Определение № 50647 от 28.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2215/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Х. Х., представляван от адв.С. Ч., срещу решение № 52 от 02.07.2021г. по в.т.д. № 294/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри търговски състав, в частта, с която е потвърдено решение № 260074 от 14.10.2020г. по т.д. № 755/2019г. на Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, XVI състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ; за разликата над присъдените 130 000 лева до 180 000 лева, представляващи обезщетение за причинени от ПТП на 16.01.2017г. неимуществени вреди – болки и страдания от телесни увреждания.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излага съображения, че определеното от въззивния съд обезщетение е занижено и не е съобразено с указанията на ППВС № 4 от 23.12.1968г. Поддържа, че съдът не е конкретизирал кои от събраните по делото доказателства кредитира, както и формално е изброил получените травми, без да отдаде дължимото внимание на начина, по който същите са се отразили на начина на живот, психиката и емоционалното здраве на пострадалия. Твърди още, че въззивният съд не е съобразил нивата на застрахователните лимити към датата на застрахователното събитие, последователната съдебна практика, икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? Твърди противоречие на въззивното решение с решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази поотделно с тежестта на всяка една от получените травми, както и обстоятелството, че възстановителният процес не е приключил, както и установения процес за постепенно настъпваща инвалидизация? Поддържа, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г. и решение № 171 от 18.11.2016г. по т.д. № 2811/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време? Твърди противоречие на въззивното решение с решение № 214 от 08.01.2019г. по гр.д. № 3921/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 93 от 29.06.2017г. по гр.д. № 60355/2016г. на ВКС, ГК, I г.о.

Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, а поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част, е приел за безспорно, че водачът Б. С. П. при управление с превишена и несъобразена с конкретните пътни условия скорост на застрахования при ответника лек автомобил „Фолксваген“, модел „Голф“, с рег. [рег.номер на МПС], на 16.01.2017г. е предизвикал ПТП с управлявания от Р. Х. Х. в насрещната пътна лента лек автомобил „Ауди А3“, с рег. № 949 Н 539, вследствие на което на ищеца са причинени телесни увреждания.

По спорния въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди апелативният съд е обсъдил представените по делото медицински документи, заключенията на вещите лица по приетите съдебно – медицинска и психиатрична експертизи, както и свидетелските показания на съпругата З. Г. – Х. и приятеля Е. Г.. Приел е, че вследствие на ПТП ищецът е получил открита фрактура на костите на дясна подбедрица, открита фрактура на костите на дясна предмишница, счупване на задния ръб и дъното на дясна тазобедрена става и фрактура на задните дъги на 7-ми шиен прешлен. Отбелязал е, че множеството счупвания и увреждания на долните и горните десни крайници са наложили провеждането на дълъг и продължителен процес на лечение и възстановяване, като последният при цели 4 години след инцидента не е приключил напълно. Отбелязал е още, че счупванията са свързани с много дълъг болничен престой, съпътстван с болки, невъзможност за самостоятелно задоволяване на елементарни човешки нужди и необходимост от постоянно присъствие на чужд човек за осигуряване на същите. Акцентирал е, че последното обстоятелство е било налице още 2 месеца след изписване на ищеца от болницата. Съобразил е, че болничният престой е бил свързан с провеждане на три оперативни интервенции и поставяне на изкуствени плаки в тялото на пострадалия, за които не е ясно дали ще бъдат премахнати. Съобразил е още, че увреждането на долния крайник е довело до 14-месечно затрудняване на движението му, а на горния крайник – от около 4 месеца, като е отбелязал, че през целия този период от време е продължил и болковият дискомфорт и невъзможността да се върши обичайната за ищеца работа. Изтъкнал е, че долният крайник продължава да създава на пострадалия проблеми, които са свързани с болки, отичане, подуване и други и налагат провеждането на рехабилитационни и физиотерапевтични процедури. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че катастрофата е променила коренно начина на живот на ищеца, като е акцентирал, че влошеното физическо състояние и невъзможността за водене на предишния начин на живот, при съотнасяне към обстоятелството, че ищецът е в разцвета на силите си, са довели до сериозна увреда и на неговата психика, което е повлияло на семейните и личните му отношения. Поради това апелативният съд е заключил, че ищецът подлежи на обезщетяване със сумата от 130 000 лева.

По отношение на началния момент, от който се дължи законната лихва, въззивният съд е изложил съображения, че това е датата на уведомяване на ответника от пострадалия – 16.05.2019г. Едновременно с това е приел, че същата се дължи от 17.08.2019г., изтъквайки необходимостта от съобразяване на обстоятелството, че с исковата молба законната лихва е претендирана от този по – късен момент.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените в изложението материалноправни въпроси, отнесени към мотивите на въззивния съд, са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента. Следователно въпросите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. По въпросите обаче не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното от касатора Постановление № 4 от 23.12.1968г. е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Съгласно постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинени телесни увреждания са характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и други/. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в посочените от касатора решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 242 от 12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 101 от 03.07.2014г. по т.д. № 4391/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането.

В настоящия случай, при определяне на конкретния размер на обезщетението въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Размерът на обезщетението е определен при отчитане от въззивния съд на броя, вида и тежестта на получените при ПТП травми, вида и продължителността на проведеното лечение, неблагоприятното отражение на настъпилото увреждане върху психическото и физическото състояние на пострадалия, като е акцентирано върху обстоятелството, че ищецът е в разцвета на силите си. Извършената от съда преценка относно справедливия размер на обезщетението е към датата на деликта и при съобразяване на момента на настъпването му, което сочи на съобразяване на икономическите условия на живот в страната и нормативно установените лимити на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Следва да се отбележи, че преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на обжалвания акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Следва да се изтъкне още, с оглед последния поставен въпрос, че на съдебната практика по сходни случаи не се придава значение на отделен критерий по чл.52 ЗЗД, доколкото справедливият размер на обезщетението по всяко дело винаги е обусловен от спецификата на фактите във всеки отделен случай. Съдебната практика би могла да бъде единствено ориентир за разбирането на обществото за справедливост и то в хипотезата на идентичност на фактите по делото. Предвид изложеното не е налице произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за прилагането на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение