Определение № 1503 от 25.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4854/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 315/10.07.2025 г. по гр.д. № 389/2025 г., с което Окръжен съд – Пазарджик, потвърждавайки решение №65/10.03.2025 г. по гр.д. № 463/2024 г. на Районен съд – Велинград, по иска предвиден в чл. 422 ГПК, е признал за установено, че [община] дължи на Г. Х. Б. лихвоносна главница с разноски за сумата 5 171.27 лв. – адвокатско възнаграждение, определено с решение № 534/13.12.2023 г. на Адвокатски съвет – Пловдив (чл. 36, ал. 3 ЗА), за което адвокат Б. се е снабдил със заповед за изпълнение № 153/07.03.2024 г. по ч.гр.д. № 281/2024 г. на Районен съд – Велинград (чл. 37 ЗА). Решението се обжалва от [община] с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становища и възражения, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно доводите и възраженията на страните? Касаторът счита, че повдигнатите въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, като твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, включително установената след решението на СЕС – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация Г. Х. Б. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с отговора на исковата молба по иска, предвиден в чл. 422 ГПК, ответникът [община] е оспорил вземането за адвокатско възнаграждение, определено с решение по чл. 36, ал. 3 ЗА и за което ищецът Г. Б. се е снабдил със заповед за изпълнение (чл. 37 ЗА). Ответникът/длъжникът по заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е признал, че по приключено заповедно производство с длъжник Общината кметът е учредил надлежно представителна власт на адв. Б. и адвокатът е положил труд, но искът е оспорен по основание с възражение, че извършената дейност не е обслужила интереса на представлявания и адвокатското възнаграждение не се дължи. Искът е оспорен и по размер, включително със съображения, че съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС обсъдените в решението по чл. 36, ал. 3 ЗА размери в НМРАВ не са обвързващи и за Адвокатския съвет, и за съда. Въззивният съд е приел, че с оплакванията във въззивната жалба ответникът поддържа тези възражения, поради което дължи да ги разгледа. От фактическа страна въззивният съд е намерил, че ищецът е осъществил процесуално представителство като адвокат на [община] по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС – Велинград по пълномощно от 04.02.2019 г., без да е било уговорено адвокатско възнаграждение. Към момента на упълномощаването в полза на „Еко – Титан“ ЕООД – Клон Велинград срещу Общината по делото е била издадена заповед за изпълнение № 37/11.02.2019 г. по чл. 417 ГПК за сума 272 489.34 лв. – главница по фактури, издадени в периода 01.12.2014 г. – 31.12.2014 г. по договор за обществена поръчка от 16.02.2009 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва от 10.02.2015 г., и разноски в заповедното производство. Упълномощеният адв. Б. е подал молба за обезсилване на заповедта и изпълнителния лист с доводи, че са издадени по искане на неправосубектен заявител – Клон на „Еко Титан“ ЕООД. С разпореждане заповедният съд е оставил без разглеждане молбата. Адв. Б. е обжалвал разпореждането, разпореждането е отменено и с определение молбата за обезсилване на заповедта по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист са оставени без уважение от заповедния съд. Адв. Б. е обжалвал определението, но след постигнато споразумение с „Еко – Титан“ ЕООД кметът на Общината е оттеглил частната жалба. С определение оттеглената частна жалба е върната и определението е влязло в сила на 24.12.2019 г. Адв. Б. е поискал Адвокатския съвет – [населено място] да му определи възнаграждение за труда по приключеното производство, тъй като такова не е уговорено– чл. 36, ал. 3 ЗА. С решение № 534/13.12.2023 г. Адвокатския съвет е намерил, че адв. Б. е осъществил правна защита и процесуално представителство на [община]/на длъжника и да е постигнато доброволно уреждане на спора, съгласно чл. 3 от НМРАВ [община] дължи адвокатско възнаграждение. В решението адвокатското възнаграждение е определено за сумата 5 171.27 лв. с развити мотиви, защо Адвокатският съвет не е приложил размера в НМРАВ. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 36, ал. 1 от ЗАдв във всички случаи адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. По силата на ал. 2 на чл. 36 ЗАдв размерът се определя в договор с клиента и трябва да бъде справедлив и обоснован. При липсата на писмен договор, по искане на адвоката или на клиента, възнаграждението се определя от Адвокатския съвет, съобразно Наредбата на Висшия адвокатски съвет. В конкретния случай, адвокатското възнаграждение е дължимо – по делото не било доказано предприетите действия от адв. Б. да са незаконосъобразни или против интереса на представляваната Община. Адв. Б. не е бавил производството с цел допълнително начисляване на хонорар и не е подвел Общината, че отправените до съда искания непременно ще бъдат уважени. Въззивният съд е приел, че възнаграждението за сумата 5 171.27 лв., определено с решението на Адвокатския съвет, е в обоснован и справедлив размер. Мотивирал се е с това, че съобразно защитения интерес – заповедта по чл. 417 ГПК е била издадена за сумата 277 939.13 лв., т.е. размерът на възнаграждението според НМАВ е за сумата 12 250.15 лв., а определеното с решението по чл. 36, ал. 3 ЗА адвокатско възнаграждение, е в многократно по-нисък размер. При тези мотиви, с които въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и изцяло е уважил предявения иск, настоящият състав намира за необходимо да уточни повдигнатите процесуалноправни въпроси (т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, те се свеждат до: Кои са релевантните факти, респ. доказателства, според които в решението по иска по чл. 422 ГПК, предявен след решение по чл. 36, ал. 3 ЗА и заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възражението, че размерът на възнаграждението, определено от съответния адвокатски съвет, не е справедлив и обоснован? Въпросът е включен в предмета на обжалване - налице е общата предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, решен е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, установена след решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При тези мотиви, съдът