Решение № 569 от 20.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11864/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). С решение № 2012 от 16.10.2025г., постановено по адм. дело № 278/2025г., Административен съд Кърджали, II-ри състав, е отхвърлил жалбата на В. К. М., [ЕГН], с постоянен адрес гр.Кърджали, [улица], против Ревизионен акт №Р-16000923007490-091-001 от 20.12.2024 год., поправен с Ревизионен акт №П-1600925001163-003-001 от 14.01.2025 год. за поправка на ревизионен акт, и двата издадени от ТД на НАП - Пловдив, в частта му, в която са изменени с Решение №76 от 13.03.2025 год. на директора на Дирекция „ОДОП“ - град Пловдив при ЦУ на НАП и с която, на жалбоподателя допълнително са определени задължения за: 1. Данък върху годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ, за период 2017 год.: главница, в размер на 8105.43/осем хиляди сто и пет лв. и 43 ст./ лева и 2. Дължими лихви за просрочие, в размер на 5946.24/пет хиляди деветстотин четиридесет и шест лв. и 24 ст./ лева. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – град Пловдив при ЦУ на НАП, сумата в размер на 500.00/петстотин/ лева, представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение по делото. С определение № 2135 от 10.11.2025г. по същото дело Административен съд – Кърджали е оставил без уважение молбата, подадена от старши юрисконсулт Б. Мехмед - процесуален представител на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” - Пловдив, с която, на основание чл.176а, ал.1 от АПК, се иска изменение на Решение №2012 от 16.10.2025 год., постановено по административно дело №278/2025 год. по описа на Административен съд – Кърджали, в частта му за разноските, като бъде увеличен размерът на присъденото в полза на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” - град Пловдив при ЦУ на НАП, юрисконсултско възнаграждение, от 500.00 лева, на 1664.65 лева. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от В. К. М., [ЕГН], с постоянен адрес гр.Кърджали, [улица], чрез процесуалния му представител адв. А. Михайлов. В същата се прави оплакване, че постановеното решение на Административен съд – Кърджали е неправилно като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и при необоснованост. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – Кърджали и вместо него - да постанови друго такова, с което да отмени оспорения РА. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Пловдив чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Б. Мехмед взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Срещу постановеното определение е подадена частна жалба от Е. Райчева, в качеството й на директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Пловдив, като жалбата е приподписана от процесуалния й представител главен юрисконсулт Б. Мехмед. В същата се прави оплакване, че определението на Административен съд – Кърджали е неправилно като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и при необоснованост. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови определение, с което да отмени определението на Административен съд – Кърджали в и вместо него - да постанови друго такова, с което да присъди в полза на Д „ОДОП“ Пловдив юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 664,65лв. и 30лв. заплатена държавна такса. Ответникът по частната жалба В. К. М., [ЕГН], с постоянен адрес гр.Кърджали, [улица], не е взел становище. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение,че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като съобрази фактите по делото и оплакванията в жалбите, приема за установено следното: По касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Административен съд – Кърджали е отхвърлил жалбата на В. К. М., [ЕГН], с постоянен адрес гр.Кърджали, [улица], против Ревизионен акт №Р-16000923007490-091-001 от 20.12.2024 год., поправен с Ревизионен акт №П-1600925001163-003-001 от 14.01.2025 год. за поправка на ревизионен акт, и двата издадени от ТД на НАП - Пловдив, в частта му, в която са изменени с Решение №76 от 13.03.2025 год. на директора на Дирекция „ОДОП“ - град Пловдив при ЦУ на НАП и с която, на жалбоподателя допълнително са определени задължения за: 1. Данък върху годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ, за период 2017 год.: главница, в размер на 8105.43/осем хиляди сто и пет лв. и 43 ст./ лева и 2. Дължими лихви за просрочие, в размер на 5946.24/пет хиляди деветстотин четиридесет и шест лв. и 24 ст./ лева. Решаващият съд е описал фактическата обстановка по провеждане на ревизията, в това число: издадената заповед за възлагане на ревизията; заповедите за удължаване на срока на същата, спирането и възстановяването на производството, съставения ревизионен доклад и подаденото възражение срещу него, съставения ревизионен акт, съставения в последствие ревизионен акт за поправка. В решението е възпроизведено и проведеното административно оспорване на актовете, при което в една част ревизионният акт за поправка е бил потвърден, в друга изменен, а в трета отменен. В решението са възпроизведени подробно и констатациите на органите по приходите за наличието на хипотеза по чл.122,ал.1,т.7 ДОПК, начина на определяне на данъчната основа по чл.122,ал.2 ДОПК, определените данъчни задължения и лихви за забава. В обобщение, същите се изразяват в това, че за данъчен период 2017г. е установено, че през данъчен период 2017г. от личната банкова сметка на ревизираното лице в „Уникредит Булбанк“ЕАД са извършени преводи към банковите сметки на ЕТ “М. – В. М.“ на суми общо в размер на 138 000лв., като е установено несъответствие на доходите на лицето в размер на 81 054,34лв., върху което несъответствие са определени задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 ЗДДФЛ в размер на 8 105,43лв. и лихви за забава в размер на 5 946,24лв. В съдебното решение е възпроизведено подробно и заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза /л.2452 – 2453/, в това число и отговорите на вещото лице при приемане на заключението в открито съдебно заседание. Решаващият съд е приел, че актът е издаден от компетентни органи, в предвидената за това форма, и при липса на допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, водещи до неговата отмяна /л.2454 от делото/. Решаващите мотиви на първоинстанционния съд относно материалната законосъобразност на оспорения ревизионен акт са изложени на л.2455 и сл. от първоинстанционното дело/решението няма собствена номерация на страниците, към която да бъда правено препращане/. Решаващият съд е приел, че жалбоподателят оспорва частично издадения ревизионен акт, поправен по съответния ред, в изменената част с решението на директора на Д „ОДОП“ - Пловдив, с която са определени задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 ЗДДФЛ в размер на 8 105,43лв. и лихви за забава в размер на 5 946,24лв. Отбелязано е, че основното оплакване в жалбата е, че неправилно органите по приходите приемат, че посочените парични средства в размер на 138 000лв. представляват разход на физическото лице, тъй като тези суми са били изтегляни от касата на едноличния търговец и в същия размер са били трансферирани в банковите сметки на едноличния търговец. Посочено е, че констатацията за наличие на хипотеза по чл.122,ал.1, т.7 ДОПК - декларираните и/или получените приходи, доходи, източници на формиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране на стопанската дейност на ревизираното лице не съответстват на имущественото и финансовото му състояние за ревизирания период, е изградена на база на подробен анализ на събраните в хода на ревизионното производство писмени доказателства, декларации и отговори на трети лица, че ревизираното лице е било надлежно уведомено за провеждане на ревизията по особения ред на чл.122 и сл. ДОПК и е поискано представяне на декларация по чл.124,ал.3 ДОПК, като в жалбата няма направени оплаквания относно този ред на определяне на данъчната основа за облагането по чл.17 ЗДДФЛ. Първоинстанционният съд е приел, че в хода на ревизионното производство е установен по безспорен начин размера на сумите, които са преведени от личната банкова сметка на физическото лице В. М. по банковите сметки на ЕТ „М. – В. М.“, но не са представени доказателства, в това число счетоводни регистри, от които да е видно, че по сметките на едноличния търговец в банката са отчетени внесени парични средства, които са от касата на търговеца. По тази причина съдът е определил като законосъобразни изводите на органите по приходите за наличие на несъответствие в доходите на лицето. Изложени са и мотиви, че тези констатации не се опровергават и от заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза. Посочено е, че представените от едноличния търговец счетоводни регистри, в които паричните средства в размер на 138 000лв. са отчетени със счетоводна статия Д3бит 503 /банка/, Кредит 503 - /Каса/ са неотносими към предмета на спора и не могат да служат като доказателство, че сумите са оборотни средства на едноличния търговец и са излезли от касата на същия. Акцентирано е, че в случая не е налице доказателство счетоводен документ – разходно-касов ордер, който да установява и да документира изплащането/получаването на парични средства в брой от касата на едноличния търговец от физическото лице В. М., като впоследствие тези средства да внесени чрез банкомат по личните му сметки, след което отново са преведени по банковите сметки на едноличния търговец. На отделен ред са изложени аргументи /л.2456 от делото/ защо съдът споделя виждането, че нма икономическа и финансова логика на цялостния механизъм по движението на паричните средства – парите да се вземат в брой от В. М. от касата на едноличния търговец, да се внасят чрез банкомат в личната банкова сметка на В. М., след което да се превеждат по банковите сметки на едноличния търговец. Като допълнителен аргумент е посочен обстоятелството, че дори да се приеме за доказано получаването на въпросните парични средства в брой от касата на търговеца, то остава неясно защо след това те не са внасяни чрез банкомат по сметката на търговеца, а са внасяни по сметката на физическото лице. Изложени са мотиви за законосъобразност на начина на определяне на данъчната основа и определените данъчни задължения и лихви за забава. На отделен ред е отбелязана доказателствената сила на съставения ревизионен акт с излагане на изводи, че същата не е опровергана от събраните по делото доказателства. Направен е краен извод за законосъобразност на ревизионния акт в оспорената му част и неоснователност на жалбата. На отделен ред на л.2457 от делото първоинстанционният съд е изложил мотиви относно разноските и защо такива следва да бъдат присъдени в размер на 500лв. Решението на Административен съд Кърджали e правилно и законосъобразно. В касационната жалба на В. К. М. се поддържат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се доводи, че неправилно, в противоречие с доказателствата по делото и материалния закон, първоинстанционният съд е направил извод, че оспореният ревизионен акт е законосъобразен. Поддържат се оплаквания, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е кредитирал заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което установява твърденията на задълженото лице относно произхода на процесните парични суми. По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: В хода на ревизионното производство е установено по несъмнен начин, че за данъчен период 2017г. от банковата сметка на физическото лице В. К. М. са преведени 138 000лв. по банковата сметка на ЕТ „М. – В. М.“. Спорът между страните се свежда до това какъв е произхода на въпросната сума. Според задълженото лице, тези суми са взети от него от касата на притежавания от него едноличен търговец, внесени са /чрез банкомат/ по собствената му банкова сметка, като след това са преведени по банковата сметка на едноличния търговец. Навеждат се доводи, че това движение на парите се установя от представените счетоводни регистри / извадка от хронологичен регистър на ЕТ“М. – В. М.“ сметка 501/1/, както и от точка 1 от заключението на вещото лице по назначената по делото съдебно счетоводна експертиза. Според жалбоподателя, при така описаната фактическа обстановка не може да се приеме, че въпросните 138 000лв. са разход на физическото лице и че е налице несъответствие между декларираните/получените приходи, доходи, източници на финансиране и имущественото и финансовото състояние за периода – хипотеза по чл.122,ал.1, т.7 ДОПК, каквито констатации се съдържат в ревизионния акт, на база на които са определени задължения върху данъчната основа по чл.17 ЗДДФЛ. Обратно, органите по приходите приемат, че анализът на събраните в хода на ревизионното производство доказателства, обосновава извод, че е налице хипотеза по чл.122,ал.1,т.7 ДОПК и е налице несъответствие в размер на 81 054,34лв. /след изменението/ на ревизионния акт с решението на директора на Д „ОДОП“ - Пловдив, тъй като не се установява въпросната сума от 138 000лв. да е получена от касата на едноличния търговец, поради което същата се явява извършен разход на физическото лице В. М.. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е възприел тезата на органите по приходите, обосновал е извод, че същата е съответна на събраните по делото доказателства, и че същата не се опровергава от заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, както и от представените от задълженото лице писмени доказателства – извадка от хронологичен регистър. Прието е, като краен резултат, че констатациите на ревизионния акт не са оборени от задълженото лице и същият е издаден в съответствие с материалния закон. При условията на чл.221,ал.2 АПК настоящата съдебна инстанция споделя тези изводи на административния съд, като ги намира за обосновани на фактите по делото и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. С оглед на становищата на страните правилно е прието, че основният спорен въпрос между тях е относно произхода на въпросната сума от 138 000лв. Според касатора, същото е била взета от касата на притежавания от него едноличен търговец, внесена е по неговата лична банкова сметка, след което е преведена от него по банкова сметка на едноличния търговец. В подкрепа на тезата си, същият е представил хронологичен регистър на сметка 501 на ЕТ „М. – В. М.“ за времето от 01.01.2017г. до 31.12.2017г., според който сумите в общ размер на 138 000лв. са отразени в счетоводството на ЕТ „М. – В. М.“ със следната счетоводна операция – Дебит 503/Банка/ - Кредит 501 /Каса/. Това обстоятелство е установено и от вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза /стр.4 от заключението, л 2420 от първоинстанционното дело/. В разпита си пред съда в съдебното заседание на 16.09.2025г. /л.2432 от делото/ експертът е посочил, този начин на осчетоводяване означава, че сумите са излезли от касата на едноличния търговец и са влезли по банковата му сметка. Вещото лице е посочило още, че въпросните суми не са отразени счетоводно от едноличния търговец като получени заеми или някаква форма на финансиране. По изложените по-горе мотиви първоинстанциоинният съд не е кредитирал заключението в тази му част, като е изложил мотиви, че въпросният хронологичен регистър е съставен от едноличния търговец в подкрепа на защитната теза на страната, като такъв не е представен в хода на ревизията. Отделно от това е прието, че липсват първични счетоводни документи, които да установяват излизането на сумите от касата на търговеца и че подобно твърдяно от жалбоподателя движение на паричните суми е лишено от финансова и житейска логика. Настоящата съдебна инстанция споделя тези изводи на първоинстанционния съд със следните уточнения. Съгласно чл.3,ал.2 от Закона за счетоводството /ЗСч/, предприятията осъществяват текущото счетоводно отчитане на всички стопански операции, които водят до изменения на имущественото и финансовото им състояние, финансовите резултати от дейността, паричните потоци и собствения капитал, в хронологичен ред. Според ал.3 от същия член, предприятията осъществяват текущото счетоводно отчитане на основата на документална обоснованост на стопанските операции и факти при спазване изискванията за съставянето на документи по този закон. Дефинирането на счетоводния документ и основните видове счетоводни документи е регламентирано в чл.4 ЗС. Според алинея първа, счетоводният документ е хартиен или технически носител на счетоводна информация, класифициран като първичен, вторичен и регистър. Алинея втора определя първичният документ като носител на информация за регистрирана за първи път стопанска операция, според алинея трета вторичният документ е носител на преобразувана (обобщена или диференцирана) информация, получена от първичните счетоводни документи, а според ал.4 регистърът е носител на хронологично систематизирана информация за стопански операции от първични и/или вторични счетоводни документи. Представеният от жалбоподателя хронологичен регистър от посочените сметка на едноличния търговец е носител на информация за стопански операции от първични и/или вторични счетоводни документи. Както правилно е отбелязал първоинстанционния съд, в случая по делото липсват първични счетоводни документи /разходно-касови ордери/, които да установяват стопанската операция – излизането на паричните суми от касата на едноличния търговец и получаването им от физическото лице-собственик. Поради това въпросния регистър не може да служи като годно доказателство за извършване на съответната стопанска операция. Наведеният в касационната жалба довод, че такъв първичен счетоводен документ съставлява бордерото за банков превод, не може да бъде споделен. Банковите бордера съставляват първичен счетоводен документ по отношение на постъпване на паричните суми по банковата сметка на едноличния търговец, но същите не са такъв документ по отношение на получаване на сумите от касата на търговеца. На практика доказателства за твърдението на страната относно този факт не са ангажирани, поради което тезата на същата остава недоказана. При условията на чл.202 ГПК във вр. с §2 ДР ДОПК първоинстанционният съд правилно не е кредитирал заключението в тази му част, като е изложил надлежни мотиви. Стореното не съставлява съществено процесуално нарушение, каквито оплаквания са изложени в касационната жалба, а съставлява проявление на изпълнение на задължението на съда да не кредитира дословно заключението на експерта, а да го обсъди заедно с другите доказателства по делото. Изложените аргументи от първоинстанционния съд, че подобно движение на парите е лишено от икономическа и житейска логика, действително са вторични, но те са логически обосновани и следва да бъдат споделени. Няма логично обяснение какво налага паричните суми да се вземат от касата на търговеца, да се внасят по сметка на собственика, който впоследствие да ги превежда по сметка на търговеца. Напротив, по-логично е другото обяснения,възприето от приходния орган - че въпросните суми / с неустановен произход/ са внасяни от собственика за финансиране на дейността на търговеца и че е налице хипотеза по чл.122,ал.1,т.7 ДОПК. Всъщност за какво са внасяне въпросните суми ппо сметката на търговеца е обстоятелство, което не е относимо по спора. Както бе вече многократно посочвано, в хода на делото е установено по несъмнен начин превеждането общо на сумата от 138 000лв. от банковата сметка на ревизираното лице по банковите сметки на регистрирания от него едноличен търговец. Събраните по делото доказателства не установяват твърдението на задълженото лице, че тази сума е с произход касата на търговеца, поради което констатацията за наличието на хипотеза по чл.122,ал.1, т.7 ДОПК остава необорена. След като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт, Административен съд – Кърджали е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл.221,ал.2 АПК следва да бъде оставено в сила. По частната жалба. Частната жалба е подадена в срока по чл.230,ал.1 АПК, от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. По същество е основателна. С оспореното определение първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата, подадена от старши юрисконсулт Б. Мехмед - процесуален представител на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” - Пловдив, с която, на основание чл.176а, ал.1 от АПК, се иска изменение на Решение №2012 от 16.10.2025 год., постановено по административно дело №278/2025 год. по описа на Административен съд – Кърджали, в частта му за разноските, като бъде увеличен размерът на присъденото в полза на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” - град Пловдив при ЦУ на НАП, юрисконсултско възнаграждение, от 500.00 лева, на 1664.65 лева. От данните по делото е видно, че с първоинстанционното решение в полза на Д „ОДОП“ – Пловдив са присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 500лв. След излагане на правната рамка на отговорността за разноски по ДОПК, решаващият съд е посочил, че предвид материалния интерес на спора размерът на възнаграждението по делото възлиза на 1 664,65лв. съобразно чл.8,ал.1, във вр. с чл.7,ал.2, т. 3 от Наредба № 1 ца възнаграждения за адвокатска работа. За да определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 500лв. съдът е приел, че по делото са проведени две съдебни заседания, като на тях процесуален представител на ответника не е присъствал, а писмената защита по делото е представен от същия на 26.09.2025г. след изтичане на определения за това срок до 23.09.2025г. Като допълнително обстоятелство е посочено и направеното възражение за прекомерност от процесуалния представител на жалбоподателя. На 03.11.2025г. /л.2463 от делото/ от процесулния представител на Д „ОДОП“ – Пловдив е депозирана молба за изменение на решението в частта му за разноските. С оспореното определение същата е оставена без уважение. Възпроизведена е правната рамка на чл.161 ДОПК относно разноските на ответника за отхвърлената част от жалбата. Посочено е, че разпоредбата на чл.161, ал.1, изр.2 и 3 от ДОПК, на ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата, като на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат, а съгласно ал.2 на същия текст, при прекомерно възнаграждение за адвокат без оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата. Отбелязано е още, че разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗАдв., към която всъщност препраща ал.2 на чл.161 от ДОПК, по отношение размера на адвокатското възнаграждение, регламентира, че размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, като този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Тази наредба всъщност е Наредба №1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр.14 от 18.02.2025 г.), приета с решение на Висшия адвокатски съвет от 9.VII.2004 год., на основание чл.121, ал.1, във връзка с чл.36 и 38 от Закона за адвокатурата. Изложени са мотиви, че така въведеното правило, че съдът определя възнаграждението в размер, който не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредба №1 от 9.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа, представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Посочено е, че с Решение на Съда на Европейския съюз/втори състав/ от 25 януари 2024 год. по дело C-438/22, постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийския районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Акцентирано е, че в решението изрично е прието, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Обоснован е извод, че нормата на чл.36, ал.2 от ЗАдв., препращаща към Наредба №1 от 9.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Прието е, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, тези размери на адвокатските възнаграждения, след изменението на Наредбата/Обн., ДВ, бр.14 от 18.02.2025 г./ не са минимални такива размери, под които да не може да бъде определян размер на възнаграждението и това ясно следва от изменението на чл.1 от същата Наредба, от която норма отпадна изразът „..., но не може да бъде по-малък от определения в тази наредба минимален размер за съответния вид помощ.“. Направен е извод, че тези размери подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Предвид изложеното съдът е намерил за основателен довода във възражението срещу подадената молба, че се претендира несправедлив и непропорционално висок размер на юрисконсултското възнаграждение спрямо тежестта на делото, конкретно извършената работа от юрисконсулта и процесуалното му участие и активност. Преповторени са изложените по-горе аргументи за неучастие на процесуалния представител на ответника в откритите съдебни заседания и късното представяне на писмената защита. Определението на Административен съд – Кърджали е неправилно като постановено в противоречие със закона. В частната жалба на директора на Д „ОДОП“ – Пловдив се поддържат оплаквания за неправилност на определението на административния съд поради наличие на всички отменителни основания по чл.221,ал.2 АПК. Излагат се доводи, че съдът не правилно е приел, че се нарушават правилата на конкуренцията и че се претендира несправедлив и непропорционално висок размер юрисконсулстско възнаграждение. При условията на чл.221,ал.2 АПК настоящата съдебна инстанция споделя мотивите на първоинстанционния съд относно правната рамка за разноските на ответника в производствата по ДОПК, но намира за необосновани изводите му, че претенцията за заплащане на юрисконсулско възнаграждение в размер на 1 664,65лв. за първата инстанция е прекомерно. Това, че процесуалният представител на директора на Д „ОДОП“ - Пловдив не е участвал лично от откритите съдебни заседания не може да бъде разглеждано като негатив. Въпрос на преценка на същия е дали да участва лично в съдебното заседание, или да депозира писмена молба, в която да отрази становището си и да направи исканията си. Видно от данните по делото, преди двете съдебни заседания по делото са депозирани писмени молби от юрисконсулта, в които са изразени становища и са направени съответния искания или възражения. Обстоятелството, че писмената защита е депозирана след определения от съда срок в случая се явява несъществено, доколкото става въпрос само за три дни закъснение. В същото време част от изложеното от процесуалния представител на Д „ОДОП“ в молбите и защита е възпроизведено дословно в мотивите на съдебния акт. С оглед принципа за равенство на страните в процеса, следва да бъде зачетено и обстоятелството, че противната страна е претендирала със списъка за разноски /л.2430 от делото/ адвокатско възнаграждение в размер на 1 700лв., като обемът на извършената работа от адвоката на жалбоподателя и процесуалната му активност не е много по-различна от тази на юрисконсулта. С оглед на изложеното настоящата съдебна инстанция в този си състав намира, че предвид материалния интерес на спора и обема на положената правна работа от процесуалните представители на директора на Д "ОДОП" – Пловдив, претендираното юрисконсултско възнаграждение в размер на 1664,65лв., отговарящо на нормите на чл.8,ал.1 във вр. с чл.7,ал.2,т.3 от Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа, е в рамките на нормалното и допустимото. Като е приел друго и е отхвърлил като неоснователна молба за изменение на решението в частта му за разноските, Административен съд – Кърджали е постановил едно неправилно определение. Като такова същото следва да бъде отменено, като вместо него при условията на чл.222,ал.2 АПК следва да бъде постановено друго такова, с което жалбоподателя следва да бъде осъден да заплати в полза на Национална агенция по приходите, в качеството на юридическо лице, в състава на което влиза Д „ОДОП“ Пловдив, още разноски по делото за първата инстанция в размер на евровата равностойност на 964,65лв., съставляващи юрисконсултско възнаграждение. Разноски. При този изход на спора и по изложените по по-горе мотиви касатора следва да бъде осъден да заплати на НАП – София общо разноски по делото в размер на 866,46евро, от които 851,12евро юрисконсултско възнаграждение, а останалите 15,33евро заплатена държавна такса. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 и чл.222,ал.1 във вр. с чл.236 АПК Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение,