Определение № 834 от 04.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1896/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД против определение №2375/28.09.2023г. по ч.гр.д.№2239/2023г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав. С него е потвърдено определение №7811/26.06.2023г. по гр.д.№7087/2023г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото поради неподведомственост на спора на съд в Република България. В частната касационна жалба са въведени доводи за неправилност на обжалваното определение. Касаторът счита за неправилен решаващия извод на съда, че в процесния случай следва да се приложи защитната компетентност по потребителски договори, съгласно чл.18 от Регламент (EС) №1215/2012 на Европейския парламент и Съвета от 12.11.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Поддържа, че приложима към спора е разпоредбата на член 7, т.1, б. б) от същия регламент, в който е уредена специална компетентност на съда по дела, свързани с изпълнение на задължения по договор за предоставяне на услуги, като компетентен е съдът на държавата членка, където услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени. Излага доводи, че в чл.17 от Регламента е уредена компетентността на съда при потребителски договори включително договори за заем, изплатим на вноски или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки, като е предвидена компетентност на съда, където потребителят има местоживеене. Счита, че решаващо значение за правилното определяне на компетентността в случая има въпросът дали ипотечният кредит за покупка на недвижим имот е договор, който попада в обхвата на чл.17 т.1 б.“в“ от Регламента, а след като регламентът ползва понятието „стока“, то няма основание да се счита, че тази дума обхваща и недвижимите имоти. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като поставя като обуславящи следните въпроси: 1/Попада ли договорът за ипотечен кредит, сключен между кредитна институция и заемател, в категорията на договори за предоставяне на услуги по смисъла на чл.7 т.1, б. б) е от Регламент №1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета?; 2/Кой е международно компетентният съд да разгледа спор между потребител европейски гражданин по договор за заем ? Позовава се на хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК, като поддържа противоречие на въззивния акт с тълкуването, дадено с Решение на Съда на ЕС по дело С – 249/16. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. С определение №7811/26.06.2023г. по гр.д.№7087/2023г. на Софийски градски съд е прекратено производството, образувано по искове на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу Е. М., с разрешително за продължително пребиваване в Република Е., с основание чл.430 от ТЗ вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл. 86 ал.1 от ЗЗД, за осъждане ответницата да заплати на ищеца сумата 23 469, 09 евро – главница по договор за предоставяне на ипотечен банков кредит за покупка на недвижим имот, сключен на 26.02.2008г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, сумата 3 166,24 евро – непогасена договорна лихва, сумата 8,96 евро – непадежирала договорна лихва и сумата 5 676,90 евро – обезщетение за забава за просрочени плащания /наказателна лихва/. Съдът е счел, че предмет на спора е осъдителен иск срещу потребител по договор за кредит, като потребителят има местоживеене в Е., съответно спорът не е подведомствен на българските съдилища, а компетентен да го разгледа е съдът в Република Е.. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на жалбоподателя, че за определянето на компетентността следва да намерят приложение правилата на КМЧП. Изтъкнал е, че съгласно чл.3 от КМЧП разпоредбите на кодекса не намират приложение при частноправните отношения с международен елемент, уредени от актове на общностното право. Също е посочил, че сключеният договор между страните за предоставяне на кредит за закупуване на жилище има предмет, попадащ в хипотезата на чл.17, т.1, б. б) от Регламент (EС) №1215/2012, което обуславя приложението на чл.18 от Регламента при определяне на национално компетентния съд за разглеждането на спора. Посочил е, че договорът за банков кредит може и да има характер на договор за предоставяне на услуги, но това не лишава ответника от качеството „потребител“ и съответно от правото по чл.18 от Регламент (EС) №1215/2012 да се разгледа спорът с негово участие от съда в държавата по неговото местоживеене. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставените от частния касационен жалбоподател въпроси са свързани с предмета на спора, но по отношение на тях не е обоснована сочената от касатора допълнителна предпоставка за достъп до касационно обжалване. И двата въпроса са свързани с оплакването в жалбата, че при преценката за липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора въззивният съд се е отклонил от практиката на Съда на ЕС, обективирана в решение по дело С-249/16. Такова противоречие не се установява, доколкото цитираното от касатора решение няма за предмет съотношението между разпоредбите на чл.7, т.1, б. б) от Регламент №1215/2012, на която се позовава касаторът и разпоредбите на чл.17 и чл.18 от Регламента, уреждащи компетентността на съда при потребителски договори за заем. Решението по дело С-249/16 е постановено в хипотеза на спор между две физически лица, които са били солидарни длъжници по договор за кредит, във връзка с разпределението на отговорността за изплатените по договора суми. Именно поради факта, че спорът е между двама солидарни длъжници, а не между тях и банката, Съдът на ЕС изрично е посочил, че изявлението на всяка от страните в главното производство, че и двете страни имат качеството на потребители и поради това би следвало да се ползват от правилата за компетентността, предвидена за дела във връзка с потребителски договори в членове 17 и 18 от Регламент № 1215/2012, не е релевантно. Цитирано е решение от 5 декември 2013 г., Vapenik, C-508/12, EU:C:2013:790, т. 34, в което Съдът е приел по отношение на членове 15 и 16 от Регламент № 44/2001, че посочените правила не биха могли да се прилагат към отношенията между двама потребители. Предвид изложеното Съдът на ЕС е дал тълкуване, че член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент №1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че когато кредитна институция отпуска кредит на двама солидарни длъжници, „мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени“ по смисъла на тази разпоредба, освен ако не е договорено друго, е седалището на тази институция, включително и с оглед на определянето на териториалната компетентност на съда, който следва да разгледа регресния иск между тези съдлъжници. По тези съображения даденото с Решението по дело С-249/16 тълкуване е неотносимо към настоящата хипотеза, при която спорът е между банка и кредитополучател. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие и с установената практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 17 пар. 1, б. "Б", пр. 1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 / определение №171/11.05.2021г. по ч. гр. д. №678/2021г. на ВКС, ГО, ІV г. о.,; определение № 60287 от 30.09.2021г. на ВКС по ч. гр. д. №3086/2021г. на ВКС, ГК, IV г. о.,/ съгласно която договор за заем, изплатим на вноски, сключен от физическо лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, е потребителски. Разпоредбата на чл.17 от Регламента не изисква едновременното и кумулативно наличие на всяко едно от допълнителните условия по б. а), б. б) и б.в) за да се определи договорът като потребителски, а е достатъчно наличието само на едно от тях. Буква б) на чл.17 пар.1 от Регламента съдържа две хипотези, а именно договорът е потребителски, когато се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Двете хипотези, свързани със съюза "или", трябва да се разглеждат като самостоятелни и независещи една от друга, а изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки е относимо само към втората категория договори - тези, които са различни от договора за заем, изплатим на вноски, но с оглед на съдържанието и последиците си могат да бъдат разглеждани и като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки. Следва да се отбележи, че в хода на развилото се инстанционно производство по повод изводите за липса на международна компетентност, изложени от Софийски градски съд ищецът не е извършил позоваване на чл.28 от Регламент №1215/2012г., чието приложение е разяснено в определение № 63/28.01.2021г. по ч.т.д. №2175/2020г. на ВКС, ТК, II ТО, нито на чл.26 от същия регламент, предвиждащ пророгация на компетентността, а единствено е оспорвал целта на отпуснатия кредит, съответно качеството потребител на ответника. Съответно не е формулиран изрично и въпрос в тази насока, а правилността на преценката за наличие на международна компетентност на българския съд, извършена без съобразяване на посочените разпоредби, не може да бъде предмет на проверка в стадия по допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд