Определение № 1861 от 24.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1176/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца „Каримпекс-1“ ЕООД, чрез адв.В. А. от САК, срещу определение № 1478/04.05.2026г. по възз.ч.гр.д.№ 1251/2026г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено определение № 125/10.01.2026г. по т.д.№ 1634/2025г. на Софийски градски съд, с което е върната, на осн. чл.130 ГПК, исковата молба в частта по иска по чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.266 ЗЗД за разликата над 7443.74лв. до 102 580.55лв. и по евентуалния иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата 95 136.81лв.

Частният касатор изразява несъгласие с изводите за недопустимост на предявените осъдителни искове. Намира за неправилен обуславящият извод, че договорът между страните е действащ, тъй като не са взети предвид изявлението на ответника за прекратяване на договора и последващите договор за цесия, уведомление за цесия и прихващане по договора. Поддържа, че не са анализирани в достатъчна степен исковата молба, направените уточнения и относимите писмени доказателства. Изтъква, че преценката дали ищецът може да се ползва от реда за защита по чл.59 ЗЗД е по съществото на материалноправния спор, а не по допустимостта. По изложените съображения искането е за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото за разглеждане на предявените искове.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, наред с основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, касаторът въвежда основанията едновременно по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Наличието или отсъствието на друг иск/ред за защита, който е на разположение на ищеца, касае допустимостта на предявения иск по чл.59, ал.1 ЗЗД/субсидиарност/ и този по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД, или е въпрос по съществото на спора?

2. Допустимо ли е ищецът да бъде лишен от право на иск, поради липса на обосновани твърдения за съществуване на изискуеми и неудовлетворени вземания на ищеца срещу ответника за посочените суми, независимо, че в исковата молба е посочено, че вземанията са изискуеми?

3. Допустимо ли е съдът да прекрати делото с аргумента, че ищецът е следвало да използва алтернативна правна защита, различна от избраната от него?

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички твърдения по делото, относими към правния спор, да ги изследва пълно и според действителния им смисъл, да посочи кои твърдения и защо игнорира и кои - кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото?

Съставът на I ТО, след като прецени данните по делото и доводите на ищеца, намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявените от „Каримпекс-1“ ЕООД против „Смарт Билд Дигитал“ ЕООД обективно евентуално съединени осъдителни искове за сумата 95 149.40лв., претендирана по главния иск като възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД, а по евентуалния - на основание чл.59, ал.1 ЗЗД.

За да постанови обжалваното определение, съставът на апелативния съд е изтъкнал, че, за разлика от установителните, за осъдителните и конститутивните искове законът не поставя изискване за правен интерес, а при тях от значение е процесуалната легитимация, която се извежда от въведените от ищеца твърдения, че съдебно заявеното от него притезателно или потестативно право му принадлежи или той има право да го предяви съдебно. Въззивният състав е приел, че в съвкупност изложените в исковата молба твърдения за извършени от ищеца СМР по договора на стойност 102 580.55лв. и за наличието на неусвоено авансово плащане от 95 136.81лв. не сочат на неудовлетворено вземане в размер на 102 580.55лв., а – на неудовлетворено вземане за разликата над аванса, т.е. само за сумата 7443.74лв. Обсъдил е доводите на ищеца относно „усвояването“ на аванса, посочвайки, че това не се извършва по правилата на прихващането по чл.103 ЗЗД, поради което не е необходимо отправянето и получаването на изявление за прихващане. Посочил е, че авансово заплатената сума представлява предплащане на бъдещи СМР по договора, които, ако с надлежно извършени, се считат платени с аванса – без да е нужно някакво изявление, тъй като самите страни са се съгласили на това в договора. Изтъкнал е, че при наличието на действащ договор авансът не представлява вземане на възложителя, поради което и не е възможно изпълнителят да прихване с него свое вземане по реда на чл.103 ЗЗД, а усвояването на аванса се извършва автоматично, респективно - вземане за връщане на неусвоения аванс може да се породи в полза на възложителя само при разваляне на договора. Въззивният състав е обсъдил твърденията на ищеца във връзка с отправеното от ответника изявление за прекратяване (разваляне)на договора, заедно с довода, че ответникът не е имал право на разваляне на договора, приемайки, че самият ищец поддържа договорът да е действащ, следователно - че в полза на ответника не е възникнало вземане за връщане на аванса. Направен е извод, че отсъства твърдение за съществуване на неудовлетворено вземане за покритите с аванса суми. Изводът за недопустимост на евентуалния иск по чл.59, ал.1 ЗЗД е направен на две самостоятелни основания. Първото е, че изложените обстоятелства не сочат на обогатяване на ответника за сметка на ищеца. Решаващият състав е обсъдил твърденията на ищеца в частната жалба, че обогатяването на ищеца се състои в получаването на възнаграждения по договора за обществена поръчка и по договора за цесия, но същевременно – незаплащането на ищеца на извършените СМР. Приел е, че от тези, а и от другите фактически твърдения на ищеца, не следва обогатяване, както и не сочат на обедняване на ищеца твърденията, че цесията не е породила действие. Второто посочено основание за недопустимост на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД е отсъствието на условието по чл.59, ал.2 ЗЗД, тъй като е прието, че в полза на ищеца съществува друг иск, с който може да се защити, а именно иск на договорно основание против цесионера.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

Съгласно нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, която е приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Както е изяснено в т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросът от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение ( чл. 281, т. 3 ГПК )

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по първите три въпроса произтича от отсъствието на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са твърде общо формулирани и не предполагат даването на отговор, извън конкретиката на всеки спор. Същите изискват проверка на данните по делото и в този смисъл касаят пряко законосъобразността на обжалваното определение, но не могат да обосноват селектиране на частната жалба. Въпросите не са съобразени с конкретиката на казуса, с това, че само за единия от двата предявени осъдителни иска, този по чл.59, ал.1 ЗЗД, е прието, че недопустимостта произтича от наличие на друг ред на защита, същевременно, че това не е единственото основание за обосноваване на извода за недопустимост.

Не следва да се допуска обжалване и по четвъртия процесуалноправен въпрос. Според аргументацията по този въпрос в изложението липсват обсъждания и мотиви въз основа на кое твърдение се приема, че договорът не е прекратен. Изложените мотиви не позволяват да се направи извод за отклонение на даденото разрешение от формираната по въпроса съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният състав е обсъдил твърденията на ищеца в исковата молба, в уточнителните молби и в частната жалба и е приел, че те не сочат на неудовлетворено притезание и на обогатяване на ответника и обедняване на ищеца.

Необосновано от частния касатор е приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Пряк израз на тезата на частния касатор, че предявените искове са допустими и съдът е следвало да ги разгледа по същество, са релевираните доводи, че въззивният съд е смесил предпоставките за допустимост и основателност на иска и за невярност на констатациите, че не са въведени твърдения за съществуване на изискуеми и неудовлетворени вземания за посочените суми. Като касаещи пряко законосъобразността на обжалваното определение, тези доводи не могат да обосноват основанието за директен достъп до касационен контрол.

Предвид изложеното, не се допуска касационно обжалване на въззивното определение.

Мотивиран от това, съставът на I ТО: