Определение № 474 от 14.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 41/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Г. Б. срещу решение №18 от 08.03.2019г., постановено по в.т.д.№5/2019г. на Бургаски апелативен съд, ТО, в частта му, с която е потвърдено решение №51/20.12.2017г. по т.д.№17/2017г. на Окръжен съд – Сливен. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а по същество – неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Недопустимостта на въззивното решение е обоснована с твърдението, че с потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение недопустимо е уважен установителния иск по чл.422 ГПК само спрямо единия от солидарните длъжници и е отхвърлен спрямо другия. Същевременно се сочи, че в хода на производството недопустимо е въведено друго основание, от което произтича вземането на банката, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта на изпълнение. Отделно се поддържа, че първата инстанция е следвало да остави без разглеждане евентуално съединения осъдителен иск, доколкото е уважила иска по чл.422 ГПК по отношение на ответника Б.. Според касатора въззивното решение е неправилно, тъй като в нарушение на процесуалните правила по чл.236, ал.2 ГПК, въззивният състав не е изложил мотиви относно ревелантните за спора оплаквания във въззивната жалба, както и че в нарушение на чл.203 ГПК не е обсъдил в цялост заключението на вещото лице по извършената съдебно-икономическа експертиза. Излагат се доводи в подкрепа на възраженията на ответниците по съществото на спора, а именно, че липсват валидни облигационни отношения с банката-ищец, че длъжниците имат качеството на потребители по смисъла на ЗЗП, че процесният договор за кредит и допълнителното споразумение към него съдържат неравноправни клаузи, че длъжниците не са били редовно уведомени за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита и че вземането е погасено по давност. Претендира се обезсилване на въззивното решение в обжалваната му част, а при условията на евентуалност - неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски в полза на касатора за всички съдебни инстанции. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част. Извън твърденията за вероятна нищожност, за вероятна недопустимост и за очевидна неправилност на въззивното решение, касаторът излага доводи, че значимите за спора въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВСК, ОСГТК и в приложените към изложението решение №135/26.09.2018г. по т.д. №230/2017г. на ВКС, ІІ т.о., решение №308/29.01.2019г. по т.д. №2931/2017г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №84/20.07.2017г. по т.д. №1934/2015г. на ВКС, І т.о. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор касационната жалба от ответника „Обединена българска банка” АД („ОББ” АД“) - [населено място], в който се поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че поставените в изложението въпроси не са свързани с решаващите мотиви на апелативния съд и че въпросите са зададени бланкетно, продължаващи грешните твърдения в касационната жалба, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем и че разпоредбите на ЗЗП са приложими за конкретния случай. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 450лв. По делото е приложен отговор на касационната жалба от П. Д. Б. (неподписан от адв.М.), който отговор не следва да бъде обсъждан, тъй като П. Б. не е страна в касационното производство - първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по отношение на П. Б. като необжалвано е влязло в сила, както е влязло в сила и въззивното решение в частта му, в която е прекратено въззивното производство по жалбата на Б. срещу решението на първата инстанция в частта му за разноските. Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 - 3 и ал.2 ГПК, приема следното: Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното пред касационната инстанция решение, въззивният състав от Бургаски апелативен съд е потвърдил решение 51/20.12.2017г. по т.д.№17/2017г. на Окръжен съд – Сливен в частта му, с която е признато за установено по отношение на ответника Й. Б. съществуването на следните вземанията на „ОББ” АД“, произтичащи от договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 22.12.2003г. и от сключеното към същия договор споразумение от 09.04.2012г., а именно: главница от 81 402.45лв., ведно със законната лихва, считано от 29.08.2016г.; договорна лихва за периода от 10.01.2015г. до 26.04.2016г. в размер на 21 045.21лв. и наказателна лихва за периода от 10.01.2015г. до 22.08.2018г. в размер на 5 534.89лв., за които вземания е издадена заповед №2423/30.08.2016г.за изпълнение на задължение по чл.417 ГПК и изп.лист от 30.06.2016г. по ч.гр.д.№3658/2016г. на РС –Сливен и в частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищцовата банка сумата 4 807.74лв – разноски в заповедното производство. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта му, с която са отхвърлени установителния иск на „ОББ” АД по чл.422 ГПК по отношение на ответницата П. Б. и предявения спрямо нея при условията на евентуалност осъдителен иск за посочените по-горе суми. Въззивният състав е приел за установени следните релевантни за спора обстоятелства, а именно че: 1.) по силата на договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 22.12.2003г. банката-ищец „ОББ” АД е предоставила на ответника Й. Б. кредит в размер на 120 000лв, като последният се е задължил да го ползва за посочените в договора цели: за ремонт и реконструкция на сграда, находяща се в [населено място], кв.Ново село, бул. „П. Х. №5, която сграда се ползва за търговската дейност на ответника, 2.) кредитът е бил обезпечен с ипотека върху съсобствени имоти на ответниците Й. и П. Б., 3.) кредитополучателят е усвоил кредита на 29.12.2003г., 4.) в договора е предвидено, че главницата се олихвява с 12,75% лихва годишно, че банката има право да измени едностранно лихвения процент съобразно инфлацията и пазарните условия, като уведомява кредитополучателя, без да е необходимо подписване на анекс, че при забава на плащането на месечните анюитетни вноски банката начислява върху главницата наказателна лихва в размер на 5 пункта над договорения лихвен процент, а при друго неизпълнение от страна на кредитополучателя, че кредитът е следвало да бъде върнат на 240 анюитетни месечни вноски, считано от 10.02.2004г., като крайният срок за издължаване е 10.01.2024г. 5.) на 09.04.2012г. е било подписано допълнително споразумение към договора за кредит, с който страните констатирали, че размерът на задълженията е 103 367.83лв, които ще се изплащат на 18 анюитетни месечни вноски по 921лв. всяка, считано от 10.05.2012г., а останалите вноски – по 1 275.81лв, вкл. главница, лихви и годишна такса за управление и обслужване като в чл.8 от анекса е уговорено, че при пълно или частично неплащане на две кредитни вноски, кредитът става автоматично предсрочно изискуем, без да е необходимо кредитополучателят да бъде уведомяван. В обжалваното решение е отразено, че считано от 11.02.2015г. банката е осчетоводила кредита като предсрочно изискуем, позовавайки се на чл.8 от анекса и на неплатени две поредни вноски с падежи 10.01.2015г. и 10.02.2015г. Съдът е посочил, че през 2016г. банката е изпратила до ответниците нотариална покана, с която ги уведомила, че размерът на неплатените задължения по договора за кредит е общо 103 223.16лв, от които 81 402,45лв. главница; 21 045.21лв. договорна лихва за периода от 10.01.2015г. до 25.04.2016г. и 775.50лв. наказателна лихва - неустойка за периода от 10.01.2015г. до 25.04.2016г. като в поканата изрично е указано, че поради неплащане на погасителни вноски от 10.01.2015г. до 25.04.2016г. кредитът е обявен изцяло за предсрочно изискуем. Въззивният състав е отразил за удостоверено от нотариус К.Т., че адресът на ответниците в [населено място], [улица], ет.2, ап.3 е бил посетен на 04.07.2016г., но те не са били открити, след което е било залепено уведомление по чл.47 ГПК с указание, че книжата могат да бъдат получени в нотариалната кантора, чийто адрес е бил вписан в поканата. Съдът е приел за безспорно установено, че адресът, на който е изпратена нотариалната покана, е постоянният и настоящ адрес на ответниците, както и че банката е изпратила уведомленията за обявената предсрочна изискуемост на кредита на още четири различни адреса по пощата с обратна разписка, но всички пратки били върнати като непотърсени. По заявлението на банката за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е било образувано ч.гр.д.№3658/2016г. на РС-Сливен, по което е издадена заповед за изпълнение и изп.лист за солидарното осъждане на ответниците за следните суми: главница 81 402.45лв. ведно със законна лихва от 29.08.2016г.; договорна лихва за периода от 10.01.2015г. до 26.04.2016г. в размер на 21 045,21лв; наказателна лихва за периода от 10.01.2015г. до 22.08.2016г. в размер на 5 534,89лв., както и за разноските в заповедното производство общо 4 807.74лв., като в срока по чл.414 ГПК, ответниците са депозирали писмени възражения. Позовавайки се на разпоредбите на чл.266, ал.2 и 3 ГПК, въззивният състав е обосновал отказа си в хода на въззивното производство да назначи по искане на въззивника допълнителна експертиза с обстоятелството, че заключението по извършената пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, прието в съдебно заседание на 17.11.2017г., не е било оспорено от страните и не са били направени искания за поставяне на допълнителни задачи на експерта или за назначаване на повторна експертиза. За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен установителния иск на банката по чл.422 ГПК против Й. Б. и са присъдени направените от молителя разноски в заповедното производство, апелативният състав е посочил, че банката е изправна страна по договора за кредит, тъй като е изпълнила задължението си да отпусне паричния заем. Неизпълнение има от страна на кредитополучателя, който е преустановил изплащането на предвидените месечни анюитетни вноски. Според съда кредитът редовно е обявен от банката за предсрочно изискуем, в резултат на което кредитополучателят дължи на на осн. чл.430 ТЗ връщане на непогасената част от главницата, заедно с падежиралата договорна лихва и уговорената наказателна лихва. Въззивният състав е приел за неоснователно оплакването на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение, посочвайки, че окръжният съд се е произнесъл в рамките на заявената искова претенция, която от своя страна изцяло съответства на параметрите на издадената заповед за изпълнение. Съдът е приел също за неоснователно оплакването, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита като се е позовал на даденото от ВКС задължително тълкувание в т.18 от ТР №4/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което, когато е уговорено, че банката има право да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем, същата е длъжна да обяви на длъжника предсрочната изискуемост. Според въззивния състав в случая „това е уговорено” и банката е обявила предсрочната изискуемост чрез нотариална покана, изпратена до длъжника, която следва да се приеме за редовно връчена по правилата на ГПК, действащи към 2016г. Съдът е акцентирал върху факта, че поканата е била изпратена на постоянния и настоящ адрес на длъжника и след като той не е бил открит на него, е било залепено уведомление по чл.47, ал.1 ГПК. В обжалваното решение е направен извода, че тъй като адресатът не се е явил в нотариалната кантора, за да получи поканата, с изтичането на срока за това, тя се счита връчена на осн. чл.47, ал.5 ГПК като е изложен аргумента, че връчването на поканата е станало през 2016г., когато не е действала настоящата редакция на чл.47, ал.1 ГПК, предвиждаща неколкократни посещения в различно време, вкл. в неприсъствен ден. Според въззивния състав възражението за нищожност на договора и на анекса към него е неоснователно доколкото от една страна същото е неаргументирано, а от друга страна - по делото не се установява нарушение на императивна норма, което да води до извод за тяхната нищожност. Аналогично на първата инстанция апелативният съд е приел за неоснователно твърдението на въззивника за наличие на нищожни като неравноправни клаузи в договора и анекса към него. В тази връзка в обжалваното решение е посочено, че целта на процесния договор е отпускане на кредит за ремонт и реконструкция на сграда, използвана за търговска дейност и че в случая кредитополучателят не действа в качеството на потребител в това правоотношение. Съдът се е позовал на разпоредбата на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, според която „потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност”. Според въззивния състав от доказателствата по делото се установява по несъмнен начин, че кредитът е бил предназначен да подпомогне и обслужи търговската и професионална дейност на кредитополучателя чрез реконструкция и ремонт на недвижим имот, в който се извършва търговската му дейност. В подкрепа на този извод е посочено обстоятелството, че имотът, за чийто ремонт е предназначен кредитът, е ползван към момента на сключване на договора и в по-късен момент за търговската дейност, осъществявана от длъжника като едноличен търговец, а впоследствие от търговско дружество, чийто капитал е притежаван от него и съпругата му, както и факта, че този имот е бил притежаван от длъжника в качеството му на едноличен търговец, макар и в съсобственост със съпругата му като част от търговското му предприятие. В заключение съдът е отразил, че след като кредитополучателят не е потребител по смисъла на ЗЗП, той не може да се ползва от защитата от неравноправни клаузи в потребителските договори, регламентирана в чл.143 и сл. ЗЗП, поради което възраженията за нищожност на отделни клаузи от договора и на анекса като неравноправни, са неоснователни. Въззвиният съд е приел за неоснователно и оплакването на въззивника, че в противоречие с практиката на ВКС, е присъдена наказателна лихва, имаща характер на неустойка. Според съда, предвидената в чл.5, ал.1 и 2 от договора неустойка под формата на наказателна лихва, е често използвана клауза в договорите за банков кредит и няма основание да се приеме, че такава уговорка е недействителна. Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Липсва хипотезата за вероятна нищожност на въззивното решение като основание за допускане на касация по чл.280, ал.2, пр.1 ГПК (която се поддържа в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК), доколкото обжалваното решение е постановено от законен състав на Бургаски апелативен съд и е подписано от съдиите, които са го постановили. Въззивното решение не е вероятно недопустимо като предпоставка за допускането му до касационно обжалване на основание чл..280, ал.2, пр.2 ГПК. Не е недопустимо съдебно решение, когато при предявен иск срещу солидарни длъжници при условията на субективно съединяване, искът е уважен само по отношение на единия от тях. Солидарните длъжници не са необходими другари по смисъла на чл.216, ал.2 ГПК и решението може да не бъде еднакво спрямо тях. Отделен е въпроса, че в случая както първоинстанционният съд, така и въззивната инстанция, са приели, че не е налице солидарност на задълженията, доколкото не се установява наличие на валидни облигационни правоотношения между банката и П. Б. във връзка с договора за кредит и анекса към него. Твърдението на касатора за вероятна недопустимост поради наличие на въведено в хода на производството на друго основание, от което произтича вземането на банката, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта на изпълнение, е неоснователно, тъй като въззивният съд се е произнесъл по исковете на банката на предявеното в исковата молба основание като петитумът на установителния иск по чл.422 ГПК повтаря параметрите на претенциите, заявени в молбата за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК. На последно място без значение за вероятната недопустимост на въззивното решение е обстоятелството, че първоинстанционният съд, след като е уважил изцяло исковете против Й. Б., е пропуснал да остави без разглеждане евентуално съединения против него осъдителен иск. В тази връзка неотносима за валидността на обжалваното решение е посочената от касатора практика на ВКС, обективирана в решение №135/26.09.2018г. по т.д. №230/2017г. на ВКС, ІІ т.о., където въззивният съд се е произнесъл недопустимо по евентуално съединен осъдителен иск. Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. В случая касаторът обосновава наличието на очевидна неправилност на въззивното решение със същите аргументи, с които обосновава оплакването в касационната жалба за неправилност на решението като касационно основание за неговата отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите на съда, че банката законосъобразно по реда на чл.47 ГПК (в редакцията към 2016г.) е уведомила длъжника, че е обявила кредита за предсрочно изискуем, както и че в случая не са приложими разпоредбите на ЗЗП, са относими изцяло към правилността на въззивното решение по см. на чл.281, ал.3 ГПК, но не могат да се приемат „prima facie” като явно незаконосъобразни или явно необосновани. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са систематизирани правните въпроси, въз основа на които касаторът обосновава становището си за наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 до т.3 ГПК. Включени са твърдения, че определени изводи на съда са постановени в противоречие с практиката на ВКС и с тази на Съда на Европейския съюз. Според указанията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, касационният състав не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, тъй като противното би засилило твърде много служебното начало, поради което ВКС може от обстоятелствената част на изложението само да конкретизира, за уточни и да квалифицира правния въпрос. Ето защо наличието или липсата на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация в случая следва да бъдат обсъдени единствено с оглед формулирани от касатора въпроси или конкретизирани от съда такива с оглед горните разяснения. В тази връзка следва да се отбележи, че въпреки обилната и в определени случаи неясна и повтаряща се аргументация на твърденията на касатора за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл.47 ГПК и за нищожност на клаузи на договора за кредит по смисъла на чл.143 ЗЗП, в изложението липсват правни въпроси относно тези твърдения, които да могат да послужат като предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 до т.3 ГПК Не е решен в противоречие с практиката на ВКС и не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поставеният от касатора процесуалноправен въпрос: „ Относно задължението на въззивния съд, като такъв по съществото на правния спор, да обсъди относимите доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните досежно размера на вземането и значението на предсрочната изискуемост ”. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният съд е дал отговор на възраженията и доводите на Й. Б. във въззивната му жалба, както и че е обсъдил в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, които е приел за релевантни за спора. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на съда е относимо към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Твърдението в изложението, че съдът не се е произнесъл по направеното пред първата инстанция възражение за изтекла погасителна давност, не може да обоснове извод за допуснато процесуално наруушение, доколкото това възражение не е поддържано във въззивната жалба и с оглед правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК. Не е коректно зададен и не може да обоснове допускане на касация въпросът на касатора: „ Обявяването на предсрочна изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага ли изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми?”. Въззивният съд не е приел, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила автоматично по силата на чл.8 от анекса към договора в резултат на на неплащането на двете вноски на 10.01.2015 и на 10.02.2015г.. С въззивното решение е прието, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена на длъжника с поканата, изпратена до него (след изтичане на срока след залепването на уведомлението по чл.47 ГПК на 04.07.2016г. за получаване на книжата в нотариалната кантора на нотариус Т.). В тази връзка предмет установяване в производството по чл.422 ГПК са всички вземания на ищеца, посочени в поканата, с която банката е уведомила длъжника, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Що се отнася до въпроса: „ Следва ли предсрочната изискуемост да е обявена надлежно на всеки един от солидарните длъжници?”, същият е неотносим за спора доколкото въззивният съд не е приел, че в резултат на договора за кредит и анекса към него, е възникнала солидарна отговорност за ответницата П. Б.. Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК въпросът: ” Длъжен ли е въззивният съд да прогласи нищожността на ипотеката?”. Този въпрос не е обсъждан във въззивното решение и не е обусловил решаващата воля на съда. Аналогично, нямат характеристиката на въпроси по чл.280, ал.1 ГПК въпросите: „ Следва ли да се установи действителния размер на отделните вноски – за главница, лихви и аксесорни вземания за такси с настъпил падеж, и да се отнасят към тях извършените плащания и така да се определи кои задължения са останали непогасени?” и „ Следва ли въззивния съд да извърши преценка на валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционния съдебен акт?”, които въпроси касаят правилността на въззивното решение. Не са решени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС и на Съда на Европейския съюз въпросите: „ Допустимо ли е уважаване на предявен установителен иск по чл.422 ГПК за изискуеми към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение погасителни вноски, ако не е установена и доказана предсрочна изискуемост на потребителския кредит ”, „Представлява ли основание за уважаване на предявения установителен иск по чл.422 ГПК в пълния предявен размер фактът на настъпил падеж на задължението по договор за заем за цялото парично задължение след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?”, както и въпросът: „ Следва ли съдът да се произнесе с крайния акт по всички разноски, направени от страната в заповедното и съдебното производство?”. Предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на вземане по договор за банков кредит и за успешното провеждане на иск по чл.422, ал.1 ГПК относно съществуването на вземането, са изяснени в т.18 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото от ОСГТК на ВКС разрешение, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост; В хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за кредит, става предсрочно изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем; Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост. В случая въззивният съд се е произнесъл по значимите за изхода на конкретното дело въпроси, свързани с предсрочната изискуемост на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС в цитираното тълкувателно решение. За да уважи предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск срещу касатора - длъжник по договора за банков кредит, съдът е приел, че поради забава в плащанията на погасителните вноски по кредита са осъществени предвидените в договора обективни предпоставки за предсрочна изискуемост на целия остатък по кредита и че банката е упражнила правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем, уведомявайки надлежно длъжника за това, като изявлението за предсрочна изискуемост е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК. На основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторът следва да бъде осъден да заплати на „ОББ” АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,