Определение № 103 от 25.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 2852/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу въззивно решение № 52 от 22.02.2013 г., постановено по т. д. № 770/2012 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1418 от 11.10.2012 г. по т. д. № 469/2012 г. на Варненски окръжен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] /в несъстоятелност/ сумата 68 314.56 лв., получена в резултат на плащания, осъществени след определената с решение № 498/10.12.2009 г. по т. д. № 886/2009 г. на Варненски окръжен съд начална дата на неплатежоспособност - 20.05.2009 г., признати за нищожни на основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ с влязло в сила решение № 581/02.10.2012 г. по т. д. № 911/2010 г. на Варненски окръжен съд и подлежащи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 14.02.2012 г. до окончателното плащане и разноски в размер на 2 532 лв., както и държавна такса в размер на 2 732.58 лв. по сметка на Варненски окръжен съд. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Недопустимостта е аргументирана със съображения, че според задължителната практика в решение № 105/25.11.2009 г. по т. д. № 90/2009 г. на ВКС, І т. о., последиците от уважаване на иск по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ са сходни с тези по чл.34 ТЗ, което изключва възможността да се води иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на даденото в изпълнение на признатото за нищожно плащане на несъстоятелния длъжник. Неприложимостта на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в хипотезата на уважен иск по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ е релевирана и като основание за неправилност на обжалваното решение. Наведени са доводи за нарушение на материалния и процесуалния закон при произнасянето по заявения от касатора довод, че последиците на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД не следва да се прилагат по отношение на онази част от платената преди началната дата на неплатежоспособност сума, която съставлява ДДС върху цената на доставената стока. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Ответникът по касация [фирма] /в несъстоятелност/ - [населено място], не заявява становище в срока по чл.287 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по т. д. № 469/2012 г. е образувано пред Варненски окръжен съд по предявен от [фирма] /н./ против [фирма] иск за заплащане /връщане/ на сумата 68 314.56 лв. В исковата молба са изложени твърдения, че посочената сума е платена от [фирма] на [фирма] в изпълнение на парични задължения по цитирани фактури; Плащанията били извършени в периода 01.06.2009 г. - 03.12.2009 г. - след началната дата на неплатежоспособност на [фирма] /20.05.2009 г./, определена с решение по т. д. № 886/2009 г. на Варненски окръжен съд за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството; С влязло в сила съдебно решение така извършените плащания били признати за нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, което пораждало основание за предявяване на иск за връщане на платената сума в имуществото на длъжника, формиращо масата на несъстоятелността. Първоинстанционният съд е квалифицирал така предявения иск като иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и след като го е счел за допустим и основателен, е осъдил [фирма] да върне на [фирма] /н./ претендираната с него парична сума. Сезиран с въззивна жалба от ответника, Варненски апелативен съд е потвърдил решението на първата инстанция, достигайки до самостоятелни изводи за допустимост и основателност на иска. Като се е позовал на задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, въззивният съд е приел, че правната последица от уважаване на иск по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ е реституция на даденото от длъжника поради липса на основание за престирането му по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. С оглед на това е възприел определената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска - чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, и е преценил като неоснователни доводите на обжалващата страна, че при успешно провеждане на иск по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ следва да намери приложение правилото на чл.34 ЗЗД, а не това на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. За неоснователен е счетен и доводът за неприложимост на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД по отношение на частта от платената от длъжника сума, съответстваща на начисления ДДС по посочените в исковата молба фактури. Решаващият състав на Варненски апелативен съд е изложил съображения, че след като по силата на чл.648 ТЗ третото лице дължи връщане на всички получено в резултат на признатото за нищожно по силата на чл.646, ал.2, т.1 ТЗ плащане и ДДС съставлява част от получената цена, на връщане подлежи цялата получена сума, включваща освен цената, и начисления върху нея ДДС. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на решението, които с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължават касационната инстанция да извърши проверка за вероятна недопустимост на решението. Преценявани във връзка с данните по делото, наведените доводи не насочват към предположение обжалваното решение да е недопустимо. Въззивният съд се е произнесъл по иска така, както е предявен с исковата молба, без да подменя служебно неговото основание и/или петитум. В зависимост от заявените в исковата молба основание и петитум е определена и правната квалификация на иска - чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Евентуалните грешки на съда при даване на правната квалификация са от значение за правилността на решението, а не за неговата допустимост, в каквато насока е трайната практика на ВКС – решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на І т. о., решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ІІ т. о., решение № 75/28.05.2010 г. по т. д. № 923/2009 г. на ІІ т. о., решение № 226/03.08.2011 г. по гр. д. № 1470/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 398/25.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ІV г. о. и др. Тезата на касатора, че с решение № 105/25.11.2009 г. по т. д. № 90/2009 г. на ВКС, І т. о., е отречена допустимостта на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД по отношение на последиците от уважаване на иск по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, произтича от погрешната интерпретация на дадените от състава на ВКС разрешения относно съотношението между институтите на чл.34 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и е в разрез с цялата задължителна практика на ВКС по този въпрос, формирана по реда на чл.290 ГПК - напр. решение № 100/15.06.2009 г. по т. д. № 808/2008 г. на ІІ т. о., решение № 172/11.12.2009 г. по т. д. № 253/2009 г. на ІІ т. о., решение № 136/02.12.2010 г. по т. д. № 242/2010 г. на І т. о., решение № 93/03.06.2010 г. по т. д. № 831/2009 г. на ІІ т. о., решение № 248/17.01.2011 г. по т. д. № 224/2010 г. на ІІ т. о., решение № 149/02.11.2011 г. по т. д. № 1192/2010 г. на ІІ т. о. и др. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първата група въпроси, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: „Дали предявената претенция за осъждане и връщане в патримониума на несъстоятелния длъжник на заплатената цена по договори за доставка е такава по чл.34 ЗЗД или по чл.55, ал.1 ЗЗД, имайки предвид, че ищецът претендира връщане на паричната сума в неговия патримониум, а не в масата на несъстоятелността, и следва ли съдът изрично да се произнесе за връщане в масата на несъстоятелността или е достатъчно да се произнесе за връщане в патримониума на ищеца - несъстоятелен длъжник; Може ли в тази връзка да се смята, че искане за връщане в полза на несъстоятелния длъжник е по същество искане за връщане в масата на несъстоятелността или ищецът изрично трябва да поиска връщането да се осъществи в масата на несъстоятелността, тъй като правата на несъстоятелния длъжник да го получи са отпаднали от датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност”. Преди всичко следва да се отбележи, че така поставените въпроси възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба за недопустимост и/или неправилност на въззивното решение поради подвеждане на предявения иск под правната норма на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД при приложимост към спора на друга правна норма - чл.34 ЗЗД. Неправилното определяне на правната квалификация на иска произтича от нарушение на материалния закон, което съставлява основание по чл.281, т.3 ГПК за касационно обжалване на въззивното решение, но не и основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. В тази насока са и задължителните указания на ОСГТК на ВКС, дадени с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. Освен, че се припокриват с касационните основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК, посочените въпроси не кореспондират със съдържанието на исковата молба, в която ищецът е заявил изрично, че предявява осъдителния иск във връзка с последиците от уважаването на иска по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ – за да се върне даденото/платеното в имуществото му като част от масата на несъстоятелността. Непрецизният диспозитив на първоинстанционното решение, с което е постановено осъждане на дружеството - касатор да върне полученото на самия длъжник, вместо в масата на несъстоятелността, не следва да се тълкува в смисъл, че действителното правно основание на разгледания иск се различава от възприетото от въззивната инстанция. Дори да се приеме, че въпросите относно правната квалификация на иска отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на тях не е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка - противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС. По въпроса за основанието и правната квалификация на осъдителния иск на длъжника, обусловен от уважаване на специалния установителен иск по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, съществува задължителна практика на ВКС, част от която е обективирана в цитираните по-горе решения по чл.290 ГПК. Решенията отразяват последователно поддържаното от ВКС разбиране, че обусловеният от иска по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ осъдителен иск на длъжника за връщане на даденото по признатото за нищожно изпълнение на парично задължение намира своето основание в разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД, както и че реалното връщане на паричното вземане на длъжника е равнозначно на връщане в масата на несъстоятеллността. По повод твърдението на касатора за отклонение на въззивното решение от задължителната практика в решение № 105/25.11.2009 г. по т. д. № 90/2009 г. на ВКС, І т. о., в което осъдителният иск за връщане на даденото в масата на несъстоятелността е квалифициран правно по чл.34 ЗЗД, следва да се има предвид произнасянето в решение № 136/02.12.2010 г. по т. д. № 242/2010 г. на ВКС, І т. о. В това решение е прието, че в решението по т. д. № 90/2009 г. на ВКС, І т. о., определянето на правното основание на осъдителния иск, обусловен от иска по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ - чл.34 ЗЗД, е извършено с оглед спецификата на конкретното дело, при което искът е бил предявен от кредитор на несъстоятелния длъжник, а не от легитимирания за това длъжник, респ. че не е изключено квалифицирането на иска като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Въззивният съд се е позовал изрично на задължителната практика на ВКС и я е съобразил при постановяване на решението си, поради което не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. От значение за изхода на делото, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са втората група въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: „Дали начисленото и платено ДДС по обявените за недействителни сделки представлява част от цената им или се начислява върху цената на сделките; Следва ли платеното в полза на Държавата ДДС да се реституира на несъстоятелния длъжник или следва да се реституира само цената на доставената стока по сделката, която цена е влязла в патримониума на доставчика ответник; Чл.55, ал.1 ЗЗД приема ли в своята формулировка, че „нещо” означава цената на сделката или включва в себе си и начисленото ДДС по сделката”. За да уважи изцяло иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че след като извършеното от длъжника плащане включва цената и начисленото върху нея ДДС, ответникът /сега касатор/ дължи връщане на цялата платена сума, формирана като сбор от цената и от ДДС. Този извод е мотивиран с ясната и точна разпоредба на чл.648 ТЗ, която постановява, че на връщане подлежи „даденото”. В практиката на ВКС няма спор, че под „даденото” се разбира всичко, което е платено от длъжника, и не се налага въззивното решение да се допуска до касационен контрол, за да се дава отговор на въпроса дали платеният от длъжника ДДС се включва в понятието „дадено” по смисъла на чл.648 ТЗ във вр. с чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,