Определение № 143 от 05.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3287/2020 г.

Образувано е по касационни жалби на И. Д. Б. и на И. З. В., чрез законния й представител П. А. В., с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Ловешки окръжен съд № 174/ 13.07.2020 г. по гр.д.№ 170/ 2020 г., с което след като е отменено изцяло решение на Ловешки районен съд по гр.д.№ 241/ 2018 г. по предявения от П. С. Й. против И. Д. Б. иск, квалифициран по чл.26 ал.1 пр.3 във връзка с чл.40 ЗЗД е прогласена нищожността на договор за покупко – продажба от 19.08.2014 г., оформен с нотариален акт № , т., рег.№ **, н.д.№ 166/ 2014 г. на нотариус рег.№ *, с който П. С. Й., действаща чрез пълномощника си И. Д. Б., продава на И. Д. Б. следния свой собствен недвижим имот, находящ се в [населено място], а именно: 1200/ 2447 идеални части от поземлен имот с идентификатор ... по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-68/02.06.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ от 2 447 кв.м., ведно със застроените върху имота сгради, а именно: сграда ..., със застроена площ от 55 кв.м., брой етажи 1, предназначение: жилищна сграда-еднофамилна; сграда ..., със застроена площ от 59 кв.м., брой етажи 1, предназначение: жилищна сграда-еднофамилна; сграда ..., със застроена площ от 22 кв.м., брой етажи 1, предназначение: селскостопанска сграда и сграда ..., със застроена площ от 39 кв.м., брой етажи 1, предназначение: селскостопанска сграда, за сумата 7500 лв; а по предявения от П. С. Й. против И. З. В., чрез законния й представител П. А. В. иск, квалифициран по чл.124 ал.1 ГПК, е признато за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на горепосочените имоти, като е разпределена отговорността за разноските по делото.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката И. З. В., чрез законния й представител П. А. В., повдига процесуалноправните въпроси „Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?”; „Длъжен ли е съдът при определяне на пазарната цена на имота да се съобрази не с офертните цени, а с цените, по които подобни имоти са се продали на пазара на недвижимите имоти на същото място по същото време или цените по реални сделки с подобни имоти по същото време?”; „Въззивния съд задължен ли е да се произнесе по спорния предмет по делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството, като обсъди всички доказателства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?”; „Длъжен ли е въззивният съд да отговори на всички оплаквания във въззивната жалба и доводи в писмените отговори но не като контролно - отменителна инстанция, а чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с доводите на страните?”. Според жалбоподателката В. тези въпроси са разрешени в обжалвания акт в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Освен това излага твърдения за очевидна неправилност на обжалваното решение, без да излага конкретни съображения (извън неправилното разрешаване на горепосочените правни въпроси) в какво се състои тя.

Жалбоподателката И. Д. Б. поставя като основание за допускане на касационното обжалване същите въпроси, които са формулирани и в изложението на И. З. В., като освен това формулира и процесуалноправните въпроси „Подлежи ли на доказване от страна на представлявания твърдението за недобросъвестност?” и „Дължи ли се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА, при условие, че в пълномощното за процесуално представителство не е посочено основанието и не са представени доказателства за материална затрудненост? Следва ли да бъдат събирани по надлежния ред доказателства в производството относно твърденията на процесуалния представител на страната за нейната материална затрудненост, за да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА?”. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

Ищцата П. Й. оспорва касационните жалби. Счита, че поставените от ответниците правни въпроси са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и че няма основания постановеното от въззивния съд решение да се счита за очевидно неправилно. Излага и съображения по правилността на обжалвания акт.

Жалбите са допустими, но исканията за допускане на въззивното решение до касационен контрол са неоснователни.

За да уважи предявените искове въззивният съд приел за установено, че на 20.06.2014 г. ищцата упълномощила ответницата И. Б. да я представлява с право да се разпореди чрез продажба, при условия и за цена по нейна преценка (включително да договоря сама със себе си) с процесния имот. Пълномощното било дадено писмено с нотариална заверка на подписа на упълномощителката и на съдържанието му, извършени от секретаря на [община]. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № / 19.08.2014 г., том , рег.№ **, дело № 166/ 2014 г. на нотариус с рег.№ * ответницата Б., действайки като пълномощник на ищцата, продала процесния имот на себе си за сумата 7 500 лв, като в акта било посочено, че сумата е изплатена напълно и в брой от купувачката на продавачката преди сключване на сделката. В акта било посочено още, че данъчната оценка на продавания имот възлиза на 7 496,44 лв. Пазарната стойност на имота към момента на продажбата му през 2014 г. била 13 572,85 лв. До извършване на сделката ищцата живеела в пристройка до гаража в процесния имот, като там живеел и брата на нейния покоен съпруг. През 2014 г. здравословното състояние на ищцата се влошило и една вечер тя била намерена паднала под спалнята и неадекватна. На другия ден синът на ищцата и неговата съпруга пристигнали при нея, заварвайки я в безпомощно състояние. Започнали да търсят жена, която да се грижи за ищцата и да я гледа с уговорка да бъде прехвърлена къщата й срещу гледане, по който повод се срещнали с ответницата Б., която се съгласила да се грижи за ищцата при тази уговорка. Синът на ищцата предал на тази ответница нотариалния акт за къщата на майка си, без да я пита дали иска да си даде имота, тъй като тогава майка му не била в състояние да разбира. С нотариален акт за дарение на недвижим имот № */ 24.10.2017 г., том , рег.№ **, дело № 203/2017 г. на нотариус, рег.№ * И. Б. дарила процесния имот на правнучката си – И. З. В., чрез законния й представител П. А. В.. При тези фактически установявания съдът извел, че принцип в института на доброволното представителство било задължението на представителя да действа в интерес на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя следвало да се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с неговия интерес. Съдът отбелязал, че с оглед наличие на стълкновение между интересите на представлявания и представляващия при договарянето сам със себе си, превес следвало да има интересът на представлявания, а в случая било обратното, защото продажната цена била два пъти по-ниска от пазарната оценка и близка до данъчната такава. Продажбата при такава цена представлявало превратно упражняване на представителна власт, в нарушение на добрите нрави и увреждало упълномощителя. Вредата произтичала от обстоятелството, че при явна и съзнавана от пълномощника нужда на упълномощителя срещу евентуално прехвърляне на своето имущество да си осигури било насрещно задължение за гледане и издръжка, било еквивалентни парични средства, с последователните си и ясно осъзнавани като резултат действия пълномощникът лишил представлявания от това. Ответницата Б. гарантирала своя интерес - да получи имота на възможно най-ниска цена, а не интереса на упълномощителя си, което разпоредбата на чл.40 ЗЗД не позволявала. Същественото разминаване между уговорената и действителната цена на продавания имот определяло сделката като сключена при тежък конфликт на интереси, което обуславяло нейната недействителност. Съответно основателен бил и искът срещу последващия приобретател на имота за признаване в отношенията между него и ищцата, че последната е останала собственик на този имот.

С оглед мотивите на въззивния съд, необуславящ решението му е въпросът „Длъжен ли е съдът при определяне на пазарната цена на имота да се съобрази не с офертните цени, а с цените, по които подобни имоти са се продали на пазара на недвижимите имоти на същото място по същото време или цените по реални сделки с подобни имоти по същото време?”. Съдът не е постановил в акта си, че релевантни за определяне наличието на увреждане са офертните цени за продажба на недвижими имоти, а е посочил, че приема за установена от експертните заключения пазарната цена – тази, която би могла да се получи за имота в съответния момент при условията на свободно договаряне. Дали оценката на експертизите е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но съдът не е постановил, че основава изводите си на офертни цени в съответния период, съответно необуславящ е въпросът длъжен ли е да не се съобразява тези цени. По аналогични съображения необуславящ е и поставеният въпрос „Подлежи ли на доказване от страна на представлявания твърдението за недобросъвестност?”. Съдът не е постановил в акта си, че такова задължение не съществува, а е извел въз основа на установените факти, че недобросъвестността на представителя е доказана.

Останалите въпроси са обуславящи, но те са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В нито едно от решенията, на които жалбоподателите се позовават, не е дадено разрешение на поставените въпроси, което да е в противоречие с мотивите в обжалваното решение. По въпросите, свързани с приложението на чл.38 ЗА, е съобразена установената практика, според която съдът не може да проверява дали действително лицето, комуто е оказана безплатна правна помощ, е било материално затруднено (определение № 163/ 13.06.2016 г. по ч.гр.д.№ 2266/ 2016 г., І г.о., определение № 319/ 09.07.2019 г. по ч.гр.д.№ 2186/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в тях други актове на ВКС по същия въпрос). Възникването на правото на адвокатско възнаграждение в тази хипотеза чл.38 ал.2 от ЗА свързва с две предпоставки: оказване на безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в чл.38 ал.1 ЗА и отговорността за разноските да бъде възложена на насрещната страна. Когато в пълномощното, дадено от материално затрудненото лице, основанието за оказване на безплатната помощ е посочено и насрещната страна е осъдена за разноски, на оказалия безплатната помощ адвокат тези страна дължи адвокатско възнаграждение в размерите, определени в наредбата на Висшия адвокатски съвет.

Процесуалноправните въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд, също са разрешени в съответствие с установената практика. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество и трябва да изготви собствени мотиви. Той е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото (решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него). Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). И въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението й трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор (решение № 15/ 30.01.2015 г. по гр.д.N 4604/ 2014 г., ІV г.о.). Обжалваното решение е съобразено с така установената практика, поради което съдът приема, че по поставените обуславящи въпроси не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и че по тях няма основания за допускане на касационното обжалване.

Такива основания не са налице и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд не може да проверява действително съществуващите пороци на въззивното решение, той може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност изхождайки от самия акт въз основа на доводите на касатора. В случая жалбоподателите не обосновават довода за очевидна неправилност с твърдения, различни от правните въпроси, които са поставили. Доколкото част от въпросите са необуславящи, а обуславящите са разрешени в съответствие с установената от Върховния касационен съд практика, постановеното решение не може да се окачестви като очевидно неправилно.

По изложените съображения съдът