Определение № 473 от 28.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1517/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Еделвайс Мениджмънт” ООД, чрез адв. М. А. от АК-Б., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 199/24.03.2023 г., постановено по в. т. д. № 1021/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, Пети търговски състав, с което е изцяло е отменено Решение № 96/31.08.2022 г., постановено по т. д. № 215/2021 г. по описа на ОС-Благоевград, ТО, като е отхвърлен предявеният от „Еделвайс Мениджмънт” ООД срещу „Планински капитал” ООД положителен установителен иск с правно основание чл. 71 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на членствено правоотношение между тези две търговски дружества – с дялово участие на „Еделвайс Мениджмънт” ООД от 50 дружествени дяла с номинална стойност от 1 лв. всеки един и с обща стойност от 50 лв. в капитала на „Планински капитал” ООД, който е с обща стойност от 100 лв., разпределени в 100 дружествени дяла. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Като не е обсъдил в съвкупност изложените в отговора на въззивната жалба от ищеца-въззиваем правни доводи, въззивният съд е достигнал до неправилния правен извод, че решението на Общото събрание на съдружниците, с което е изключен съдружник, поражда своето конститутивно действие от момента на взимане на това решение, а не от неговото стабилизиране. В този смисъл, счита, че при висящо производство по чл. 74 ТЗ, образувано по иск на изключения съдружник „Еделвайс Мениджмънт” ООД за отмяна на решението на Общото събрание за неговото изключване, респ. при спряно регистърно производство за вписване на това обстоятелство, това решение не е породило конститутивен ефект, поради което и във вътрешните отношения изключеният съдружник все още е носител на членствени права по отношение на ответното търговско дружество. За да обоснове това правно съждение, касаторът провежда лексикално, систематическо и логическо тълкуване на правните норми, уредени в чл. 140, ал. 3 и ал. 4 ТЗ, във вр. с чл. 119, ал. 2 ТЗ, чл. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ и чл. 19, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1) „От кой момент настъпва прекратяването на членственото правоотношение на изключен съдружник - от този на приемането на съответното корпоративно решение по чл. 137, ал. 1, т. 2 ТЗ, или от момента на вписването на това решение в ТРРЮЛНЦ?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 744/04.12.2006 г. по т. д. № 365/2006 г., I т. о. на ВКС и Определение № 264/11.05.2018 год. по ч. т. д № 829/2018 г. на II т. о.); 2. „Приложими ли са правнополитическите и тълкувателни основания на практиката на ВКС по прилагането на чл. 140, ал. 4 ТЗ (изразяващи се в обективната нужда да бъде признат „предварителен” и частичен правен ефект на определени, подлежащи на вписване корпоративни решения, и в периода до вписването им - такива за увеличение на капитала, за приемането на нови съдружници или за назначаването на управител) и за хипотезите на изключване на съдружници?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 690/03.12.2008 г. по т. д. № 349/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о.) и 3. „Кои легални разпоредби регулират момента на прекратяването на членственото правоотношение при изключването на съдружник и в частност - дали тази материя се урежда само от чл. 140, ал. 4 ТЗ или и от чл. 7, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ? Представляват ли съдружниците, с чиито гласове е взето корпоративното решение за изключване, както и самото дружество - емитент „трети лица” по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ?” (по тази група въпроси не сочи противоречие със задължителна или казуална практика на ВКС). И по трите материалноправни въпроса счита, че е формирана противоречива практика на ВКС, поради което тя следва да бъде обобщена чрез допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – тези материалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът твърди, че е поставил и един процесуалноправен въпрос, но под т. I от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК единствено е навел касационни основания за отмяна на въззивно решение (с посочване на задължителна и казуална практика на ВКС, която счита, че въззивният съд не е приложил), но не е формулирал процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните не е налице спор относно следните правнорелевантни факти: 1) „Планински капитал” ООД е вписано в ТР на 10.06.2013 г. със съдружници „Еделвайс мениджмънт” ООД и „Саванна Крик” ЕООД, всеки от който притежава дялово участие с номинална стойност от по 50 лв.; 2) На 28.08.2019 г. е било проведено Общо събрание на „Планински капитал” ООД от съдружника „Саванна Крик” ЕООД, на което е взето решение за изключване на съдружника „Еделвайс Мениджмънт”ООД, както и дяловете на изключения съдружник да се поемат от другия съдружник, вследствие на което да се уредят имуществените отношения с изключения съдружник въз основа на счетоводния баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването на участието на изключения съдружник; 3) изключеният съдружник е предявил конститутивен иск с правно основание чл. 74 ТЗ за отмяна на това решение на Общото събрание, като първоинстанционният съд го е отменил, но съдебното решение не е влязло в сила, тъй като е обжалвано пред въззивния съд, който е спрял съдебното производство с Определение от 11.10.2021 г. и 4) с няколко определения, постановени в производства по чл. 536 ГПК, съдебни състави на ОС-Благоевград и САС са спрели регистърните производства, образувани по заявления за вписване на взетите на 28.08.2019 г. решения, вкл. и на последващо взети решения на проведени Общи събрания. Въззивният съд се е произнесъл по съществения по делото правен спор - от който момент взетото решение от Общото събрание на дружеството с ограничена отговорност за изключване на съдружник поражда действие в отношенията между дружеството и съдружниците: от момента на вземане на решението или от момента на вписването му в ТР? Позовавайки се на правните разрешения по формираната казуална съдебна практика - Решение № 606/22.06.2007 г. на ВКС по т. д. № 250/2007 г., ТК; Решение № 690/03.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 349/2008 г., II т. о., ТК; Решение № 135/09.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 184/2009 г., I т. о., ТК; Решение № 306/17.10.2018 г. по т. д. 3110/2017 г. на ВКС, II т.о, ТК; Решение № 149/30.12.2016 г. по т. д. 846/2015 г. на ВКС, II т.о., ТК; Решение № 157/03.01.2017 г. по т. д. 2219/2015 г. на ВКС, II т.о., ТК; Решение № 86/01.09.2017 г. по т. д. 1068/2016 г. на ВКС, II т.о, ТК; Решение № 39/15.04.2011 г. по т. д. 526/2010 г. на ВКС, I т. о., ТК,, е достигнал до правното съждение, че решението за изключване на съдружник – във вътрешните отношения (между него и дружеството) притежава незабавно действие, а уреденият в чл. 140, ал. 4 ТЗ конститутивен ефект на вписването на обстоятелството на изключването на съдружник обвързва само третите добросъвестни лица. За да достигне до този правен извод, апелативният съд е извърши както граматическо, така и систематическо и логическо тълкуване на правните норми, уредени в чл. 140, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ТЗ, във вр. с чл. 7, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ. Изяснил е, че съобразно чл. 140, ал. 1 ТЗ само решенията на Общото събрание, които са описани в чл. 119, ал. 2 ТЗ, подлежат на вписване, а съгласно чл. 140, ал. 3 ТЗ решенията, свързани с изменение и допълнение на дружествения договор и прекратяване на дружеството, влизат в сила след вписването им в ТЗ; по силата на чл. 140, ал. 4 ТЗ решенията, отнасящи се до увеличаване и намаляване на капитала, приемане и изключване на съдружник, преобразуване на дружеството, избор и освобождаване на управител, както и назначаване на ликвидатор, притежават действие от вписването им в търговския регистър. А съгласно правната норма, регламентирана в чл. 7, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ, третите лица могат да се позоват на подлежащото на вписване обстоятелство, макар и вписването да не е още извършено, освен ако законът изрично предвижда то да породи действие след вписването. Тълкувайки тези разпоредби отделно, граматически, както и в логическата им връзка, систематически, въззивната инстанция е заключила, че изводът на първоинстанционния съд за „равнозначност” на използваните в ал. 3 и ал. 4 на чл. 140 ТЗ изрази „влизат в сила след вписването им в ТР” и „имат действие от вписването им в ТР” е неправилен, тъй като окръжният съд не е съобразил, че само част от решенията на Общото събрание се вписват - тези по чл. 119, ал. 2 ТЗ, поради което, за да породят правното си действие, вкл. между отделните съдружници, от една страна, и дружеството, от друга, както и между дружеството и трети лица, по-голямата част от решения на Общото събрание изобщо не се нуждаят от вписване. Следователно, тези решения, независимо дали подлежат на вписване в ТР или не, поражда незабавно правното си действие - във вътрешните отношения (по отношение на съдружниците и дружеството), с вземането им, освен в случаите, в които специалният закон повелява друго. Законът е установил изключения само за две групи решения на Общото събрание на съдружниците - тези по чл.140, ал. 3 ТЗ, за които изрично се предвижда влизане в сила след вписването им в ТР и а тези по ал. 4 на чл. 140 ТЗ, за които предвижда „да имат действие от вписването им”. Според въззивния съд разграничението в тези две правни норми не е случайно, тъй като законодателят е целял да уреди оповестително и защитно действие на вписването в ТР, гарантиращо сигурността на оборота и защитаващи третите лица от неблагоприятните за тях правни последици, дължащи се на неизвестните им факти за дружеството, с което влизат в правна връзка. Изяснено е, че с аргумент от чл. 7, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ оповестителното и защитно действие се проявява по отношение на всички вписани в ТР обстоятелства, а конститутивно действие имат само вписванията, изрично определени от закона, като такова действие се придава на вписванията и на двата вида решения - по чл. 140, ал. 3 ТЗ и чл. 140, ал. 4 ТЗ, но при изрично проведеното разграничение. В първата хипотеза редакцията на чл. 140, ал. 3 ТЗ „влизат в сила след вписването им в ТР” предпоставя, че решенията на Общото събрания на съдружниците, описани в тази правна норма, за разлика от общото правило, че влизат в сила незабавно, не пораждат своето действие нито вътре в дружеството, нито по отношение на трети лица до момента на вписването им. Втората хипотеза - тази на чл. 140, ал. 4 ТЗ, е свързана с решенията на Общото събрание на съдружниците, които, за разлика от тези по ал. 3, проявяват действието си за дружеството и съдружниците незабавно от момента на постигане на съгласие за вземането им, а предвиденият конститутивен ефект на вписването им намира своето проявление само спрямо трети лица. Изяснявайки тези отлики – чрез използваните от него тълкувателни способи, апелативният съд не е споделил правния довод на първоинстанционния съд, че когато съдружник не е участвал в Общото събрание на съдружниците поради процесуални нарушения по свикването и провеждането му, той бил поставен в позицията на трето лице, поради което следва да се ползва от защитата, предвидена за тях. В този смисъл, счел е, че ако съдружник твърди настъпвана на неблагоприятни последици за него от взето решение от Общото събрание на съдружниците, той разполага с признатата му от материалния закон възможност да предяви иск по чл. 74, ал. 1 ТЗ за неговата отмяна, поради което и не се нуждае от защитното действие на вписването по чл. 7, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, предвидено за третите лица. При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е достигнал до правното съждение, че взетото решение за изключване на „Еделвайс мениджмънт” ООС като съдружник в „Планински капитал” ООД на проведеното на 28.08.2019 г. Общо събрание на съдружниците е проявило незабавно своето конститутивно правно действие - в отношенията между съдружника и дружеството, поради което в момента на взимане на това решение е отпаднало и качеството съдружник - на ищеца. Горният извод не би могъл да бъде опроверган от обстоятелството, че към момента е висящо съдебно производство по предявен иск по чл. 74 ТЗ за отмяна на решението на Общото събрание на съдружниците на въззивното дружество за изключване на ищеца, тъй като според задължителните тълкувателни постановки по т. 3 от ТР 1/2002 г. на ОСГК на ВКС съдебното решение, с което би се уважил конститутивен иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ТЗ, притежава действие занапред. Следователно, в отношенията между съдружника и дружеството това съдебно решение би имало действие след влизането му в сила – занапред, и не би обусловило правнозначимия за изхода на настоящото съдебно производство факт, че към момента на предявяване на исковата молба, вкл. към приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция ищецът не е съдружник, поради което и предявеният от него положителен установителен иск с правно основание чл. 71 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на членствено правоотношение с въззивното дружество се явява неоснователен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Обобщени, поставените материалноправните въпроси са свързани с обстоятелството от кой момент във вътрешните отношения (между съдружника и търговското дружество) се поражда конститутивното действие на взетото от Общото събрание на съдружниците решение за изключване на съдружника. Те не са решени в противоречие с практиката на ВКС, а напротив - в съответствие са със задължителните разяснения по точното тълкуване и прилагане на закона, дадени в две тълкувателни решения: 1) т. III от ТР № 1/6.12.2002 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2002 г., ОСГК – „… за периода от вземане на решението от съответния орган… това съществуващо решение (което има конститутивно действие) ще е задължително за членовете на дружеството, а от вписването и до заличаването му ще има действие и по отношение на третите добросъвестни лица” и 2) по т. 2 от ТР № 1/31.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСТК - „С иска по чл. 74, ал. 1 ТЗ се осигурява защита на членствени права, когато същите са накърнени с решения на общото събрание на съдружниците в ООД, взети в нарушение на закона и/или дружествения договор. Предпоставка за неговата допустимост е ищецът да притежава качеството на съдружник в ООД към датата на заседанието на общото събрание. Искът е конститутивен, а влязлото в сила съдебно решение, с което същият се уважава, има действие занапред. С приемане от общото събрание на решение за изключване на съдружник последният се лишава от членство в дружеството и произтичащите от това права по чл. 123 ТЗ, но не и от правото да атакува законосъобразността на това решение пред съда”. Въззивният съд, при извършеното от него логическо и систематическо тълкуване, вкл. и на правните норми, уредени в чл. 140, ал. 3 ТЗ и чл. 140, ал. 4 ТЗ, е достигнал до идентичен правен извод, приемайки, че решението за изключване на съдружник в ООД незабавно поражда правното си действие - във вътрешните отношения (между съдружниците и дружеството), поради което в тези отношения съдебно решение, с което е уважен конститутивен иск с правно основание чл. 74 ТЗ за отмяна на решение на Общото събрание на съдружниците за изключване на съдружник, би имало действие след влизането му в сила – занапред. Както бе изяснено, макар и касаторът да твърди, че е поставил и един процесуалноправен въпрос, по т. I от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК той единствено е навел касационни основания за отмяна на въззивно решение (с посочване на задължителна и казуална практика на ВКС, която счита, че въззивният съд не е приложил), но не е формулирал процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следователно, не е поставил съответен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което в приложение на тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, настоящият съдебен състав не може да го изведе както от правните доводи в касационната жалба, така и от изложението към нея. Само за пълнота обаче трябва да се изясни, че дори и да се приеме, че поставеният процесуален въпрос би бил свързан с процесуалното задължение на въззивния съд да обсъди всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение – както относно действително установените правнорелевантни факти по делото, така и относно приложимата материалноправна норма, под чиято диспозиция да ги подведе, като тази мисловна логическа дейност ще обезпечи правилното формиране на вътрешното убеждение на съда при решаване на правния спор - въз основа на приетите от него за установени правнорелевантни факти и закона (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК), той не е решен в противоречие с посочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба и нейния писмен отговор правни доводи за неправилност/правилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора казуална практика на ВКС). По основния правен спор – за момента, от който във вътрешните отношения (между съдружника и търговското дружество) се поражда конститутивното действие на взетото от Общото събрание на съдружниците решение за изключване на съдружника, въззивният съд е изложил самостоятелни правни доводи, които е основал както с формираната по този въпрос казуална практика на ВКС, така и с извършеното логическо и систематическо тълкуване на приложимите материалноправни и процесуално правни норми, уредени в ТЗ и в ЗТРРЮЛНЦ. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация и при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – по поставените от касатора материалноправни въпроси. С оглед на обстоятелството, че те са разрешени еднообразно със задължителна за всички правосъдни органи тълкувателна практика на ВКС, произнасянето по тях от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правните норми, уредени в чл. 140, ал. 3 ТЗ, чл. 140, ал. 4 ТЗ и чл. 7, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат материалноправните последици, свързани с момента на прекратяване на членственото правоотношение при изключване на съдружник (във вътрешните отношения между него и търговското дружество), са ясни и непротиворечиви. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 1200 лв., представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба (ответникът по касационната жалба е поискал да му бъде присъдена сумата от 2400 лв., но от представените към отговора на касационна жалба два мандатни договора се установява, че процесуалният представител на ответното търговско дружество се е задължил срещу заплатеното възнаграждение в размер на 1200 лв. да осъществява процесуално представителство пред въззивния съд; относно тези разноски – без да е проведено пред апелативния съд производство по чл. 248, ал. 1 ГПК и да е подадена съответна частна жалба, по тези разноски касационната инстанция не може да се произнася; нещо повече, установява се, че въззивният съд е присъдил тези съдебни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по този мандатен договор). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд