Определение № 198 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4167/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Окръжна прокуратура Варна срещу решение №.260499/2.09.20 г.д.№.1231/20 на ОС Варна - с което е потвърдено решение №.1015//27.02.20 по г.д.№.3373/19 на РС Варна за осъждане на касатора да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 3000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 3.10.18 до окончателното изплащане. Ответната страна Я. Р. А. не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за основателен за сумата 3000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ - тъй като ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.195 ал.1 т.4, т.5 и т.7 вр. с чл.194 ал.1 НК, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда. На 11.06.15 същият е привлечен в качеството на обвиняем /дело №.3218/14, ІV РУП Варна/, взета му е мярка за неотклонение „подписка“ и е разпитан, на 8.07.15 е предявено разследване и на 28.07.15 е внесен обвинителен акт в РС Варна. По образуваното първоинстанционно производство /нохд №.4240/15/ са били проведени 5 открити заседания, на които ищецът се е явил лично, като с присъда №.205/27.05.16 е признат за виновен /за това, че за времето от 20.00ч. на 16.01.13 до 01.00ч на 17.01.13 в землището на [населено място], обл. Варна, в условията на повторност, след предварителен сговор с четири други лица, чрез използване на МПС и технически средства, отнел чужди движими вещи – 335м. кабел на обща стойност 990,50лв., собственост на ДП “Национална компания Железопътна инфраструктура“ с намерение противозаконно да ги присвои/ и му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца при първоначален строг режим; предвид предходно условно осъждане /споразумение от 4.09.12, одобрено по нохд №.766/12 на РС Несебър/ е постановено и привеждане в изпълнение на наложеното тогава наказание „лишаване от свобода“ за срок от 5м. /отложено за срок от 3г./. С решение №.303/7.11.16 по внохд №.943/16 по описа на ОС Варна присъдата е отменена и делото е върнато за ново разглеждане на досъдебно производство. На 13.04.17 е извършено повторно привличане на ищеца като обвиняем, взета е мярка за неотклонение „подписка“, разпитан е и му е предявено разследването, изготвен е нов обвинителен акт и на 20.06.17 е предаден на съд. При второто разглеждане на делото от районен съд, след проведени 6 открити съдебни заседания с негово участие, с присъда от 21.05.18 той е признат за невинен и оправдан по повдигнатите обвинения, като му е отменена и мярката за неотклонение. С окончателно решение №.259/3.10.18 на ОС Варна по внохд №.933/18, присъдата е потвърдена. Съдът е отразил, че докато е траело наказателното производство ищецът е изпитвал притеснения и страх от това, че ще влезе в затвора и няма да има кой да се грижи за децата му; разпитаната свидетелка лично го е виждала да плаче и го е успокоявала; преди 5г. той и брат му работели в Германия, но след започването на наказателното производство не можели да си намерят постоянна работа и работели на повикване. При тези обстоятелства е намерено, че всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди са налице – спрямо ищеца два пъти е било повдигано обвинение за извършено престъпление и впоследствие е оправдан, а незаконното обвинение е рефлектирало по неблагоприятен начин върху неговата лична неимуществени сфера - претърпял е действителни вреди пряк и непосредствен резултат от повдигнатото обвинение. Посочено е, че обстоятелството, че спрямо него има предходно осъждане, не може да обуслови извод за липса на претърпени вреди от неоснователно повдигнато обвинение; от доказателствата се установява, че наказателното производство се е отразило негативно на психиката му. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил тежестта на обвинението и предвиденото наказание, продължителността на наказателното производство /повече от 3г./, обстоятелството, че извършените действия несъмнено засягат човешкото достойнство, наличието на предходно осъждане, липсата на доказателства за особено тежки негативни последствия върху здравето, психиката и живота. При това положение е прието, че дължимото обезщетение възлиза на 3000лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. В изложението си по чл.284 ал.3 ГПК касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпроси за определяне на обезщетението след преценка на всички обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта /ППВС 4/68, т.ІІ, ТР 3/22.04.15, т.11/ и за приложението на обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД /реш.№.292/20 по г.д.№.3815/17, ІV ГО, реш.№.190/19 по г.д.№.4378/18, ІІІ ГО, реш.№.49/27.04.11 по г.д.№.697/10, ІІІ ГО, реш.№.62/27.02.12 по г.д.№.1065/11, ІІІ ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т.гр.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, и е взел предвид релевантните факти и обстоятелства. При определяне размера на дължимото обезщетение е съобразена продължителността на наказателното производство – повече от 3 години, като изрично е посочено кога лицето е било привлечено за първи път като обвиняем и кога производството е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, в това число след двукратно привличане като обвиняем и двукратно минаване през съдебна фаза предвид връщане на производството на досъдебна фаза, взетата мярка за неотклонение „подписка“, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен /за тежко престъпление, за което се предвижда наказание до 10г. лишаване от свобода/, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и живота му - вкл. многократното явяване лично /общо 11 пъти/ в съдебни заседания при разглеждане на делото от четири съдебни инстанции, преживения страх от осъждане, в това число от изтърпяване както на наказанието „лишаване от свобода“ по постановената осъдителна присъда, така и по допълнително приведена в изпълнение предходна условна, от поставяне на семейството и децата му в затруднена ситуация предвид влизането му в затвора. Отчетен е и факта, че лицето вече е било осъждано веднъж, както и липсата на трайни негативни последици върху здравето, психиката и живота, като обезщетението на практика е съобразено и с икономическите условия на живот към момента на увреждането /т.е. взети са предвид както обстоятелствата, които влияят в посока увеличаване на дължимото обезщетение, така и такива, които водят до намаляването му/. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие и основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.10 по г.д.№.1650/09, III ГО, реш.№.377/22.06.10г. по г.д. №.1381/09, IV ГО, реш. от 6.04.11 по г.д.№.951/10, III ГО, реш. №.149/2.05.11 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/15.11.10 по г.д.№. 1916/09, IV ГО, реш.№.111/17.03.14 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.68, както и цитираните/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т.г.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.14 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, в това число цитираната. От друга страна, доколкото жалбоподателят сочи такава, тя не съставлява практика по сходни случаи /по смисъла на реш.№. 830/20.12.10 по г.д.№.1898/09, ІV ГО - реш.№.292/6.04.20 по г.д.№.3815/17, ІV ГО, касае хипотеза на частично оправдаване, различен срок на продължителност на производството и начална дата на същото; различни са и обстоятелствата по решения №.190/23.12.19 по г.д.№.4378/18, ІІІ ГО, и реш.№.49/27.04.11 по г.д.№.697/10, ІІІ ГО - повдигнати обвинения, продължителност на производство, начална дата и период, брой и интензитет на извършени процесуални действия с участието на ищеца/. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,