Определение № 2895 от 06.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1297/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Д. М. против решение № 10031/30.10.2023 г., постановено от Апелативен съд - София по в.гр.д. № 4979 по описа на съда за 2018 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение от 16.05.2018 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 12306 по описа на съда за 2015 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗАД „Армеец“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ за сумата над присъдените 24000 лв. до сума от 48000 лв. по главницата – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени вследствие ПТП, настъпило на 13.12.2014 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 13.12.2014 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорват се изводите на въззивния съд за справедлив размер на дължащото се на касатора обезщетение от общо 48000 лв. и прието съпричиняване в размер на 50 %. Според касатора справедливият размер на дължащото му се обезщетение е 60000 лв., а степента на съпричиняване – 20 %, при което му се дължи сума по главницата в размер на 48000 лв., а не присъдената му с въззивното решение такава от 24000 лв.

Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение в частта му, с която същото потвърждава първоинстанционното такова в неговата част, с която искът на касатора по главницата е отхвърлен за сумата над 24000 лв. до 48000 лв. и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен и за тази сума, със законните последици.

В изложение на основания за допускане на касационното обжалване се сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно, което се дължи на процесуалното поведение на въззивния съд, на видимо тежко нарушение на закона и явна необоснованост, както и че по формулирани от касатора съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за спора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Поставят се въпросите:

1. Кои са предпоставките на чл.51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.266, ал.1 КЗ (отм.) обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

2. Следва ли решаващият състав да прилага процент на съпричиняване от страна на пострадалия, когато се установи, че той е застанал зад потеглящ автомобил или следва във всеки отделен случай, при условията на пълно и главно доказване от страна на правещия това възражение, да се доказва, че пострадалият е знаел, че МПС ще потегли назад и това знание е допринесло за настъпването на вредите?

Сочи се, че в задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, обективирана в ППВС № 17/1963 г. /т. 7/ и в постановените по реда на чл. 290 ГПК от състави на ВКС решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. №35/2009 г. на II т.о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на II т.о., решение № 58 от 29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на II т.о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т.д. № 286/2010 г. на I т.о. и решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на II т.о., решение №137/20.11.2020 по дело № 1775/2019г. на II т.о. е застъпено становището, че за отчитане на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е достатъчно да се предполага причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат, а е необходимо да е доказано конкретно поведение на пострадалия, с което същият е допринесъл обективно за резултата, създавайки условия или улеснявайки неговото настъпване. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос, след като извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на деликвента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Излага се, че в съответствие с дадените разрешения е и постановеното също по реда на чл. 290 ГПК решение № 98 от 24.06.2013 г. на ВКС по т.д. № 596/2012 г., II т.о., ТК и др., в които е прието, че не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Застъпено е разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. Съгласно константната и трайна практика на ВКС по прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД “изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то обективно да е способствало за появата на вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или го е улеснило” (така и решение № 99/08.10.2013 г. по т.д. 44/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др.)

3. Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се т. II на ППВС № 4/1968 г. и да посочи, обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, да ги съпостави реално с доказателствата по делото и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? По този въпрос се излага, че възприетото от въззивния съд разрешение е в противоречие със задължителната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС 4/1968 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК от отделни състави на ВКС решения: № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 43/2010 г. на II т.о., № 259 от 19.12.2014 г. по гр.д. № 1746/2014 г., III г.о., № 104/25.07.2014 г., № 136 от 1.03.2012 г. по гр.д. № 414/2010 г. III г.о.; № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на II т.о., № 158/17.10.2014 г. по т.д. № 3594/2013 г. на I т.о. и др., която приема, че справедливото възмездяване на настъпилите от деликта вреди изисква задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти; че справедливото по смисъла на цитираната разпоредба обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални и физически, които ноторно намират не само отражение върху здравето му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди.

Сочи се, че в случая не са отчетени всички специфични за случая обстоятелства, които имат значение при преценката на неимуществените вреди от получената при ПТП травма, вече претърпени, но както и бъдещи такива сигурни, с оглед липсата на доказани предпоставки за възстановяване на негативните емоционални изживявания от касатора, според когото изложеното налага извода, че въззивният съд не е спазил съдържащите се в ППВС № 4/1968 г. указания и се е отклонил от задължителната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, което обуславя допустимостта на касационното обжалване на постановения от него съдебен акт.

4. Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва? Според касатора по този въпрос е формирана практика по реда на чл. 290 ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя към различен момент в зависимост от вида и характера на вредите и от това как е предявен искът. Първият момент, към който размерът на обезщетението може да бъде определен, е моментът на извършване на увреждащото въздействие, тъй като от него се отключват всички причинно-следствени процеси. Уврежданията, които са в пряка причинна връзка с осъщественото въздействие, възникват по-късно във времето, но деецът дължи обезщетение за всички вреди, които ще настъпят. Ако той плати веднага съответно обезщетение, друго обезщетение от него може да се претендира само при ексцес. Ако той плати обезщетението по-късно, дължи и обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение - Р. № 1 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1106/2010 г., IV г.о., докладчик Б. Б.. Когато се претендира пълно обезщетение за всички вреди (в т.ч. бъдещите), съдът взема предвид и новонастъпилите факти в хода на производството по делото - Р. № 196 от 12.07.2011 по гр.д. № 1724/2009 г., ВКС, IV г.о. и Р. № 526 от 3.02.2012 г. по гр.д. № 681/2010 г., ВКС, IV г.о.), и може да определи размера на обезщетението към по-късен момент до приключването на устните състезания. Когато определя обезщетението към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като обезщетението трябва да е справедливо към момента, в който е определено. Деецът дължи справедливо обезщетение, определена парична сума той дължи при липса на споразумение едва след определянето на размера от съда. Законната лихва върху дължимото обезщетение има обезщетителен характер, но тя не е обезщетение за вредите от деликта, а обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. В този смисъл и други решения на ВКС: р. № 676 от 18.01.2011 г. по гр.д. № 1707/2009 г„ III г.о., р. № 390 от 8.01.2013 г. по гр.д. № 920/2011 г., IV г.о., р. № 9/7.03.2011 г. по гр.д. № 406/2010 г., I т.о., р. № 431 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г., Трето г.о., р. № 356 от 23.01.2014 г. по гр.д. № 3041/2013 г., III г. о.

Касаторът намира, че горното /явно се има предвид предхождащото това изявление съдържание на изложението/ процесуално поведение на Софийския апелативен съд води до очевидна неправилност на въззивното решение - касационно основание по чл. 280, ал. 2, изр. трето от ГПК, както и че неспазвайки установените критерии за определяне на съотношение на съучастие по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, установени от трайната съдебна и застрахователна практика по подобен род въпроси, въззивният съд е допуснал нарушение, което води до очевидна неправилност на съдебното решение, тъй като е налице видимо тежко нарушение на закона и явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск в отхвърлената му част, въззивният съд, като е възпроизвел приетите за установени по делото обстоятелства от фактическа страна /които принципно не са спорни между страните/, е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение от правна страна, че:

При определяне размера на обезщетението следва да се съобрази разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като се отчетат всички конкретни факти и обстоятелства, относими към определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди, вкл. и бъдещото отражение на претърпените травми на здравето на ищцата. Сочи се, че обезщетението по правило се присъжда заради възможността да бъдат поправени нанесените вреди. Обезщетението на неимуществените вреди представлява известно компенсиране на загубеното, което не може да бъде възстановено, т.к. се отнася до претърпени болки и страдания, свързани със здравословното състояние на ищеца и неговото трайно увреждане. Основни критерии при определяне на болките и страданията, претърпени от ищцата са интензивността и продължителността на тези болки и страдания, както и младата й възраст. В същото време не би следвало да се допуска обезщетението да се превръща в своеобразна пазарна цена и да води да неоправдано обогатяване за ищцата.

Съдът приема, че ищцата е претърпяла една средна телесна повреда - счупване на лявата бедрена шийка, която е затруднила трайно движението на левия й крак за период повече от 30 дни. Възстановителният период е бил около 6 месеца до една година. Лечението е било консервативно, ищцата е изпитвала по-интензивни болки и страдания за период от около 30 дни. Ищцата не се явила на преглед при изготвяне на СМЕ, не е представена и по-актуална медицинска документация, поради което съдът е приел, че здравето на ищцата е напълно възстановено към датата на изготвяне на СМЕ, без трайни неблагоприятни последици, предвид характера на травмата и възрастта на ищцата.

Според съда при определяне на размера на обезщетението следва да бъде съобразена правилно и обществено-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП - края на 2014 г., общественият критерий за справедливост и съдебната практика, вкл. и по отношение на размера на обезщетенията, съобразени със застрахователните лимити.

Въззивната инстанция е намерила, че сумата от 48 000 лв., претендирана с въззивната жалба съставлява справедливо и достатъчно обезщетение на преживените от ищцата болки и страдания.

По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице и наведените във връзка с това възражение оплаквания и в двете въззивни жалби, въззивният съд е приел, че пострадалата е допринесла в значителна степен за настъпване на вредоносния резултат, като е застанала непосредствено зад потеглящия лек автомобил. Според съда ирелевантен е мотивът, накарал я да предприеме това действие.

Прието е за доказано по делото, че пострадалата е проявила небрежно поведение и се е поставил в ситуация на повишен риск, от една страна като не е упражнила контрол в достатъчна степен, та да предотврати предприемането на управлението на автомобила от непълнолетния й син в пияно състояние, от друга като е предприела движение зад и около автомобила, с цел да предотврати потеглянето на същия. В същото време според съда не може да се квалифицира поведението на пострадалата като деликт, което би довело до изключване на правото й на обезщетение като пострадал, доколкото е невъзможно в правен аспект, съвместяването на двете качества от едно лице, както предвид постигнатото споразумение, одобрено от съда, така и предвид механизма на ПТП, установен с САТЕ, в какъвто смисъл възраженията на ЗАД “АРМЕЕЦ“ АД в насрещната въззивна жалба досежно липсата на активна процесуална и материалноправна легитимация на ищцата и възражението по чл. 48 от ЗЗД според съда са неоснователни и недоказани. Въззивният състав излага, че действително, съгласно разпоредбите на чл. 48 от ЗЗД родителите упражняват контрол върху поведението на непълнолетните си деца и са отговорни за вредите, които същите причиняват, но съгласно ал. 3 на същия законов текст, родителите не отговарят за вредите, ако не са били в състояние да ги предотвратят. Според съда видно е от събраните в първата инстанция доказателства, че ищцата като майка на деликвента не е имала възможност да предотврати вземането на ключовете на лекия автомобил от същия, тъй като тя не е била отговорна за съхраняването и опазването на ключовете - такова обстоятелство не се твърди от никоя от страните. Според състава на САС, неоснователно е и възражението, наведено в насрещната въззивна жалба, че ищцата няма качеството на трето пострадало лице, напротив - доколкото може да се приеме, че автомобилът е бил отнет от собственика му от деликвента, то всички пострадали лица при извършване на престъпление с автомобила имат качеството на трети пострадали лица.

Въззивният съд е приел, че ищцата с поведението си комплексно е допринесла до размера на 50 % за настъпване на вредоносния резултат, приетият справедлив размер на обезщетение от 48 000 лв. следва да бъде намален с 50 %, т.е до размера на 24 000 лв., до който размер следва да бъде уважен предявения иск за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай очевидната неправилност на въззивното решение се обосновава от касатора с общи твърдения за процесуалното поведение на въззивния съд, което явно се основава на оплакванията на касатора за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и за неспазване от страна на съда на установените в трайната съдебна и застрахователна практика, критерии за определяне на съотношение на съучастие по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, довели видимо тежко нарушение на закона и явна необоснованост. Така заявеното обаче съставлява оплакване срещу правилността на въззивното решение и е относимо към същата, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната неправилност, като законоуредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване, и според касационния състав, при прочит на действителното съдържание на обжалваното решение, като единство от мотиви и диспозитив, не се установява същото нито да е явно необосновано, нито по друга причина да е очевидно неправилно по смисъла са посочената законова норма, така както същият е разяснен в практиката на касационната съдебна инстанция.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Наличието на такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не се обосновава от касатора с конкретни твърдения, съобразени със задължителните за съдилищата разяснения на действителния смисъл на същата законова норма, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което по него не се дължи нарочно обсъждане и произнасяне.

По поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК:

По начина, по който е поставен и обоснован, отговорът на втория въпрос на касатора зависи изцяло от конкретните, установени по делото обстоятелства, съответно – въпросът е относим към правилността на въззивното решение, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към наличието или липсата на основание за допускане на касационното му обжалване – единствен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

Четвъртият въпрос на касатора е хипотетичен и не разкрива връзка с конкретна част от мотивите на въззивния съд и обективираните в тях изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция.

При изложеното тези два въпроса на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Първият въпрос на касатора е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на правния спор, поради което и принципно – да послужи като годно общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая обаче същият не съставлява такова, доколкото с оглед конкретния начин, по който е обоснован – обосновката му се базира изцяло на критика на изводите на съда, основани на позиционирането на ищцата зад потеглящия на заден ход автомобил, отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция. Видно от мотивите на въззивния съд, изводите му в тази им част са основани на приет от съда комплексен принос на ищцата, включващ освен заставането от нейна страна зад потеглящия на заден ход автомобил /за което от самата ищца се твърди по делото, че е с цел да предотврати потеглянето му, и това е именно причината да бъде ударена от него/, така и неположената от нея грижа за предотвратяване на увреждащото ПТП, причинено в случая от нейния син – неправоспособен и в пияно състояние, и за вредите от чието виновно поведение тя също отговаря.

Третият въпрос на касатора е правен и отговорът му е от естество да обуслови всеки правен спор с предмет, като процесния, поради което и въпросът съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, в случая критикуваните от касатора изводи на съдебния състав досежно приетия от съда за справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, са базирани на извършена от съда в достатъчна степен, обоснована преценка именно на установените в практиката критерии за определяне на този размер. Съдът е извършил преценката си с оглед наличните по делото /доколкото са ангажирани/, конкретни доказателства за претърпените от ищцата болки и страдания, техния интензитет и продължителност, възможностите за възстановяването на пострадалата и обществено-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, а оплакванията срещу конкретните изводи на съда в тази им част разкриват всъщност несъгласие с така определения от съда размер на процесното обезщетение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение