов лизинг № 86200, сключено на 30.10.2008 г. между „Еър Лазур – Дженерал авиейшън“ ЕООД като продавач и лизингополучател и „Уникредит лизинг“ АД като купувач и лизингодател, дължимата продажна цена за самолета в размер 29 500 000 щ. д. без ДДС е прихваната с дължимите от продавача - лизингополучател по договора за финансов лизинг първа вноска в размер 8 260 000 щ. д. и такса управление в размер 132 750 щ. д., намалена с предварително заплатените от лизингополучателя 2 400 евро за инспекция на самолета, преизчислени в щатски долари.

Въззивният съд е установил, че с анекс 1 към договор за финансов лизинг № 86200/30.10.2008 г., подписан от страните по делото и „Петрол Холдинг“ АД последното дружество е встъпило като съдлъжник по договора. Обсъдил е анекс № 2/20.09.2010 г. и анекс № 3/27.12.2011 г. за промяна на падежа на лизинговите вноски, удължаване на срока на договора и разсрочване на задълженията на лизингополучателя с подписване на нов погасителен план. Съдебният състав е анализирал клаузите на т. 16 и т. 19 от анекс № 3/27.12.2011 г., уреждащи последиците при неизпълнение на задълженията на лизингополучателя. Приел е, че поради неизпълнение на задължението за заплащане на лизинговите вноски в полза на ответника по делото били издадени изпълнителни листи по конкретни дела на Варненски районен съд, въз основа на които било образувано изпълнително производство пред ЧСИ № 715, което впоследствие било прекратено и изпратено за продължаване на действията при ЧСИ № 838 М. Б..

Във въззивното решение е констатирано, че с уведомление, получено на 25.11.2013 г. до ЧСИ М. Б., взискателят „Уникредит лизинг“ АД и „КТБ“ АД са уведомили съдебния изпълнител за сключен между тях на 20.11.2013 г. договор за цесия, въз основа на който вземанията по издадените изпълнителни листове били прехвърлени на банката, като цесионерът направил искане изпълнителното производство да продължи при ЧСИ М. П., № 851. С уведомление за цесия от 02.12.2013 г., получено на 25.11.2013 г., ответното дружество е уведомило ищеца за извършената цесия на „КТБ“ АД. Прието е, че с писмо, входирано при ищеца на 17.01.2014 г., ответникът е уведомил ищцовото дружество, че във връзка с просрочие на дължими суми по договор за финансов лизинг № 86200/30.10.2008 г. и анексите към него в общ размер 11 375 340,87 щ. д. и неизпълнение на задължението за учредяване на обезпечения /ипотеки/ разваля договора за финансов лизинг и иска връщане на самолета.

С писмо, входирано при ищеца на 20.01.2014 г., същият е уведомен от трето лице - „Партнер Лизинг“ АД, че по силата на договор от 18.12.2013 г. „Партнер Лизинг“ АД е закупило от ответното дружество самолета, поради което е собственик на същия, и е разпоредило самолетът да бъде на негово разположение на летище София. Констатирано е, че в чл. 2, ал. 5 от договора страните са постигнали съгласие окончателното приключване на сделките да се осъществи до 28.02.2014 г. при кумулативно изпълнение на посочени в чл. 3 от договора условия, при което настъпва и транслативният ефект на договорите. С приемо-предавателен протокол от 20.01.2014 г. лизингодателят /ответник по делото/ чрез лизингополучателя /ищец по делото/ е предал самолета на купувача „Партнер Лизинг“ АД.

За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че са осъществени предвидените в чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД предпоставки, а именно наличие на договор между страните, изпълнение на задължение на ищеца да даде посочената сума по договора и отпадане на договорната връзка между страните на твърдяното от ищеца основание:

1/ Страните са били обвързани от договор за финансов лизинг № 86200/30.10.2008 г. по смисъла на чл. 342 ТЗ в неговата разновидност на обратен лизинг; договорът за лизинг не е нищожен и получаването на сумата, съставляваща първа вноска, част от общата цена на лизинговата вещ – самолет, с която се намалява финансираната от лизингодателя ответник стойност, не е била дадена при начална липса на основание.

2/ Лизингодателят е избрал да търси реално изпълнение на договора за лизинг като е предприел действия по принудително събиране на вноските по договора за лизинг, с лихви за забава и неустойка, и то за период няколко години напред. Поради това, че задълженията за внасяне на лизингови вноски за целия период на договора за лизинг са обявени за предсрочно изискуеми и вноските са събрани принудително, с изключение на част от последната месечна вноска и последната вноска, която е за т. нар. остатъчна стойност /наречена в договора „финално плащане“/, към 17.01.2014 г. за лизингодателя не е възникнало правото да развали договора за лизинг, дори и при констатирано неизпълнение на задължението на лизингополучателя да учреди уговорените обезпечения. По аргумент от чл. 87, ал. 4 ЗЗД неизпълнението само на това задължение за учредяване на обезпечения е несъществено за интереса на кредитора към този момент. Съдебният състав се е позовал на разпоредбата на чл. 289 ТЗ и е приел, че въз основа на недобросъвестно упражняване на правото си по чл. 1 от раздел X. „Мерки при неизпълнение” от договора за лизинг, въпреки реална липса на „събитие на неизпълнение” от кръга на изброените в раздел XX от страна на лизингополучателя, ответникът по иска е упражнил едновременно с това и правото да иска предаване на лизинговата вещ, съответно на трето лице, с което лице се е договорил предварително да му прехвърли собственоста върху вещта.

С недобросъвестното упражняване на правата си да прекрати едностранно договора с уведомление и едновременно да поиска предаване на вещта, ответната страна е отнела от ищеца държането на лизинговата вещ и е прехвърлила собствеността на трето лице. При обективна невъзможност лизингодателят да изпълни задължението си да прехвърли собствеността върху лизинговата вещ на връщане подлежи първоначалната вноска от лизинговото възнаграждение, тъй като тя покрива част от първоначалната стойност на вещта - част от покупната цена, а лизингополучателят не би могъл да придобие собствеността върху вещта /самолет/ поради разваляне /в случая поради недобросъвестно упражняване на права/ и отчуждаване. С отчуждаването на вещта и отнемането на фактическата власт върху нея от лизингополучателя договорът за лизинг е лишен от предмет.

Пзовавайки се на чл. 347, ал. 2 ТЗ, съдебният състав е приел, че при прехвърляне на лизинговата вещ договорът за лизинг не остава в сила спрямо приобретателя, съответно хипотезата на чл. 238 ЗЗД за възможно едностранно прекратяване на договора за лизинг с едностранно предизвестие е неприложима. Лизингополучателят не е длъжен да върне вещта поради това, че правомерно очаква да я придобие в срока на договора. С отнемането на фактическата власт върху лизинговата вещ и нейната продажба на трето лице лизингодателят е изпаднал в пълно неизпълнение на основното си задължение да предостави ползването на вещта. Считано от отчуждаването на вещта и нейното отемане, договорът за лизинг е изцяло лишен от предмет и е фактически и правно неизпълним. Между страните липсва договорка за заместваща облага, която лизингодателят да дължи на лизингополучателя в хипотеза на отнемане ползването върху договорената лизингова вещ, поради което не може да се приеме, че договорът за лизинг е продължил своето действие. С недобросъвестното си поведение ответникът е изпаднал в пълно неизпълнение на сключения договор, като облигационната връзка между страните окончателно и непоправимо се е разкъсала.

Съдебният състав е изложил съображения, че за ищеца невъзможността да ползва лизинговата вещ занапред, въпреки че задължението за лизингови вноски и за процесната първа вноска е изплатено чрез различни законово признати способи, се явява обективна и извън неговата воля, като се дължи на недопустима злоупотреба с права от страна на ответника. Договорът за лизинг не е прекратен на основание изявлението на ответника за едностранно прекратяване поради неизпълнение, а е прекратен едностранно от ответната страна чрез действия на неизпълнение на нейни задължения - с отнемането на ползването на вещта от лизингополучателя и продажбата й на трето лице. Приел е, че е налице хипотезата на незаконосъобразно едностранно прекратяване на договора за лизинг от страна на лизингодателя, което е довело до обективна невъзможност за изпълнението на този договор, поради липса на лизингова вещ за упражняване на нейното възмездно ползване и липса на правна възможност за нейното придобиване от лизингополучателя.

За ищеца е невъзможно да придобие собствеността върху конкретната лизингова вещ, нито да ползва същата за предвидения срок до възникване правото му на придобиване. В имуществената сфера на ответника - лизингодател е постъпила парична сума, формирана от първоначалната вноска и сбора на събраните лизингови вноски, а в имуществената сфера на ищеца е налице намаляване със стойността на първоначалната вноска.

3/ Въззивният съд не е споделил тезата на първоинстанционния съд, че поради извършено прихващане на насрещни вземания в размер 8 260 000 щ. д. не е налице разместване на блага, като при хипотезата на развален договор, при който задължението на едната страна е погасено чрез прихващане с друго насрещно вземане, не може да се търси реституция на даденото, защото няма ефективно разместване на блага, няма получаване. Изложил е съображения, че прихващането е законово признат способ за погасяване на задължения, способ за реализация на вземането, при който кредиторът получава еквивалент, способ за изпълнение, защото длъжникът се освобождава от дълг, както е и средство, с което се избягва излишния оборот - избягва се двойното плащане. Ищцовото дружество е заплатило /погасило/ първоначална вноска в размер 8 260 000 щ. д. чрез прихващане на свое вземане за част от продажната цена на самолета със задължението си за погасяване първоначална вноска по лизинговия договор, купувачът по договора за покупко-продажба и същевременно лизингодател по процесния договор /настоящ ответник/ се е съгласил и приел този начин на плащане, като разместването на блага е ефективно и реално. Въззивната инстанция е приела, че разпоредбата на чл. 343 ТЗ относно риска от случайното погиване или повреждане на вещта при финансовия лизинг е неотносима към настоящия казус, тъй като основанието на предявения иск е отпадането на основанието за плащане на първоначалната вноска вследствие действията на лизингодателя - ответник по делото, а не погиването на веща.

По релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост като произнесено в отклонение от въведеното с исковата молба спорно право е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВКС /ППВС № 1/10.11.1985г. и ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г. о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай при служебната проверка за допустимост на обжалвания въззивен съдебен акт настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е процесуално допустимо поради това, че въззивният съд е определил предмета на предявения иск въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал иска съобразно въведените и своевременно уточнени в първоинстанционното производство от ищеца твърдения. Обстоятелствата относно отнемането на ползването на вещта от лизингополучателя и продажбата й на трето лице и свързаното с тях отпадане на основанието за задържане на първоначалната вноска по договора за финансов лизинг са изложени в исковата молба, допълнителната искова молба и направените уточнения.

Посочените в раздел III, т. 1 от изложението и раздел II, б. А, т. 1 от допълнението към изложението материалноправни въпроси се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД в хипотезата, когато задължението за плащане е погасено чрез прихващане с насрещно вземане вместо чрез реално предаване на дължимата сума. Съобразно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС релевантният за спора материалноправен въпрос може да бъде уточнен по следния начин: Приложимо ли е правилото на чл. 55, ал. 1 ЗЗД по предявен иск за връщане на престацията на отпаднало основание, ако задължението на ищеца е погасено чрез прихващане?

Твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е осъществено, тъй като по уточнения правен въпрос не е формирана константна практика на ВКС. Поради това и с оглед възможността за противоречивото му разрешаване от съдилищата, е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Формулираните от касатора в раздел III, т. 2 от изложението и раздел II, б. А, т. 2 от допълнението към изложението правни въпроси не съответстват на мотивите на въззивното решение - съдебният състав не е изложил доводи за разваляне на договора за финансов лизинг с обратна сила, а е приел, че първоначалната вноска от лизинговото възнаграждение следва да бъде върната, тъй като тя покрива част от първоначалната стойност на вещта - част от покупната цена. Дали сумата в размер 8 260 000 щатски долара представлява част от покупната цена е въпрос, относим към преценката на събраните доказателства и касае правилността на въззивното решение.

Относно формулираните от касатора в раздел III, т. 3 от изложението и раздел II, б. А, т. 3 от допълнението към изложението процесуалноправни въпроси настоящият съдебен състав счита, че преценката дали въззивната инстанция е обсъдила всички относими доказателства и своевременно релевирани от страните възражения и правни доводи следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК, тъй като касае правилността на решението, както и поради това, че част от направените оплаквания за допуснато съществено процесуално нарушение са във връзка с уточнения материалноправен въпрос.

По отношение на твърдението за очевидна неправилност на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК преценката дали въззивното решение е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 324 584,96 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение