Определение № 3163 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1072/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Дом за пълнолетни лица с деменция „Св. Св. Козма и Дамиан“, чрез адв. М. Ц., срещу Решение № 1515 от 13.12.2024 г. по в. гр. д. № 2882/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което след като е потвърдено Решение № 3809/26.09.2024 г., постановено по гр. д. № 9156/22024 г. по описа на РС – Пловдив, е признато за незаконно и отменено уволнението на И. Н. П., извършено със Заповед № 06/28.03.2024 г. на временно изпълняващия длъжността „директор“ на Дом за пълнолетни лица с деменция „Св. Св. Козма и Дамиан“, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност – „1/2 общ работник щат и огняр 1/2 щат“, и касаторът е осъден да му заплати на основание чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 259 лв. - обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 28.03.2024 г. – 08.04.2024 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че неяснотата какво било работното време на ищеца се отразявала на законността на уволнението. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба И. Н. П. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е приел, че ищецът работил по трудово правоотношение при ответника от 21.02.2011 г., като първоначално заемал длъжността „шофьор 1/2, огняр 1/2“, а впоследствие по силата на допълнително споразумение № 394/24.01.2020 г. - длъжностите „1/2 общ работник щат и 1/2 огняр щат“ за неопределено време. Трудовото правоотношение било прекратено на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, тъй като според работодателя ищецът системно не спазвавал работното време. Били съставени протоколи и рапорти за дневните дежурства, адресирани до директора на Дома, за дати 25.01.2024 г., 26.01.2024 г., 05.02.2024 г., 19.02.2024 г., 21.02.2024 г., 27.02.2024 г., докладни от 08.03.2024 г., 09.03.2024 г., 10.03.2024 г., 14.03.2024 г., рапорт за нощно дежурство 18/19.03.24 г., в които било посочено, че в някои дни ищецът бил търсен на работното си място и не бил намерен. На 22.03.2024 г. в 09.30 ч. от ищеца били поискани писмени обяснения, които следвало да депозира същия ден в срок до 14,00 часа. Между страните липсвал спор, че ищецът не дал обяснения по дисциплинарните обвинения. На 28.03.2024 г. работодателят издал Заповед № 06, с която наложил на ищеца наказание „дисциплинарно уволнение“ за това, че: 1. на 25.01.2024 г. в 14:10 часа не е бил на работното си място, за да изпълнява служебните си задължения; 2. на 26.01.2024 г. в 14:45 часа не е бил на работното си място, за да изпълнява възложените задачи; 3. на 05.02.2024 г. в 10:50 часа не е бил на работното си място и при проведен телефонен разговор е заявил, че е в дома си, като в същия ден е потърсен отново в 11:30 часа и отново не е бил на работа; 4. на 21.02.2024 г. в 15:00 часа не е бил на работното си място, за да изпълнява възложените задачи; 5. на 27.02.2024 г. в 10:50 часа не е бил на работното си място и при проведен телефонен разговор заявил, че се намира в своя дом; 6. на 08.03.2024 г. в 15:30 часа напуснал работното си място без предупреждение и основателна причина и не е бил на работното си място до края на работния ден; 7. на 09.03.2024 г. в 11:30 часа напуснал работното си място без предупреждение и основателна причина и не е бил на работното си място до края на работния ден; 8. на 10.03.2024 г. дошъл на работа в 11:30 часа, след което напуснал работното си място без предупреждение и основателна причина и не е бил на работното си място до края на работния ден; 9. на 14.03.2024 г. в 14:45 часа напуснал работното си място без предупреждение и основателна причина и не е бил на работното си място до края на работния ден. Посочено било, че нарушенията са констатирани с докладни записки и протоколи от дежурните екипи. Заповедта била връчена на ищеца при отказ на 28.03.2024 година. На същата дата била издадена и Заповед № 325/28.03.2024 г., с която трудовият договор с ищеца бил обявен за прекратен.

Въззивният съд посочил, че, както от обясненията на директора на Дом за пълнолетни лица с деменция „Св. Св. Козма и Дамиан“, така и от показанията на свидетелите А. З., медицинска сестра при ответника, и М. Д., социален работник, се установявало, че обслужването на парното в Дома изисквало 12-часов режим на наблюдение, следователно и 12-часов сменен режим на работа на заетите с тази дейност двама работници, един от които – ищецът. Допълнил е, че при работа на смени редуването на смените и продължителността на работното време следвало да се определя с правилника за вътрешния ред. Конкретизирал е, че изготвянето на графици за работа било наложително и с оглед на обстоятелството, че труд при касатора се полагал и в почивните дни, а ищецът не би могъл да работи на 12-часов работен ден през целия отоплителен сезон и при пълно работно време, освен ако не се спазват изискванията на чл. 142, ал. 6 КТ, данни за което по делото липссвали.

В заключение е посочил, че в тежест на касатора било да докаже извършването на посочените в уволнителната заповед нарушения, свързани с неспазване на работното време и неявяване на работа. По делото обаче липсвали доказателства (правилник за вътрешния ред, графици за работа или заповед за утвърждаване на сумарно изчисляване на работно време), от които да се обоснове извод какво е било работното време на ищеца, как е работил той - при сумарно работно време на смени или на нормално работно време, кога е имал почивки през работния ден, кога е започвало и свършвало работното му време. Ето защо невъзможно било да се установи отсъствал ли е от работа ищецът и ако да, кога.

При тези мотиви исковете са счетени за основателни и решението на районния съд за уважаването им е потвърдено.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Когато част от системните нарушения на трудовата дисциплина са извън сроковете по чл. 194 КТ, а останалите са в съответствие с тях, считат ли се тези нарушения за основание за налагане на дисциплинарно наказание по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ?“;

2.“ При установени многобройни нарушения на трудовата дисциплина следва ли да се изследва с какъв режим на работа е бил работникът, с какво работно време, каква продължителност на работния ден, за да бъде извършена преценка законосъобразна ли е заповедта за уволнение?“.

Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 55 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1972/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 162 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 299/2009 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 277 от 21.11.2016 г. по гр. д. № 2243/2016 г. на ВКС, IV ГО.

По същите въпроси претендира допускане на обжалваното решение до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, считайки, че произнасянето на ВКС по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по нито един от повдигнатите въпроси. Те не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ изводите на въззивния съд характер. Правен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който, включен в предмета на спора, е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. За да потвърди решението на районния съд, с което исковете за признаване на уволнението за незаконно и за отмяната му, както и за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност, са уважени, въззивният съд не се е мотивирал с допуснато от работодателя нарушение на сроковете за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 194, ал. 1 КТ, а е приел, че липсва дисциплинарно нарушение, тъй като касаторът не е ангажирал доказателства за начина на организиране и разпределение на работното време в предприятието му. Ето защо окръжният съд е отрекъл наличието на дисциплинарно нарушение – хипотеза, поставена в основата на втория от повдигнатите в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли са допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация И. Н. П. следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 500 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,