Определение № 260 от 22.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3707/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. П. Д. чрез нейния пълномощник адв. Д. К., срещу въззивно решение № 242 от 20.06.2019 г. по в.гр.д. № 290/2019 г. на Окръжен съд - Хасково. С него е потвърдено решение № 108 от 26.03.2019 г. по гр.д. № 689/2018 г. на Районен съд - Димитровград, с което е признато за установено по отношение на М. П. Д., че всеки от ищците А. В. А., С. В. А. и С. П. С. е собственик на по 1/4 ид. част от описаните в диспозитива на решението земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място]: ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място], м. „Г.”, с площ 4.000 дка; ПИ с идентификатор .... в м. „Ч.”, с площ 2.346 дка; ПИ с идентификатор .... в м. „Д.”, с площ 1. 746 дка; ПИ с идентификатор .... в м. ”Д.” с площ 0.873 дка; ПИ с идентификатор .... в землището на [населено място], м. „С.” с площ 2 дка., и жалбоподателката е осъдена да им предаде владението върху тези идеални части, като на основание чл. 537, ал.2 ГПК са отменени Нотариален акт за собственост на недвижим имот № .... г., Нотариален акт за собственост № .... г. и Констативен нотариален акт № .... г., с които М. Д. е призната за собственик на тези имоти за разликата над 1/4 ид. част. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е обсъдил заявеното от нея с отговора на исковата молба възражение за придобиване на процесните имоти по давност, и не е изложил съображения защо уважава иска за ревандикация, предявен от ищцата С. С. при положение, че тя не е упражнявала владение върху тях, не е имала претенции и не е получавала рента или добиви. Поддържа също, че въззивният съд е основал изводите си на писмени доказателства- договори за наем и аренда, чиято автентичност е била оспорена, и които е следвало да бъдат изключени от доказателствата по делото, тъй като ищците не доказали, че тези договори са подписани от тях. На следващо място поддържа, че договорите за наем и аренда са недействителни, тъй като не са сключени в предвидената от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване е поради противоречието му с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпроса /доуточнен от настоящия състав/ относно възможността да бъде придобито право на собственост на основание придобивна давност от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си, и неговите права да бъдат признати на неговите наследници в съдебен спор за собственост. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация А. В. А., С. В. А. и С. П. С. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Страните по делото са наследници на А. В. В.. Той е починал през 1986 г. и е оставил за наследници съпруга Стойка Г. В., починала през 1986 г., ищците А. В. А. и С. В. А., негови низходящи, които наследяват по право на заместване от починалия преди наследодателя негов син В. А. В., и дъщеря П. А. Д.. П. Д. е починала през 2018 г. Нейни наследници по закон са жалбоподателката М. П. Д. и ищцата С. П. С.. Установено е по делото и не е било спорно между страните, че с три решения на ОСЗ- Димитровград - № 28-01 от 08.02.1999 г., № 28-27 от 11.01.1999 г. и № 19-27 от 17.05.1999 г. процесните имоти са били възстановени на наследниците на А. В.. Правният спор между страните е породен от обстоятелството, че с нотариален акт № .... г. и с нотариален акт № .... от същата дата, и двата издадени по обстоятелствена проверка, ответницата М. Д. е призната за собственик на възстановените имоти на основание наследство и давност. За да уважени предявените субективно съединени искове за ревандикация въззивният съд е приел, че процесните имоти имат наследствен характер. Всеки наследник има качеството на владелец на своите идеални части и държател на идеалните части на драгите. При това положение за да придобие по давност идеалните части на другите сънаследници, съсобственикът трябва да превърне държането им във владение чрез извършване на такива действия, които по явен и недвусмислен начин показват отричане на правата на останалите наследници. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е приел, че не се установява пряката наследодателка на жалбоподателката - П. Д., да е извършила такива действия, отричащи правата на останалите сънаследници. Напротив, всички наследници заедно са осъществявали фактическа власт върху процесните имоти чрез предоставянето им за ползване от СКС „Раковски” срещу получаване на рента. Приел е за недоказано и твърдението на жалбоподателката, че тя е владяла имотите за себе си, като е получавала цялата дължима за земите рента, като при формиране на този извод се е позовал на представеното по делото пълномощно, с което П. Д. е упълномощила жалбоподателката М. Д. да извършва правни действия само по отношение на нейната /на упълномощителката/ наследствена част от възстановените земеделски имоти. При така изложените от въззивния съд мотиви, обусловили крайния резултат по делото, не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационна проверка по същество по поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос. Съдът не е отрекъл възможността наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са продължили владението, а е приел, че в конкретния случай от събраните по делото доказателства не е установено пряката наследодателка на жалбоподателката да е завлядала идеалните части на останалите наследници чрез извършване на действия, сочещи на отричане на техните права, т.е. крайният резултат по делото не е обусловен от неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон, а от извършената преценка на събраните по делото доказателства. Поради това по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. В останалата си част изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК преповтаря оплакванията за неправилност на въззивното решение поради нарушение на съществени процесуални правила във връзка с преценката на писмените доказатества, и на материалния закон относно формата на договорите за наем и аренда на земеделски земи, но във връзка тях няма изведен конкретен правен въпрос, а касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на всеки от ответниците по касация А. В. А., С. В. А. и С. П. С. по 800 лв., представляващи направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение. Водим от гореизложеното съдът