Определение № 60373 от 20.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1791/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на „Булфарма“ ООД срещу определение № 1176 от 28.04.2021г. по в.ч.гр.д. № 1221 / 2021г. на Апелативен съд - София, с което, след отмяна на определение № 266591 от 09.04.2021г. по ч.гр.д. № 4566/2021г. на СГС, ІII-В състав, е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.327 ТЗ за заплащане на цената на доставена стока по петнадесет фактури в размер общо на сумата от 50 280 евро, който ще бъде предявен от „Ормед Саглък Юрюнлери Сан.ве Тиджарет“ АД, [населено място], Турция, срещу частния касатор „Булфарма“ ООД за посочени суми чрез последователно налагане на запор върху банковите сметки на касатора в две конкретни банки до размера от 50 280 евро, като е определена парична гаранция в размер на 6000 лева, вносима по сметката на Апелативен съд-София, след представянето на доказателства за която е постановено да бъде издадена обезпечителната заповед. Определен е и едномесечен срок за предявяване на иска и за представяне на доказателства за това, като са посочени последиците от неизпълнение на тези указания. Жалбоподателят намира атакуваното определение за неправилно, поради което се иска същото да бъде отменено или да бъде определена гаранция в размер на 10% от цената на бъдещия иск. Твърди, че липсва обезпечителна нужда, тъй като дружеството е холдингова структура, с големи активи, надхвърлящи многократно претендираната сума, работещо предприятие е и няма задължения, както към доставчици, така и към държавата и общините. Поддържа, че не са представени доказателства за вероятната основателност на иска, тъй като представените документи са едностранно съставени, а за извършването на реална доставка няма документи. Твърди, че размерът на определената гаранция е занижен и трябва да бъде поне в размер на 10 % от търсената сума. На последно място, се сочи, че няма определен от апелативния съд срок за внасяне на гаранцията, като счита, че такъв срок трябва да бъде определен, тъй като последица от невнасянето на гаранцията в срок е прекратяване на производството. Претендира се присъждане на направените разноски. Ответникът по жалбата, Ормед Саглък Юрюнлери Санве Тиджарет“ АД, [населено място], Турция, счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на частната жалба. Претендира разноски по делото, като представя и списък по чл.80 ГПК. Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.396, ал.1 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд, с което е допуснато обезпечение, поради което се явява процесуално допустима. За да постанови отменително-уважителното си определение, решаващият въззивен състав е приел, че представените доказателства са достатъчни да обосноват извод за съществуване между страните на търговски отношения (рамков договор и анекси) и за индиция за изпълнение от страна на молите в качеството му на продавач на стоките (15 броя фактури, митническа декларация и извлечение от сметка), като с оглед на това, че фактурите са едностранно съставени, е счетено, че обезпечението следва да бъде допуснато при условията на чл.391, ал.1, т.2 ГПК – срещу внасяне на гаранция. Прието е, че е налице обезпечителен интерес с оглед размера на дължимата сума и твърдяното неплащане на задълженията в уговорения срок. Изложени са и съображения, че поисканата обезпечителна мярка – запор на банкови сметки на длъжника в посочените две банки, е подходяща и адекватна на търсената защита. В приложеното изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси, за които се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „1/ Наличието единствено на индиция за изпълнение от страна на молителя в качеството на продавач да достави стоките, без да има доказателства за реално изпълнение на задължението за доставка, достатъчна ли е, за да обоснове правен извод, че искът е евентуално основателен?; 2/ Може ли съдът да направи правен извод, че е налице обезпечителен интерес, без молителят да е ангажирал доказателства в тази насока и презюмира ли се обезпечителния интерес или следва да бъде подкрепен с доказателства?; 3/ Следва ли съдът да определи срок за внасяне на гаранция по чл.391, ал.1, т.2 ГПК и да издаде обезпечителна заповед след представяне на доказателства за внасяне на гаранцията в този срок или обезпечителна заповед може да бъде издадена и без да се дава срок за внасяне на гаранция, при определена такава?“ Частният касатор поддържа и наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК за допускане на определението до касация. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, поради следните съображения: Първият въпрос, свързан с достатъчната убедителност на представените доказателства, е неотносим за изхода на спора, предвид на това, че обезпечението е допуснато при условията на гаранция (не при условията на чл.391, ал.1, т.1 ГПК, а при условията на т.2 от същата алинея). С оглед на това, въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно принципното разрешение, съдържащо се в мотивите на т.5 на Тълкувателно решение № 6/2013г. от 14.03.2014г. по тълк. д. № 6/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съдът не обсъжда релевирания допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Втори въпрос също не може да предпостави допускането на определението до касационно обжалване, тъй като атакуваният акт е постановен в съответствие с постоянната практика на ВКС - определение № 527 от 21.10.2016 г. по ч. т. д. № 1806/ 2016 г. на II т. о. на ВКС, като не е налице необходимост от даване на ново тълкуване, поради промяна на обществените условия или на законодателството, поради което не е осъществена сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В цитираната практика на ВКС е посочено, че при произнасяне по искане за допускане на обезпечение на иск по чл. 391 ГПК, в закона няма изискване съдът да прецени качеството на страната, срещу която се иска обезпечението (в настоящия случая холдингова структура), нито изискване с оглед това качество да посочи къде е регламентирана презумпция за наличие у ищеца на обезпечителна нужда. Прието е, че преценката за нуждата от обезпечаване на иска е конкретна и обусловена от фактите по делото, като при липса на данни и на доказателства, които да я опровергават, обезпечителната нужда се предполага и не следва да бъде отричана - в този случай съществува по презумпция. Подчертано е, че нуждата от обезпечителната мярка не се определя от имущественото състояние на ответника към момента на исканото обезпечение (както се поддържа от касатора и за което представя доказателства), а от вероятността неговите активи да намалеят в хода на делото, поради негови действия на разпореждане или поради други обстоятелства извън неговото поведение. По отношение на третия правен въпрос също не е налице сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.395, ал.3, изр. 2-ро ГПК, предвиждаща, че когато е определена гаранция, съдът издава обезпечителната заповед след внасянето й, е ясна и не се нуждае от тълкуване. Разпоредбата не съдържа правило, с което да вменява задължение на съда за определяне на срок за внасяне на гаранцията, като когато законът иска да ограничи във времево отношение чрез срокове, давани от съда, възможността на страните да извършат определени процесуални действия, той изрично предвижда това, както например е направил в разпоредбата на чл.390, ал.3 ГПК. Последицата от невнасянето на гаранцията също е ясно определена в закона и се състои в неиздаване на обезпечителната заповед, което води до невъзможност по реда на чл.400 ГПК да бъде наложена допуснатата обезпечителна мярка. Невнасянето на гаранцията няма за последица прекратяване на производството, така както поддържа касатора. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК. Очевидно неправилно би било съдебно определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното определение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, а е в съответствие със задължителната и останалата практика на ВКС. Предвид изложеното, обжалваното определение на следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Въпреки изхода на спора по обезпечителното производство, на ответника по касацията не могат да бъдат присъдени разноски за обезпечителното производство по настоящето дело с оглед даденото разрешение в т. 5 на Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. по тълк. д. № 5/ 2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение