Определение № 50486 от 15.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1943/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството А. И. И. срещу решение № 267 от 30. 03. 2022 г., постановено от Окръжен съд - Бургас по в.гр.д. № 199 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 261075 от 13. 08. 2021 г., постановено от Районен съд – Бургас по гр.д. № 230 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е прието за установено по отношение на касатора, че същият дължи на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 21689.91 лева главница по договор за отпускане на потребителски паричен кредит № 1222946 от 29. 07. 2013 г., сключен между касатора и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, сумата 1916.10 лева, представляваща законна лихва за периода от 30. 04. 2019 г. до 12. 03. 2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04. 09. 2020 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 260530/23. 10. 2020 г. по ч.гр.д. № 6518/2020 г. на Районен съд – Бургас, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът не е упражнил своите правомощия и не е отменил частично решението на първоинстанционния съд, който е бил десезиран в частта, в която ищецът е оттеглил своя иск; Окръжен съд - Бургас не е изпълнил своите правомощия да отмени решението на първоинстанционния съд, който не е взел в предвид допълнителната молба вх. № 274109/10. 05. 2021 г., подадена преди първото по делото заседание /проведено на 12. 05. 2021 г./, с която ищцовата страна намалява претенцията си за главница с 2362.01 лева до размера на 19625.79 лева и оттегля иска до заявения размер от 21987.80 лева, както и намалява с 1379.10 лева и размера на лихвата за забава до 545.16 лева, като оттегля иска за лихва до заявения с исковата молба от 1924.26 лева.

Твърди се, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че в молба вх. № 274109/10. 05. 2021 г. липсва изявление, с което да е направено оттегляне на претенцията за главница и мораторна лихва, такива видно от съдържанието на самата молба са изрично заявени и обективирани, използваните от ищеца в молбата думи „оттеглям“ и „намалявам“, безспорно свидетелстват за желанието на ищцовата страна да оттегли част от исковете си на основание чл. 232 от ГПК, и тъй като оттеглянето е направено до провеждането на първото по делото заседание, съгласието на ответната страна не е било нужно, а в частта му за тези суми решението е недопустимо.

Излага се по-натам, че решението е неправилно, тъй като незаконосъобразно приема за преклудирани възраженията за погасяване по давност на главницата и лихвите, с изтичане на срока за отговор по чл. 131, ал. 1 от ГПК. Това според касатора е така, тъй като молбата от ответника за получаване на правна помощ, поради влошено здравословно състояние, е подадена до съда на 10. 05. 2021г., по аргумент на чл. 259, ал. 3 от ГПК срока за подаване на отговор започва да тече от връчването на исковата молба и приложенията към нея на назначения особен представител, видно от изложеното в протокола от 12. 05. 2021 г. на БРС за предоставяне на правна помощ, обема на представената правна помощ не е ограничена само до процесуално представителство, което включва и възможността на особения представител да подготви отговор на исковата молба в месечен срок; Исковата молба и приложенията към въобще не са изпращани на особения представител, същия е уведомен по телефона едва на 04. 06. 2021 г. за самото дело, а отговорът е бил депозиран на 07. 06. 2021 г. в съдебно заседание в законния срок.

Сочи се по-натам, че Окръжен съд - Бургас е пренебрегнал задължението си като въззивна инстанция да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с тези възражения, в противоречие с цитирана в жалбата съдебна практика на касационната инстанция. Излага се, че въззивното решение е неправилно, тъй като незаконосъобразно приема за преклудирано възражението, че длъжникът не е уведомен надлежно за извършената цесия; Въз основа на представените по делото доказателства касаторът счита, че уведомителните писма са били изпратени от лице, за което не е доказано, че представлява цедента, в каквато насока се развиват конкретни оплаквания досежно представителната власт на лицата, обективирали упълномощителните изявления от името и за сметка на цедента – първоначален кредитор;

Така също, няма данни уведомлението да е изпратено до постоянния адрес на длъжника; Представеното уведомление е шаблонно и общо, като в него липсва конкретика; Не се сочат причините, поради които банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и кога е сторила това; Не е посочила конкретна дължима главница; Така изготвеното уведомление, пак не би могло да доведе до наличието на обявена предсрочна изискуемост, поради което няма как да се приеме, че по отношение на длъжника такава изискуемост е настъпила без изрично уведомление от страна на цедента.

Касаторът счита, че договорът за цесия е и нищожен, поради нарушение на чл. 99, ал. 1 от ЗЗД; При потребителските кредити, вземането на кредитор може да бъде прехвърлено на трето лице само при положение, че тази възможност е изрично предвидена в договора за кредит (чл. 26 от ЗПК); В настоящия договор за кредит отсъства клауза, предвиждаща бъдещата възможност на дружеството да прехвърля вземанията си;

В общите условия, представени от ищцовото дружество действително фигурира такава клауза, но общите условия не са разписани от ответника на всяка страница, а само в края на документа, поради което следва да се приеме, че същия не е бил запознат с клаузата предвиждаща бъдещата възможност на дружеството да прехвърля вземанията си, в какъвто смисъл се цитира съдебна практика. Поддържа се и оплакване, че решението на въззивния съд е неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като потвърждава решението на първоинстанционния съд, който приема за доказано твърдението на ищцовата страна, че ответника е усвоил сумата по процесния кредит; От експертното заключение става ясно, че с платежно нареждане, което не е представено по делото, сумата от 20000 лева е преведена по сметка на кредитополучателя, но не става ясно как и кога и в какъв размер е усвоена от кредитополучателя;

Не се изяснило и как е усвоена сумата от 600 лева за дължимите еднократни такси и комисионни по кредита, както и 1387,80 лева сума, дължима за застрахователна премия; Според експертното лице, при първоначално отпуснатия кредит за 20000 лева, при разработения погасителен план, към двадесетте хиляди лева са капитализирани сумите по застрахователната премия и сумите за такси и комисиони, така че вече главницата е нараснала с тези суми;

Вече с тази главница е разработен първоначалния погасителен план, което е незаконосъобразно, недобросъвестно и нелоялно поведение при сключването на договора, което води до неоснователно и несправедливо налагане на финансова тежест върху кредитополучателя; Вещото лице е изготвило експертното заключение изцяло въз основа на представената информация от банката „Справка за движения по кредита“, а не въз основа на справка от сметката на ответника, въз основа на която да се установи как, кога и дали е усвоена сумата по кредита; В съдебно заседание е направено искане вещото лице да установи на коя дата, от кого и в какъв размер е усвоен кредита, което е отхвърлено от първоинстанционния съд незаконосъобразно в нарушение на процесуалните правила.

Иска се от касационната инстанция да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло исковите претенции на ищеца, претендират се направените по делото разноски за трите инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, както и по ал. 2, предл. 2 от ГПК, като се формулират процесуалноправни и материалноправни въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото, за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. Длъжен ли е въззивният съд да упражни своите правомощия и да отмени частично решението на първоинстанционния съд, който е бил десезиран с оттегляне на иска от ищеца. Твърди се, че видно от молба вх. № 274109/10. 05. 2021 г. която касаторът представя с касационната си жалба, и която бил получил лично от първоинстанционния съдия, в съдебно заседание проведено на 12. 05. 2021 г., на страница втора, е направено изявление от представителя на „ ЕОС МАТРИКС" ЕООД, че оттегля част от претенцията си;

Съдията изрично заявява, че на 10. 05. 2021 г. е постъпила молба от ищцовото дружество със становище по хода на делото, по доказателствата и по същество, която не е подписана, и връчва препис на адв. М.. Видно от молба вх. № 274109/10. 05. 2021 г., която касаторът представя с касационната си жалба, тя също не е подписана; След извършен преглед на преписката по делото на 21. 04. 2022 г. касаторът установил, че молба вх. № 274109/10. 05. 2021 г. е подменена с друга, в която липсва текст за частично оттегляне на исковата претенция от ищцовото дружество;

Молбата вече е подписана от пълномощника на ищеца, въпреки че първоинстанционния съдия вече е констатирал, че не е подписана; В на твърденията на касатора е и справката, която може да се направи в системата за електронни съдебни дела, която потвърждава, че молбата е идентична с тази, която прилага и съдържа изявление от ищцовото дружество за оттегляне на иска, включително чрез изричните изявления „оттеглям“ и „намалявам“, сочещи на ясната воля на ищеца да намали претенцията си, чрез оттегляне на иска.

Предвид изложеното касаторът счита, че решението на БРС е частично недопустимо, тъй като съда се е произнесъл по част от претенция за главница и лихва, която е била оттеглена от ищцовата страна, поради което Окръжен съд Бургас не е изпълнил своите правомощия да отмени решението на първоинстанционния съд в оттеглената част, в какъвто смисъл е определение № 370 от 27. 06. 2018 г. на ВКС по гр.д. № 350/2018 г., II г.о., ГК; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, фактите, на които се основават и доказателствата за тях.

Излага се, че въззивният съд незаконосъобразно приема за преклудирани възраженията за погасяване по давност на главницата и лихвите, с изтичане на срока за отговор по чл. 131, ал. 1 от ГПК, с оглед постъпила по делото молба за предоставяне на правна помощ, от подаването на която процесуалните срокове спират да текат, а впоследствие депозираният от назначения по реда на ЗПП процесуален представител на ответника следва да се счита за депозиран в срок, със съответните релевирани в него възражения за изтекла погасителна давност, включително и заявеното относно приложимостта на тригодишната кратка давност, поради наличието в случая на периодични плащания.

Излага се по-натам, че въззивният съд не е изпълнил задължението си като въззивна инстанция да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с тези възражения.

По така формулирания въпрос е формирана трайно установена практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет по делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните, и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи, в какъвто смисъл са решение № 75/20. 06. 2016 г. по т.д. № 1608/2015 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 57 от 2. 03. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 1416/2010 г., III г.о., ГК; 3. Длъжен ли е въззивният съд да приеме, че длъжникът е уведомен за извършена цесия от цесионера, без изрично упълномощаване за това от цедента. Касаторът счита, че въз основа на представените по делото доказателства, че уведомителните писма са били изпратени от лице, за което не е доказано, че представлява цедента.

Възпроизвеждат се и изложените в жалбата оплаквания досежно начина на адресиране, съдържанието и липсата на такова, сочещи според касатора, на ненастъпила по отношение на ответника, предсрочна изискуемост на процесния кредит, поради липса на изрично уведомление от страна на цедента. Повтарят се оплакванията за нищожност на договора за цесия, поради противоречие с чл. 26 от ЗПК, в какъвто смисъл се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 96 от 17. 04. 2018 г. на ВКС по гр.д. № 3049/2017 г., IV г.о., ГК, решение № 156 от 30. 11. 2015 г. по т.д. № 2639/2014 г., решение № 137 от 02. 06. 2015 по гр.д. № 5759/2014 г.; определение № 178 от 05. 04. 2018 г. по т.д. № 2530/2017 г..

Ответникът по касация не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове в уважената им с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: Във въззивната жалба е направено възражение за недопустимост на съдебния акт, което въззивната инстанция е намерила за неоснователно; В молбата с вх. № 274109/10. 05. 2021 г. на въззиваемото дружество - ищеца липсва изявление, с което да е направено оттегляне на претенцията за главница и мораторна лихва до посочените в жалбата размери;

Поради това не е налице произнасяне на съда по оттеглена искова претенция, което би довело до недопустимост на съдебния акт в тази част; По силата на договор за потребителски кредит № 1222946 от 29. 07. 2013 г., на ответника И. е предоставена в заем сумата 20000 лв.; Уговорен е начин на плащане на 60 равни месечни вноски, уговорена и одобрена е застрахователна премия в размер на 1387,80 лв. и 600 лв. такса;

Отпуснатият кредит е усвоен изцяло на 29. 07. 2013 г., срокът на действие на договора е 60 месеца, до 1. 08. 2018 г.; На 07. 07. 2014 г. е подписан анекс, съгласно който страните са приели за установено в отношенията си, че размерът на дълга е 21981.05 лв., уговорено е разсрочване на задължението, чрез удължаване на крайния срок за погасяване; Подписан е нов погасителен план, съгласно който задължението е дължимо на 66 месечни вноски за периода от 01. 08. 2014 г. до 01. 01. 2020 г.На 27. 04. 2015 г. по силата на сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания първоначалният кредитор – страна по договора за кредит „Уникредит късюмър файненсинг“ ЕАД, е прехвърлил на ищцовото дружество вземането си към ответника;

Последният е уведомен лично за цесията; Твърди се, че на 01. 01. 2020 г. е настъпил крайният срок на договора и вземането по него е изцяло изискуемо /не се твърди предсрочна изискуемост/; Крайният падеж е настъпил преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК; В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ответника; Отговор е постъпил на 7. 06. 2021 г. от страна на назначения по реда на ЗПП адвокат, като в него се твърди, че главницата и лихвите по договора за кредит са погасени по давност; няма доказателства за усвояване на сумата по кредита; договорът е недействителен на основание чл. 2, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като размерът на използвания шрифт е по-малък от 12; Направено е възражение за неравноправни клаузи, уреждащи лихвения процент и ГПР, тъй като не е ясно как се формират и се определят едностранно от банката.

Въззивният състав е изложил, че от заключението на вещото лице, назначено по делото, се установява размерът на дължимата главница и лихви за забава, като е посочено, че длъжникът е извършвал плащания по договора последно през м. октомври 2014 година.

Въззивният съд е намерил за неоснователно оспорването на извода на първоинстанционния съд в насока на това, че ответникът е усвоил сумата по процесния кредит, тъй като не е представено платежното нареждане, с което сумата от 20000 лв. е преведена по сметката на ответника, като се е основал на заключението на ВЛ по ССЕ, което в отговор на първия въпрос на ищеца посочва, че на експертизата е представено платежно нареждане от 29. 07. 2013 г., с което кредиторът „Уникредит кънсюмър файненсинг“ АД е превел на ответника по посочена сметка сумата в размер на 20000 лв.; Заключението в тази част не е оспорено от ответната страна, след като вещото лице уточнява, че е допусната грешка в изписване на IBAN на сметката на длъжника в текстовата част на заключението; Индиция, че сумата е била преведена е и фактът, че длъжникът е извършвал погашения по кредита до 01. 10. 2014 г.

По възражението, че вземанията за главница и лихви са погасени по давност, въззивният съд е изложил, че препис от исковата молба е получен лично от ответника на 10. 03. 2021 г.; В съобщението съдът изрично му е указал, че има право да ползва правна помощ, ако изяви желание за това; Молбата за предоставяне на правна помощ е подадена един месец след изтичане на срока за отговор - 10. 05. 2021 г. и съобразно разпоредбата на чл. 95, ал. 3 ГПК определението за предоставяне на правна помощ има действие от подаване на молбата, освен ако съдът постанови друго;

Друго не е постановено, видно от определението на съда от 02. 06. 2021 г.; Поради това подаденият от назначения по молбата за правна помощ адвокат отговор на исковата молба на 07. 06. 2021 г. е извън месечния срок по чл. 131 ГПК; В молбата за предоставяне на правна помощ ответникът е посочил, че е подал отговор-възражение чрез Български пощи, но такъв няма приложен по делото, нито има доказателства да е бил изпращан, както се твърди в молбата;

От друга страна, процесуалният представител на ответника в съдебно заседание на 07. 06. 2021 г. е заявил, че той не е имал възможност да изготви отговор, което е в противоречие с изложеното в молбата от 10. 05. 2021 г.; Липсва и молба за възстановяване на срока за отговор и поради това подадения след изтичането му отговор не следва да се взема предвид - чл. 64, ал. 1 ГПК;

Възраженията на ответника срещу предявения иск се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Поради това въззивният съд е намерил, че възражението за давност е направено несвоевременно и не следва да се разглежда по основателност. По-натам съдът е изложил, че същото се отнася и до направеното възражение, че длъжникът не е уведомен надлежно за извършената цесия;

Независимо от това, възражението е и неоснователно, тъй като по делото е представено пълномощно от цедента, с което е упълномощен цесионера да уведомява длъжниците съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД от името на „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД за извършената цесия /л. 17 от делото, а на л. 22 е приложено пълномощно, с което управителят на ищцовото дружество е упълномощил К. Д. да подписва от името на дружеството официални писма и документи до длъжниците на последното/; Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне, съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник;

В този случай представителната власт възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД; Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД; Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД също не може да бъде игнорирано;

Следователно с връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника - така в решение № 114 от 7. 09. 2016 г. на ВКС по т.д. № 362/2015 г., II т. о.; В представеното уведомление за извършеното прехвърляне на вземане /получено лично от длъжника на 25. 10. 2016 г./, надлежно е индивидуализиран договора за кредит № 1522177, вземането по който е прехвърлено на ищцовото дружество;

Възражението за нищожност на цесията, поради липса на уговорка в договора за кредит за възможност за прехвърляне на вземането също е неоснователно - в чл. 16, ал. 6 от ОУ изрично е посочено,че кредиторът може да прехвърли правата си по договора за потребителски паричен кредит на трети лица или част от него, заедно с дължими лихви, такси, комисионни и други разноски, като уведоми потребителя лично за това, в съответствие със закона.

По отношение възражението за частична нищожност на договора за кредит на основание чл. 143 ЗЗП, обосновавано с посочения в договора за кредит фиксиран ГЛП от 12,99 %, поради което въззивникът счита, че клаузите, уреждащи лихвения процент и ГПР са неравноправни, не е ясно как се формират и са определени едностранно от банката, поради което са уговорки във вреда на длъжника и не отговарят изискванията за добросъвестност, въззивният съд е изложил, че съобразно трайната практика на ВКС съдът служебно следи за наличие на неравноправни клаузи в потребителски договори, какъвто е процесният договор за кредит;

Съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми;

Възнаградителната лихва, уговорена в договора за потребителски кредит представлява по съществото си възнаграждение за ползвания финансов ресурс от страна на длъжника и поради това не може да бъде преценявана като неравноправна, ако клаузата за лихвата е ясна и разбираема; В случая в договора за потребителски кредит конкретно е посочен годишния лихвен процент и ГПР, лихвеният процент е фиксиран и не подлежи на промяна, ясно е посочено каква е общата стойност на кредита /21 987.80 лв./ и общата дължима сума по договора - 30012 лв.;

Това дава възможност на длъжника да прецени произтичащите икономически последици от поемането на задължението по договора; От друга страна, в чл. 11, ал. 1, т. 10 не се съдържа изискване за конкретизация как е формиран ГПР и по-точно за посочване на отделните негови компоненти; Изискването на закона е в договора на разбираем език да се посочи ГПР и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в Приложение № 1 начин; Следва да се има предвид и решение по дело C-42/15, в което Съдът на ЕС приема, че посочването на годишния процент на разходите в договор за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 2008/48/ЕО, доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (§ 67);

Приема се, че такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като годишният процент на разходите по член 10, § 2, буква Ж от Директивата, доколкото непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от Директивата (§ 71 от решението);

Все пак прилагането в съответствие с тази правна уредба на подобна санкция, имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по член 10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (§ 71 от Решението).

В заключение въззивният състав е посочил, че в случая ясно е посочен размерът както на ГПР, така и ГЛП, и общо дължимата сума по кредита, което именно дава възможност на длъжника да прецени в какъв размер е неговото общо задължение и сключването на договора е резултат на направена от негова страна такава преценка. По отношението на възражението за нищожност на договора за кредит поради нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК относно размерът шрифта, използван в договора, съдът е приел, че посочената разпоредба преди изменението ѝ от 2014 г. въвежда изисквания за форма за действителност на договора за потребителски кредит, неспазването на която води до недействителност по силата на разпоредбата на чл. 22 ЗПК;

Изменението на чл. 10, ал. 1 относно размера на шрифтът има действие от влизане в сила на ЗИДЗПК, тъй като нормата е материалноправна, поради това изменението няма обратно действие и не се прилага по отношение на заварените случаи /процесният договор за кредит е сключен през 2013 г./, освен ако не е изрично предвидено с нарочна правна норма, какъвто настоящият случай не е; Не са констатира при служебната проверка на договора за кредит основания за нищожност на същия, произтичащи пряко от него или от доказателствата по делото.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното въззивно решение в случая не е частично недопустимо / първият въпрос на касатора, за отговора на който с уговорката, че недопустимо решение се обезсилва, а не отменя, касационният съд е длъжен да следи и служебно/. Молба от ищеца, съдържаща частично оттегляне на предявените искове, респ. – намаляване на исковите претенции, по делото не е налична, както това са констатирали и инстанциите по съществото на спора, а в касационната инстанция допускането и събирането на нови доказателства е недопустимо.

По оплакванията и въпросите досежно неправилността на решението:

Вторият, процесуалноправен въпрос на касатора е правен, обуславящ е изхода на всеки правен спор, като относим към общите задължения на съда по събирането, оценка на доказателствата, обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и мотивиране на съдебните решения, като гаранции за законосъобразността на процеса и на постановените в него актове, поради което и съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на него обаче не е налично което и да било от законоустановените и само общо заявени от касатора, като налични по делото, основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК, от които, с оглед твърдяното противоречие на въззивното решение с посочени две решения на състави на ВКС, следва да се приеме, че по този въпрос конкретно се поддържа наличието на това по т. 1 от същия законов текст.

Мотивите на обжалваното въззивно решение са подробни и последователни, в тях в пълнота са обсъдени както изводите на първоинстанционния съд, така и твърденията, и възраженията на страните по спора, включително оплакванията във въззивната жалба, възпроизведени като такива и в касационната жалба, съдът е изложил конкретни и обосновани изводи относно това кои от твърдените от страните факти намира за установени по делото и кои не, както и на кои от събраните по делото доказателства, основава тези си изводи.

Налице са изводи на съда, основани на така събраните доказателства, досежно възникването или не на правнорелевантните за съществуването на заявеното за съдебна защита, спорно субективно право на ищеца факти в тяхната пълнота, и относно подвеждането им под хипотезиса на конкретните, приложими към спора правни норми, а оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване за противното, са изцяло неоснователни.

Такива конкретни констатации и изводи са изложени и относно действието на визираната в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, молба на ответника за предоставяне на правна помощ, като ясно и без каквото и да било противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е изложил, че съобразно уредбата ѝ в процесуалния закон, същата прекъсва процесуалните срокове в случай, че е подадена преди изтичането им; в конкретния случай молбата е подадена един месец след изтичане на срока за отговор на исковата молба; съобразно разпоредбата на чл. 95, ал. 3 ГПК определението за предоставяне на правна помощ има действие от подаване на молбата, освен ако съдът постанови друго и доколкото друго не е постановено, подаденият от назначения по молбата за правна помощ адвокат отговор на исковата молба на 07. 06. 2021 г., с обективираните в него възражения срещу иска, е извън месечния срок по чл. 131 ГПК, поради което и така формираният, краен и имащ значение за изхода на делото във въззивната инстанция, извод на въззивния съд е не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС от вида, уреден в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Третият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото от една страна отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция, а от друга страна – като несъответен на действителните изводи на въззивния съд, обусловили този изход и обективирани в мотивите към решението му.

Главният мотив на съда да приеме за неоснователно възражението за това, че ответникът не е уведомен редовно за цесията, е преклудирането на същото възражение, като релевирано след законоустановения преклузивен срок за отговор на исковата молба, този главен мотив е допълнен със съображения за неоснователност по същество, които са предмет на въпроса на касатора, а в допълнение към това съдът е изложил и че такова действие по уведомяването на длъжника за цесията има и връчването на исковата молба с приложенията към нея.

На свой ред въпросът противоречи на действително приетото от съда в мотивите му, доколкото предпоставя установяване по делото, че цесионерът не е изрично упълномощен от цедента да съобщи на длъжника за цесията, докато в конкретния случай съдът е приел точно обратното – че такова упълномощаване е налице.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация не претендира такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение