Определение № 1321 от 19.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4930/2015 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от СОУ „Г. С. Р.“ – В. Т., представлявано от директора П. К. И., срещу въззивно решение № 317/15.06.2015 г., постановено от Великотърновския окръжен съд по гр.д. № 466/2015 г. само в частта му по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Излага доводи за неправилност – необоснован извод на въззивния съд, че уволненият служител се ползва със закрила по чл. 333, ал. 4 КТ. Иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Насрещната страна Р. Г. Р., чрез адв. К. Г. С. е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима по съображения за неоснователност на касационните доводи; няма становище във връзка с преценката по чл. 288 ГПК – наличие на основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Предявени са искове с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Великотърновски районен съд, е признал за незаконна и е отменил заповед № 2134-153/22.12.2014 г. на директора на СОУ „Г.С.Р.“, [населено място], с която е бил прекратен трудовия договор с Р. Генчева Р., възстановил я на заеманата дотогава длъжност „старши възпитател в начален етап“ и е осъдил работодателя да заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 2 208,03 лв., както и съдебноделоводни разноски. За да постанови този резултат, съдът установил, че преди уволнението работодателят поискал съгласие от синдикалната организация към КТ „Подкрепа“ при училището за уволнение на Р., но получила изричен отказ. Съдът установил, че КТ „Подкрепа“ е страна по действащ К. от 07.02.2013 г., съгласно който, при съкращаване на щата, работниците и служителите, членове на синдикатите – страна по договора, могат да бъдат уволнени единствено след предварително писмено съгласие на съответния синдикален орган за всеки отделен случай. Въззивната инстанция, при цялостен анализ на всички доказателства по делото, достигнала до заключение, че Р. е била член на синдикалната секция при СО към КТ „Подкрепа“ и след като работодателят я е уволнил поради съкращаване на щата, въпреки писмено изразено преди това несъгласие на синдикалния орган, е нарушил чл. 333, ал. 4 КТ. Заповедта е отменена, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и служителят е възстановен на заеманата преди това длъжност, като е присъдено и обезщетение за период от три месеца след уволнението, за които има доказателства, че Р. не е осъществявала трудова дейност. Размерът на обезщетението е изчислен на база последното получено от нея брутно трудово възнаграждение в размер на 736,01 лв. В касационната жалба изрично е посочено, че въззивното решение се обжалва само в частта по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, с което е възстановена Р. на заеманата преди това длъжност и по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ - за присъденото обезщетение от 2208,03 лв. по чл. 225,ал. 1 КТ. Касационните оплаквания обаче касаят само изводите на въззивната инстанция, имащи отношение към разрешението по обуславящия иск – за установяване незаконност и отмяна на уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. В изложението към касационната жалба няма поставен правен въпрос – посочено е, че инстанциите по същество неправилно са анализирали доказателствата, тълкували са превратно материалния закон и в резултат на това са стигнали до погрешни правни изводи и необосновано са възстановили ищцата на заеманата до уволнението длъжност, както неправилно са й присъдили обезщетение от 2208,03 лв. Сам касаторът сочи, че изложеното по-горе е относимо към правилността на решението, което не се проверява в производството по чл. 288 ГПК, но не е поставил правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Позоваването на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – принципните разяснения за това кога въпросът е включен в предмета на спора и е от значение за постановения резултат, не може да преодолее липсата на поставен от страната правен въпрос, който според нея е бил разрешен от въззивната инстанция – било в противоречи със задължителна съдебна практика, при противоречива съдебна практика, или от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Оплакванията за необоснованост и противоречие са материалния закон, във връзка с извода на въззивния съд за неспазена закрила по чл. 333, ал. 4 КТ, не само, че не могат да са основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, но и нямат никакво отношение към предмета на касационната жалба – с нея не се обжалва въззивното решение по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с което уволнението е отменено като незаконно, а само решението, с което служителят е възстановен на работа и му е присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Страната, също така, се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК, но тя има отношение към допустимостта на касационното обжалване – кои въззивни решения подлежат на касационен контрол. Селекцията по чл. 288 ГПК е за допускане до разглеждане по същество на допустими касационни жалби. Безспорно въззивните решения, постановени по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, подлежат на касационно обжалване и, в този смисъл, касационната жалби и образуваното по нея производство са допустими, доколкото са налице и другите условия за съществуване и надлежно упражняване правото на касационна жалба. В производството по чл. 288 ГПК състав на ВКС извършва преценка за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК – дали касационната жалба срещу въззивното решение, което подлежи на касационно обжалване, да бъде допуснато до разглеждане по същество. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът