Определение № 4147 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1947/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 260328/17.03.2023 г. на И. С. И., чрез адвокат Ю. О., и касационна жалба вх. № 260340/20.03.2023 г. на Ц. Й. Й., чрез адвокат М. Т., срещу решение № 260000 от 13.02.2023 г. по гр. д. № 997/2020 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение от 14.09.2020 г. по гр. д. № 4047/2015 г. на Районен съд – Добрич в обжалваните пред въззивния съд части, с които първоинстанционният съд е: отхвърлил инцидентния установителен иск на И. С. И. срещу Ц. Й. Й. за установяване правото на собственост на ищеца върху следните недвижими имоти: 1. Самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КК на [населено място], с предназначение: жилище – апартамент № 2, разположен на ет. 2 от двуетажна жилищна сграда, състоящ се от четири стаи, кухня, сервизно помещение, коридор, със застроена площ от 98 кв.м, ведно с прилежащо избено помещение № 1, склад № 1 и източни тавански стаи № 1 и № 2, ведно с 42.531 % от общите части на сградата; 2. Самостоятелен обект в сграда с идентификатор * по КК на [населено място], с предназначение: гараж, построен в двуетажна жилищна сграда, със застроена площ от 16.30 кв.м, ведно с 1/2 ид.ч от коридор и второ складово помещение, 6.902 % ид.ч. от общите части на сградата, ведно със 74.00 кв.м в ид.ч. от дворното място с идентификатор *, цялото с площ от 434 кв.м, за горницата над установените права от 1/4 ид.ч. до претендираните 3/4 ид.ч.; допуснал, на основание чл. 33, ал. 2 ЗС, Ц. Й. Й. да изкупи правото на собственост върху 1/4 ид.ч. от описаните по-горе недвижими имоти, с изключение на идеалните части от дворното място; отхвърлил предявения от Ц. Й. Й. иск по чл. 33, ал. 2 ЗС за горницата над признатата и допусната за изкупуване 1/4 ид.ч. до претендираната за изкупуване 1/2 ид.ч. и за 74 кв.м в ид.ч. от 300.67 кв.м от дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място].

Въззивният съд е съобразил, че първоинстанционното дело е образувано по искова молба (с направени уточнения) на Ц. Й. Й. срещу И. С. И. и съпрузите А. Н. М. и Ш. У. М., за признаване правото на ищцата да изкупи дела на И. С. И. от 1/2 ид.ч. от продадените на съпрузите А. Н. М. и Ш. У. М. с договор за покупко-продажба от 23.09.2015 г., сключен с нот. акт № 115, том ІІІ, рег. № 8102, дело № 483/2015 г. на нотариус рег. № * в НК, апартамент № 2 с идентификатор *** и гараж с идентификатор * (подробно описани по-горе), както и 74 кв.м в ид.ч. от 300.67 кв.м от дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор * по КК на [населено място]. С исковата молба е предявен от Ц. Й. Й. и иск по чл. 108 ЗС срещу А. Н. М. и Ш. У. М., производството по който е прекратено с влязло в сила определение от 05.04.2019 г.

Правото си на изкупуване Ц. Й. Й. е обосновала с твърдения за наличие на съсобственост между нея и ответника И. С. И. въз основа на реализирано по време на брака им право на строеж, учредено по реда на чл. 56, ал. 2 ЗТСУ (отм.) в полза на И. С. И. и брат му Д. С. М., договор за групов строеж от 26.09.1986 г. и разрешение за строеж. За построяване на сградата били вложени заемни средства, както и средства, дарени от баща й. Съгласно договора за групов строеж тя и бившият й вече съпруг трябвало да получат апартамента на втория етаж, избено помещение № 1, склад № 1, тавански стаи № 1 и № 2, ведно с 42.531 % ид.ч. от сградата, гараж № 2 с 6.902 % ид.ч. от сградата, а Д. С. М. и съпругата му - апартамента на първия етаж, избено помещение № 2, склад № 2, тавански стаи № 3 и № 4, с 42.272 % ид.ч. от сградата, гараж № 1 с 8.295 % ид.ч. от сградата. Построеното жилище и гараж придобили в режим на СИО, тъй като строителството било реализирано по време на брака, в периода 1987 – 1991 г. След прекратяване на брака им през 1993 г., дяловете им били равни - от по 1/2 ид.ч. от обектите. С договор за покупко-продажба от 23.09.2015 г. И. С. И. продал така придобитите обекти. Като собственик на същите се легитимирал с договор за доброволна делба от 24.07.2015 г., в която тя не била участвала, поради което я оспорила по съдебен ред. Било образувано гр. д. № 3793/2015 г. на ДРС за прогласяване нищожността на делбата и установяване на правата й на собственост в обем на 1/4 ид.ч. За извършената продажба узнала на 19.10.2015 г. Договорът бил сключен в нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗС - не й било предложено, като съсобственик, да изкупи дела на ответника-продавач. Правото си да изкупи продадените 74 кв.м в ид.ч. от дворното място обосновава с обстоятелството, че след реализиране на правото на строеж земята обслужвала ползването на сградата по предназначение и имала обслужващ характер.

Ответниците А. и Ш. М. са изразили становище, че твърденията на ищцата за притежавани от нея права в обем на 1/2 ид.ч. са неверни, тъй като с влязло в сила решение по гр. д. № 3793/2015 г. на ДРС тя е била призната за собственик на 1/4 ид.ч.

Ответникът И. С. И. е оспорил правото на ищцата на изкупуване с твърдения, че тя няма вещни права на собственост в продадените имоти. Предявил е инцидентен установителен иск по чл. 212 ГПК за установяване на правата му на изключителен собственик със сила на пресъдено нещо. Конкретно е изложил, че през 1988 г., по силата на дарение, извършено с нот. акт № 188, т. І, д. 368/1988 г., баща му С. М. и Д. М. му дарили 1/3 ид.ч. от дворното място с пл. № * в кв. 28 по плана на [населено място], на [улица], цялото с площ от 451 кв.м. По реда на чл. 56, ал. 2 ЗТСУ (отм.), със заявление, вписано под № 12, т. І, вх. рег. № 1301/18.09.1986 г., баща му дал съгласие ищецът и брат му Д. М. да построят в същото дворно място двуетажно, двуфамилно жилище с гаражи в партера. Въз основа на даденото съгласие им било дадено разрешение за строеж № 196/18.09.1986 г. С договор за групов строеж от 26.09.1986 г. двамата с брат му извършили разпределение на двуетажното жилище, като той получил ап. № 2 на втория етаж, избено помещение № 1, склад № 1, източните тавански стаи с № 1 и № 2, ведно с 42.531 % ид.ч. от общите части на сградата, гараж № 2, 1/2 ид.ч. от коридора и второ складово помещение, ведно с 6.902 % ид.ч. от общите части на сградата. Извършеното дарение създало статут на новопостроените имоти на негова изключителна собственост по правилото, че собственикът на земята е собственик на постройките и всички приращения върху нея. Въз основа на извършено строителство в лично негов дарен имот, суперфициарно право, отстъпено също на него, разрешение за строеж, издадено на него, той придобил описаните имоти, и иска да бъде признато в отношенията му с Ц. Й. правото му на собственост върху жилището на втория етаж, гаража и върху 150.33 кв.м в ид.ч. от поземления имот с площ от 451 кв.м.

Ц. Й. Й. е оспорила инцидентния установителен иск. Позовала се е на формираната сила на пресъдено нещо с решението по гр. д. № 3793/2015 г. на ДРС. Навела е твърдения за придобиване на обектите в режим на СИО, тъй като строителството им е реализирано по време на брака им; имала права в имота въз основа на реализираното право на строеж и давностно владение. С искова молба от 09.07.2019 г., по която било образувано гр. д. № 2440/2019 г. на ДРС, е поискала да бъде признато по отношение на ответниците в настоящото производство, че е собственик на още 1/4 ид.ч. от процесните обекти.

С определение № 3083/06.11.2019 г. производството по инцидентния иск за право на собственост върху апартамента на втория етаж с принадлежащи избени и складови помещения, гараж № 2 и 74 кв.м в ид.ч. от дворното място е прекратено. С определение № 1052/18.12.2019 г. по ч. гр. д. № 868/2019 г. на ДОС определението на районния съд е потвърдено в частта на прекратяването относно 1/4 ид.ч. от апартамента на втория етаж и принадлежащите му избени и складови помещения, гаража и 74 кв.м в ид.ч. от дворното място, и отменено в останалата част - за разликата от 3/4 ид.ч.

Окръжен съд – Добрич е приел, че не е спорно и се установява от събраните доказателства, че ищцата и ответникът И. С. са бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 16.09.1984 г. и е прекратен с влязло в сила на 13.03.1993 г. решение № 30/15.01.1993 г. по гр. д. № 331/1992 г. на ДРС. По реда на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.), с нотариално заверено заявление, вписано под № 12, том I, вх. peг. № 1301 от 18.09.1986 г., том 131 на СлВп - Добрич, С. И. М. е отстъпил на двамата си сина - И. С. И. и Д. С. М., право на строеж върху собственото си дворно място, находящо се в [населено място], [улица], за построяване на двуетажно, двуфамилно жилище с гаражи в партера. Като съсобственици на правото на строеж, с договор за групов строеж по чл. 192 ЗТСУ (отм.), нотариално заверен на 26.09.1986 г., И. С. И. и Д. С. М. са се задължили с общи средства и усилия да построят жилищна сграда, състояща се от две жилища и два гаража, съгласно одобрен архитектурен проект. Договорили са се и относно разпределянето на жилищата и другите обекти - Д. С. М. да получи апартамента на първия етаж, избено помещение № 2, склад № 2, тавански стаи № 3 и № 4, ведно с 42.272 % ид.ч. от общите части на жилищната сграда, и гараж № 1, ведно с 8.295 % ид.ч. от общите части на жилищната сграда; И. С. И. да получи апартамент № 2 на втория етаж, избено помещение № 1, склад № 1, тавански стаи № 1 и № 2, ведно с 42.531 % ид.ч. от общите части на жилищната сграда, и гараж № 2, ведно с 6.902 % ид.ч. от общите части на сградата. През 1988 г., по силата на дарение, извършено с нот. акт № 188, т. І, д. 368/1988 г. от родителите му, участникът в договора за групов строеж И. С. И. е придобил 1/3 ид.ч. от дворното място с пл. № * в кв. 28 по плана на [населено място], на [улица], цялото с площ от 451 кв.м. Строителството е разрешено с издадено на името на двамата братя разрешение за строеж № 196/18.09.1986 г. за изграждане на два гаража и двуфамилно жилище. Не се спори, че строителството на сградата е завършено през 1991 г., т.е. по време на брака на Ц. Й. Й. и И. С. И., в резултат на съвместен принос, който се предполага до доказване на противното, каквото не е проведено от имащия интерес от такова доказване И. С. М.. При това положение въззивният съд е заключил, че 1/2 ид.ч. от изградената през 1991 г. двуетажна жилищна сграда, въз основа учреденото общо на двамата братя право на строеж, попада под имуществения режим на общност между Ц. Й. Й. и И. С. И.. Останалата 1/2 ид.ч. от построеното е станала притежание на другия участник в груповия строеж - брата Д. С. М.. Учреденото право на строеж елиминира приращението за построената сграда по отношение на другия собственик на терена - бащата на И. С. М. и Д. С. М.. До прекратяване на брака между Ц. Й. Й. и И. С. И. през 1993 г., съсобствеността между участниците в груповия строеж върху построената сграда не е прекратена. С прекратяване на брака между двамата обаче е прекратена възникналата между съпрузите Ц. Й. Й. и И. С. И. бездялова съсобственост върху 1/2 ид.ч. от построената сграда и всеки занапред се легитимира като собственик на 1/4 ид.ч. от построената сграда. Понастоящем дворното място е с идентификатор *, общо построената двуетажна сграда е с идентификатор , процесните самостоятелни обекти са с идентификатор * (апартамента на втория етаж) и идентификатор *** (гараж № 2). На 24.07.2015 г. е извършена доброволна делба в нотариална форма (с акт № 6, том III, дело № 380/24.07.2015 г. на нотариус с рег. № * в НК) между И. С. И. и съпрузите Д. С. М. и М. Г. М., на поземления имот и всички построени в него обекти, в това число общо построената сграда, по силата на която в дял на И. С. И. са възложени самостоятелни обекти от нея, съответно на постигнатото с договора за групов строеж съглашение - апартамента на втория етаж с прилежащи избени и складови помещения, и гараж № 2. Ц. Й. Й. не е участник в извършената доброволна делба. С нот. акт № 115/24.07.2015 г. И. С. И. е прехвърлил собствеността върху апартамента на втория етаж с прилежащите избено и складови помещения, гаража с № 2 и 74 кв.м в ид.ч. от дворното място (предмет на иска за изкупуване) на А. Н. М. и Ш. У. М. за сумата от 65 000 лв. По повод възникналия спор относно притежанието на собствеността върху построената по време на брака на Ц. Й. Й. и И. С. И. двуетажна жилищна сграда с гаражи в партера и валидността на делбата им, за съдебното му разрешаване е образувано гр. д. № 3793/2015 г. на РС - Добрич, приключило с решение № 55/16.01.2017 г., изменено с решение № 133/25.05.2017 г., поправено с решение № 185/28.09.2018 г. по в. гр. д. № 103/2017 г. на ОС - Добрич, недопуснато до касационно обжалване с определение № 114/06.03.2019 г. по гр. д. № 3971/2017 г.на ВКС, II г. о. Така с решението по гр. д. № 3793/2015 г. на РС - Добрич, влязло в сила на 06.03.2019 г., по искове на Ц. Й. Й., договорът за доброволна делба е обявен за нищожен, установено е правото на собственост на Ц. Й. върху 1/4 ид.ч. от апартамента на втория етаж и гараж № 2 по силата на прекратената имуществена общност с И. С. И., отменен е констативен нот. акт № 71, т. І, д. № 64/14.02.2013 г. на нотариус № * на НК, с който е признато право на собственост на И. С. върху горницата над 1/2 ид.ч., отхвърлен е искът на Ц. Й. Й. за собственост на 1/4 ид.ч. от апартамента на първия етаж. Прието е, че строителството е реализирано по време на браковете на Д. С. М. с М. Г. М. и на И. С. И. с Ц. Й. Й., при приложимост на презумпцията за имуществена общност, основана на съвместен принос на съпрузите, която след прекратяване на брака се трансформира в обикновена съсобственост. След построяването на двуетажната двуфамилна жилищна сграда с гаражи в партера, правото на собственост се е разпределило при 1/2 ид.ч. бездялова собственост за всяко семейство върху всеки един от обектите в сградата. След прекратяване на брака на Ц. Й. Й. и И. С. И. през 1993 г. бездяловата собственост върху 1/2 ид.ч. се трансформира в обикновена съсобственост при квоти от по 1/4 ид.ч. за всеки от бившите съпрузи във всеки самостоятелен обект, включително в процесното жилище на втория етаж и гаража. Собственици на останалата 1/2 ид.ч. от жилище на втория етаж и гаража са съпрузите М.. Прието е и че съпрузите М. са осъществявали владение по отношение на апартамента на първия етаж и са придобили право на собственост върху него по давност, поради което и предявеният срещу тях иск за установяване на права на Ц. Й. Й. в обем на 1/4 ид.ч. върху апартамента на първия етаж е отхвърлен. Прието е за недоказано възражението на И. С. И. за придобиване на права върху обектите по давност.

Окръжен съд – Добрич е посочил, че установеното от съда правно положение (при наличие на обективен и субективен идентитет), придобива сила на пресъдено нещо - правният спор относно притежанието на собствеността върху 1/4 ид.ч. от процесните обекти (апартамента на втория етаж и гаража, чието изкупуване се претендира), е преустановен, а страните следва да действат съобразно приетото в решението на съда. По тези съображения е било прекратено и производството по инцидентния иск в обема на 1/4 ид.ч. от процесните имоти. Съдът е визирал, че при съобразяване силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 3793/2015 г. на РС - Добрич, в чийто предмет е включен въпросът за произхода на правото на собственост върху построената сграда и титулярите му, и съвкупната преценка на доказателствата по делото пред него относно същите юридически факти, на които И. С. И. основава претендираните права, се налага изводът за неоснователност на твърденията му, че е изключителен собственик на процесните имоти. Към момента на построяване на двуетажната сграда въз основа на отстъпеното право на строеж, между него и Ц. Й. Й. важат правилата на СК. Двамата са придобили в режим на съпружеска общност 1/2 ид.ч. от двуетажната сграда, респ. върху всеки един от обектите в сградата, а собственици на останалата 1/2 ид.ч. от тях са станали съпрузите М.. При прекратяване на брака на Ц. Й. Й. и И. С. И. бездяловата между тях съсобственост в обем на 1/2 ид.ч. се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни права от по 1/4 ид.ч., т.е. всеки от тях на основание прекратената имуществена общност се легитимира като собственик на 1/4 ид.ч. и от процесните обекти - апартамент и гараж, предмет на извършеното от И. С. И. разпореждане. С влязло в сила на 17.11.2021 г. решение по гр. д. № 2440/2019 г.на РС - Добрич е установено придобиването от Ц. Й. Й. на още 1/4 ид.ч. от същите обекти, т.е. на 1/4 ид.ч. от притежаваната от съпрузите М. 1/2 ид.ч. от процесното жилище на втория етаж и гаража, в резултат на упражнявано върху същите за времето след прекратяване на брака съвладение с бившия й вече съпруг в продължение на повече от 10 години. Същото решение обаче не формира сила на пресъдено нещо по отношение на притежанието на собственост по давност от ответника върху останалата 1/4 ид.ч. от правата на съпрузите М. в обем на 1/2 ид.ч. Претенцията на И. С. И. за права в обем над 1/4 ид.ч. от продадените от него апартамент и гараж е неоснователна. Към датата на продажбата собствеността е разпределена между Ц. Й. Й., И. С. И. и съпругите М..

Въззивният съд е приел, че като собственик на 1/4 ид.ч., съгласно чл. 33, ал. 1 ЗС, И. С. М. може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение. Нарушаването на чл. 33, ал. 1 ЗС поражда правото на заинтересования съсобственик да изкупи частта на съсобственика-продавач съгласно чл. 33, ал. 2 ЗС. В случая това право е възникнало за Ц. Й. Й., тъй като нито се твърди, нито се установява И. С. И. да й е предлагал да закупи собствената му 1/4 ид.ч. от апартамента и гаража. В случая искът по чл. 33, ал. 2 ЗС е предявен в преклузивния двумесечен срок от продажбата. Продажбеният акт е извършен на 23.09.2015 г., а конститутивният иск за изкупуване е предявен на 23.11.2015 г. Ирелевантно е обстоятелството дали и кога Ц. Й. Й. е узнала за предварителния договор за продажба от 12.05.2015 г. между И. С. И. и съпрузите А. и Ш. М., тъй като вещнопрехвърлителното действие е последица на окончателния договор за продажба. Възможността за изкупуване обаче е изключена по отношение на продадените 74 кв.м в ид.ч. от дворното място, тъй като Ц. Й. не притежава права в съсобствеността на поземления имот. Сградата е построена в съсобствен, в резултат на дарението от 1988 г. между И. С. И. и неговия баща, поземлен имот, при наличие на учредено преди това право на строеж, което елиминира само приращението за същата по отношение на учредителя - бащата на И. С. И.. Дворното място е останало съсобствено между двамата при квотите, при които е възикнала съсобствеността. Правото им на собственост върху дворното място не може да бъде отречено само защото правото на строеж е реализирано, ако не е променен вещноправния статут на дворното място. Собствениците на сградата са различни от собствениците на дворното място. Правото на строеж, което се е трансформирало в право на собственост върху построената сграда, не дава вещни права на съпритежателите му върху дворното място, а само да го ползват за обслужване на сградата. Дворното място и не обслужва само построената въз основа на отстъпеното право на строеж двуетажна сграда, но и други обекти, собственост на родителите на И. С. И., данни за което се съдържат в договора за делба, включващ и наследствено имущество - земя и сгради. При това положение правото на Ц. Й. на изкупуване е възникнало само по отношение на обектите, които са били съсобствени към датата на продажбата - апартамента и гаража, и в обем на притежаваните от съсобственика-продавач И. С. И. от 1/4 ид.ч. от апартамента и гаража, в какъвто обем продажбата има вещнопрехвърлително действие по отношение на тези обекти. Общата цена на изкупуването, възлизаща на 16 250 лв., не е оспорена. Тя следва да се заплати на купувачите, изпълнили задължението си по договора, съобразно уговорения начин на плащане на продажната цена от 65 000 лв.

Въз основа на така изложеното, въззивният съд е посочил, че възприема изцяло фактическите и правни констатации в обжалваното пред него първоинстанционно решение и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на последното.

Жалбоподателят И. С. И. обжалва въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта за отхвърляне на предявения от него инцидентен установителен иск за собственост над 1/4 ид.ч. до 3/4 ид.ч. от процесните имоти, както и в частта за уважаване на иска на Ц. Й. Й. по чл. 33, ал. 2 ЗС, като го счита за недопустимо и неправилно.

В изложението към касационната жалба се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.

Твърди, че решението на Окръжен съд – Добрич е недопустимо, тъй като изключва релевантни за спора доказателства, определящи правата на страните по различен от възприетия от съда начин.

Формулира следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК: „1. Допустимо ли е в ново производство между същите страни по спора, между които макар и да има друго решение, когато се установят нови факти, различни от приетите по предишното дело, влязло в сила, съдът да постанови решение, обосновано на събраните в настоящото исково производство, резултат, различен от постановения по предходното; 2. При наличието на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, оторизиран ли е съдът да постанови решение, обосновано на събраните в настоящото производство доказателства, макар и да е налице предшестващо влязло в сила решение, като направи изводи в различен смисъл; 3. Задължава ли съда принципът на законност, при наличието на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, да постанови решение във основа на новозаявените факти“.

Жалбоподателката Ц. Й. Й. атакува въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Районен съд – Добрич за отхвърляне (частично) на претенцията й за изкупуване. Счита го в тази част за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението към касационната жалба се позовава на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба.

По този въпрос се сочи противоречие с приетото в решение № 200/23.12.2019 г. по гр. д. № 3779/2018 г. на ВКС, ІV г. о.

Жалбоподателката твърди, че въззивният съд не е обсъдил две нейни оплаквания във въззивната жалба: че първоинстанционният съд е нарушил закона, тъй като не е зачел силата на пресъдено нещо, формирана в диспозитива на влязлото в сила решение № 133/25.05.2017 г. по гр. д. № 103/2017 г. на ДОС; че първоинстанционното решение е постановено в противоречие с решение № 441/2011 г. по гр. д. № 1056/2010 г. на ВКС, І г. о.

2. Допуска ли процесуално нарушение въззивният съд, след като на основание чл. 266, ал. 1 ГПК не се е произнесъл по посочено във въззивната жалба доказателствено искане, което е направено своевременно от страната пред първата инстанция.

По този въпрос се визира противоречие с решение № 7/29.01.2021 г. по т. д. № 94/2020 г. на ВКС, ІІ т. о.

Жалбоподателката излага, че в случая с въззивната жалба е представен като доказателство констативен нот. акт № 71, том І, дело № 64/14.02.2013 г. на нотариус с № * НК, който е относим към спора.

3. Длъжен ли е въззивният съд, при наведено възражение за наличие на сила на пресъдено нещо на друго решение, което е заявено пред първата инстанция, но доказателства не са събрани, да приеме представените с въззивната жалба доказателства.

Сочи се противоречие с приетото в решение № 36/26.04.2021 г. по гр. д. № 1974/2020 г. на ВКС, ІІ г. о.

4. Приложима ли е разпоредбата на чл. 66, ал. 1 ЗС при продажба на постройка, част от която е собственост на един от съсобствениците на терена, заедно с реална част от земята, върху която е построена.

Твърди се, че по този въпрос въззивният акт влиза в противоречие с решение № 441/10.02.2012 г. по гр. д. № 1056/2010 г. на ВКС, І г. о.

Всеки от жалбоподателите оспорва жалбата на другия.

Останалите страни по делото не са депозирали отговори на касационните жалби.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на изложеното, настоящият съд счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По касационната жалба на И. И.:

Въпросите от изложението към касационната жалба на И. И. не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са формулирани общо, неясно и не предполагат даването на принципни отговори; същите не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд. Освен това жалбоподателят не е обосновал защо счита, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Очевидно с тези въпроси същият цели да постигне, въпреки разпоредбите на чл. 298 и чл. 299 ГПК, незачитане от съда на силата на пресъдено нещо на съдебните решения, с които на Ц. Й. са признати права от процесните имоти.

Същевременно въззивното решение е валидно, както и е допустимо в обжалваните части. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно т. 9 на ППВС № 1/10.11.1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Правната доктрина и съдебната практика приемат, че недопустимо е решение, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато се е произнесъл въпреки липсата на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; след десезиране на съда; по недопустима въззивна или касационна жалба или при липса на жалба; при произнасяне по непредявен иск или свръх петитум; постановено без участие на задължителен необходим другар и др. В случая не е налице порок, водещ до недопустимост на въззивното решение, като включително не е налице и пререшаване на правен спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение (чл. 299, ал. 1 ГПК).

Решението не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

По касационната жалба на Ц. Й.:

Не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба на Ц. Й..

Действително, съгласно формираната задължителна практика на ВКС и трайната съдебна практика по чл. 290 ГПК, включително цитираната от жалбоподателката, въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск.

Окръжен съд - Добрич, в решението си № 260000 от 13.02.2023 г. по гр. д. № 997/2020 г., е обсъдил всички твърдения, възражения и доказателства, имащи значение за формиране на изводите му по предявения иск по чл. 33, ал. 2 ЗС. Същият е обсъдил и съобразил решение № 133/25.05.2017 г. по гр. д. № 103/2017 г. на Окръжен съд – Добрич. Що се отнася до решение № 441/2011 г. по гр. д. № 1056/2010 г. на ВКС, І г. о., то представлява практика по чл. 290 ГПК, която е неотносима към настоящия спор.

Вторият въпрос е формулиран според твърденията на жалбоподателката, а не според фактите по делото, поради което е ирелевантен и по него не може да се допусне касационно обжалване.

Видно от материалите по делото, Ц. Й. не е направила пред първата съдебна инстанция искане за приемане на визирания от нея нотариален акт № 71/14.02.2013 г.; същата не е заявила такова и с въззивната си жалба, а в проведеното пред Окръжен съд – Добрич открито съдебно заседание процесуалният й представител е направил изявление, че няма доказателствени искания.

По третия въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като той предполага, че въззивният съд не е събрал доказателства (съдебни актове) за наличие на сила на пресъдено на друго решение (именно такъв казус е разгледан с посоченото решение № 36/26.04.2021 г. по гр. д. № 1974/2020 г. на ВКС, ІІ г. о.). В случая Окръжен съд - Добрич е съобразил всички съдебни решения, формирали сила на пресъдено нещо между страните съгласно чл. 298 ГПК и имащи отношение към настоящия спор, като копия или оригинали на тези решения са приети по делото. Същевременно към въззивната жалба не е приложено съдебно решение, а констативен нотариален акт за собственост.

Четвъртият въпрос е изцяло неотносим, както неотносима е и визираната съдебна практика. В случая не е налице хипотеза по чл. 66, ал. 1 ЗС, при която суперфициарният собственик е длъжен да предложи за продажба притежаваната от него сграда първо на собственика на земята. Не е налице, следователно, соченото основание за допускане на касационно обжалване.

В тази връзка следва да се отбележи, че според изложените от въззивния съд мотиви, дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], не е обща част и не следва съдбата на двуетажната сграда, респ. на отделните самостоятелни обекти от нея. По отношение на тези решаващи съображения, в изложението към касационната жалба на Ц. Й. не е аргументирано наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

И. И. има право, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на 800 лв. разноски за адвокат пред ВКС, направени във връзка с подадения от него отговор на касационната жалба на насрещната страна.

Ц. Й. не е направила разноски по подадения от нея отговор на касационна жалба, които да й бъдат присъдени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,