Определение № 1768 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 вр. чл.121 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на З. П. Т. срещу определение № 588 /05.11.2025 г. по ч.гр.д. № 445 /2025 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1322 /12.09.2025 г. по гр.д. № 85 /2025 г. на Окръжен съд – Плевен, поправено с определение № 1349 /16.09.2025 г. по същото дело, с което е прекратено производството по предявените от жалбоподателя искове и същото е изпратено по компетентност на Административен съд – Плевен. Частната жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото, която има право и интерес да обжалва срещу определение на въззивния съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: Въззивният съд е обсъдил подадените от З. Т. искова молба и уточняващи молби и е приел, че ищецът е навел твърдения, че отпуснатата му пенсия за осигурителен стаж и възраст е била неправилно определена поради неправомерни и виновни действия на служителите на РУСО - Плевен, в нарушение на АПК, в резултат на които е претърпял имуществени и неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че исковете, предявени от жалбоподателя З. Т. срещу Районно управление „Социално осигуряване“ – [населено място] и ТП на НОИ – [населено място] - при условията на солидарност, са както следва: за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв. за претърпени имуществени вреди, представляващи разликата между отпуснатата на основание чл.68, ал.4 от КСО и изплащана съгласно разпореждането пенсия и действителната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, която е следвало да му бъде отпусната при зачитане на действителния му осигурителен стаж към датата на разпореждането, за периода от 18.12.2003 г. до датата на предявяване на иска и за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., ведно със законната лихва върху сумите до датата на окончателното изплащане. Въззивният съд е приел, че при наведените факти и обстоятелства, на които са основани исковете, е правилен изводът на първоинстанционния съд, че правната квалификация на исковете е по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, а не по чл.49 ЗЗД. Исковете по чл.1, ал.1 ЗОДОВ са подведомствени на административните съдилища съгласно чл.128, ал.1, т.6 АПК, а съобразно правилата на местната подсъдност – чл.133, ал.1 АПК, предявените от ищеца искове следва да бъдат разгледани от Административен съд – Плевен. Изводите на първоинстанционния съд са правилни и законосъобразни, поради което определението му следва да бъде потвърдено. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК въззивните определения се допускат до касационно обжалване, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Съгласно правилото на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивно определение, касационният жалбоподател трябва да изведе материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и да обоснове по отношение на този въпрос някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и /или т.3 ГПК, които са разяснени в следващите точки на това тълкувателно решение (от т.2 до т.4). Въпреки изричните указания, дадени на частния жалбоподател от докладчика по обжалваното въззивно определение, в допълнително представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване към касационната частна жалба на частния жалбоподателя не са наведени никакви основания за допускане на касационно обжалване: Не се твърди обжалваното въззивно определение да е нищожно или недопустимо и настоящият съдебен състав намира, че няма съмнения за валидността и допустимостта на въззивното определение. Частният жалбоподател не се позовава на очевидна неправилност на въззивното определение. Частният жалбоподател не извежда правни въпроси, които да са обусловили изводите на въззивния съд и такива не могат да бъдат и уточнени и конкретизирани от касационната инстанция съгласно приетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение. В изложението, както и в частната жалба се съдържат единствено доводи за неправилност на въззивното определение и се обосновава основателността на предявените искове. Доводите за неправилност (предвидени в чл.281 ГПК) са различни от основанията за допускане на касационно обжалване (предвидени в чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК) и не подлежат на разглеждане, ако не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване както е в случая. Основателността на предявените искове е извън предмета на настоящото производство, което се свежда до преценката дали са осъществени основания за допускане на касационно обжалване и в случай, че са – до законосъобразността на обжалваното въззивно определение. Поради което следва да се приеме, че не са осъществени основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. Воден от изложеното съдът