Определение № 645 от 27.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1115/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 15112 от 05.02.2020 г. на „ПИК НЮЗ“ ЕООД, [населено място], чрез адв. А. С. от АК-София, против въззивно решение № 7580 от 05.11.2019 г., постановено по в.гр.д. № 5500/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-г въззивен с-в, в частта, с която е потвърдено решение № 478857 от 29.08.2018 г., постановено по гр.д. № 14655/2016 г. на Софийски районен съд, I ГО, 118 с-в, като „ПИК НЮЗ“ ЕООД е осъдено на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на С. Б. Д. от [населено място], сумата от 10 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от публикация в сайт pik.bg със заглавие: „Позор в медиите! Известна главна редакторка ходела подпийнала на работа! Сайтът на скандалния аптекар О. Д. обърнат на пивница!“, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 07.01.2016 г. до окончателното изплащане, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1730 лева - съдебни разноски. Жалбоподателят релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като счита, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалните правила, материалния закон и необосновано, поради което моли за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск, евентуално за намаляване размера на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от съществено значение за изхода на спора, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените в изложението правни въпроси са, както следва: 1. Носи ли отговорност по чл. 45 ЗЗД журналист за описани чужди твърдения, чиито източник е описан и дали при наличие на допълнителни изрази, които не внасят новост във вече изнесената информация, следва да бъде ангажирана отговорността на автора и 2. Какви критерии следва да прилага съдът при определяне размера на справедливото обезщетение, съгласно чл. 52 ЗЗД. Във връзка с наведеното основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на противоречие със съдебна практика на ВКС и ВС, както следва: по първия въпрос – решение № 891 от 07.06.2002 г. по гр.д. № 183/2002 г., IV ГО и решение № 557 от 28.01.2011 г. по гр.д. № 1599/2009 г., III ГО, а по втория – решение № 25 от 17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г., II ТО, раздел II на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и решение № 439 от 20.01.2016 г. по гр.д. № 2773/2015 г., IV ГО. Ответницата по касационната жалба С. Б. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Ф. П. от АК-София, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по поставените правни въпроси. Претендира адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Касационната жалба оспорва и ответникът по предявените субективно и обективно съединени искове, с правно основание чл. 49 ЗЗД - „ПИ НЮЗ“ ЕООД, [населено място], чрез адв. К. Т. от АК-София, по съображения за нейната недопустимост и неоснователност, както и претендира разноски пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че в публикуваната от ответника „ПИ НЮЗ“ ЕООД на 07.01.2016 г. в blitz.bg статия „Медийната метреса С. Д. в алкохолен делириум“ с подзаглавие „Сайтът на подсъдимия олигарх О. Д. превърнат в кръчма“, се съдържат обидни изрази и фактически твърдения, които не отговарят на обективната истина и същевременно водят до накърняване доброто име на ищцата в обществото и в професионалната ѝ среда, засягайки чувството ѝ за лично достойнство и чест, а именно – че тя е изпадала в тотален алкохолен делириум; че е превърнала редакцията на сайта в кръчма, от което са потресени мнозинството от служителите й; че от години има проблем с чашката; поръчва си кафе подправено с уиски; пие твърде много за да управлява адекватно; от сутринта се налива с концентриран алкохол; потънала в депресия и вече не си прави труда да брои чашките и превърнала редакцията в кръчма, бълваща пиян морал; почти няма час от денонощието, в който да не е под въздействието на алкохол и вечер си тръгва на зиг-заг. Използван по отношение на нея е още обидният израз „медийна метреса“, както и се заявява, че осигурява „словоблудна защита“ на собственика на медията. Въззивният съд е констатирал, че вторият ответник по предявените искове – касаторът в настоящото производство „ПИК НЮЗ“ ЕООД, е препубликувал с леки изменения тази статия в сайт pik.bg под заглавие: „Позор в медиите! Известна главна редакторка ходела подпийнала на работа! Сайтът на скандалния аптекар О. Д. обърнат на пивница!“, като са добавени допълнителни изрази, касаещи ищцата – „от ранни зори не могла да се откъсне от чашката с твърдо гориво. Алкохолните пари от кабинета ѝ се носели на километри от лъскавия офис в една от кулите до сградата на КАТ – София, където се помещава редакцията“. Приел е, че това отново съставляват фактически твърдения, че ищцата злоупотребява с алкохол по време на работа, за които по делото се установява, че не отговарят на обективната действителност, като не са представени и доказателства за извършена добросъвестна проверка от страна на автора на статията преди нейното публикуване. Макар и тези допълнителни изрази да не внасят новост във вече изнесената информация, то този ответник също носи отговорност, доколкото е следвало да направи своя добросъвестна проверка на информацията, която е взел от друг издател, преди да я публикува и да спомогне целенасочено за разпространението ѝ. В тази връзка въззивният съд е приел, че независимо от липсата на установени конкретни нормативни правила относно това коя проверка следва да се счита за добросъвестна, последните се извеждат от практиката и етичните правила на журналистиката, като съобразно тях авторът на материала е следвало да провери информацията при поне два независими източника преди да я публикува. След като този ответник не е ангажирал и дори не е направил твърдения за проведена подобна добросъвестна проверка на публикуваната информация, въззивният съд е приел, че същият като безспорен издател на процесния сайт следва да носи отговорност. Последната обосновава с наличието на категорични доказателства, от които се установява, че публикуваните фактически твърдения не отговарят на обективната истина, като освен това във втората статия не само са пресъздадени посочените горе обидни изрази от първоизточника, а са добавени и нови такива, които водят до накърняване на доброто име на ищцата в обществото и в професионалната ѝ среда, засягайки чувството ѝ за лично достойнство и чест, което е винаги противоправно поведение по смисъла на чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. В тази връзка, съдът е приел за установено въз основа на събраните по делото свидетелски показания, че ищцата е приела публикуването на процесната статия със силно притеснение, което се е отразило на здравето и психиката ѝ – „В началото тя е била много ядосана, а впоследствие е била силно разстроена от това, което е написано и от разпространението му сред роднини, приятели и колеги. След публикуването на статията ищцата продължително време не се чувствала добре, била притеснена, ставало ѝ лошо и дори се е наложило да потърси помощ от психолог. В мотивите на обжалваното решение е посочено още, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на проведено дисциплинарно производство срещу ищцата, именно вследствие на публикуваните материали, което допълнително е допринесло за негативни емоции и притеснения, включително влошаване на здравословното ѝ състояние. Ищцата страда от хепертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност, като на 08.01.2016 г. е била приета с оплакване от главоболие и световъртеж при повишени стойности на AH, поради което ѝ била предписана медикаментозна терапия. При така установените факти, въззивният съд е приел, че присъдената от първоинстанционния съд сума в размер на 10 000 лв. отговаря на степента на засягане на емоционалната сфера на ищцата и на негативите за здравословното ѝ състояние, до които е довело поведението на ответника – касатор в настоящото производство, както и че сумата е съобразена със социално икономическите условия в страната и не води до неоснователно обогатяване на ищцата, поради което и е потвърдил първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че при тези мотиви на въззивния съд, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. Съображенията за това са следните: Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства, тъй като основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Първият поставен в изложението правен въпрос: Носи ли отговорност по чл. 45 ЗЗД журналист за описани чужди твърдения, чиито източник е описан и дали при наличие на допълнителни изрази, които не внасят новост във вече изнесената информация, следва да бъде ангажирана отговорността на автора – не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, обусловил изхода на конкретното делото, съобразно постановките на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като не е включен в предмета на спора. Настоящият съдебен спор касае наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на издателя на електронна медия, в качеството му на „възложител на работата“ по смисъла на чл. 49 ЗЗД за съдържанието на публикувани от него материали, а не отговорността на автора – физическо лице на статията. В тази връзка неотносима към настоящия случай се явява и цитираната от касатора съдебна практика по повод соченото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото решение № 891 от 07.06.2002 г. по гр. д. № 183/2002 г., IV ГО касае въпросите за редовността на исковата молба и материалноправната пасивна легитимация при разглеждането на спорове по чл. 45 от ЗЗД и чл. 49 от ЗЗД, съответно съотношението между отговорността на автора и издателя, а решение № 557 от 28.01.2011 г. по гр. д. № 1599/2009 г., III ГО, е постановено по въпроса за личната отговорност на автора на публикувания материал. Предвид изложеното и доколкото Върховният касационен съд няма задължение сам да изведе правен въпрос от изложението на касационните основания, казаното до тук е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване по поставения първи въпрос, без да се изследва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно противоречие с практиката на ВС и ВКС. Независимо от това, дори и поставеният въпрос да бъде уточнен, съгласно правомощията на ВКС по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк.д. № 1/2009 год. на ОСГТК, като се сведе до релевантния въпрос за отговорността на издателя на печатна или електронна медия, то отново не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В решението си въззивният съд не е приел нищо различно от трайно установеното разбиране, че признатото и гарантирано в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ право на мнение се упражнява надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице, когато името му се коментира, или се предполага връзка с оглед неговия пост, дейност или занятие по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана, за да се вреди на доброто име (напр. решение № 484 от 09.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1438/2009 г., III ГО). Разпоредбата на чл. 10, т. 1 КЗПЧОС не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите (решение № 85 от 23.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1486/2011 г., IV ГО). Издателят носи отговорност за публикуването на неверни фактически твърдения, доколкото адресатът е засегнат неблагоприятно и издателят не е положил дължимата грижа да провери достоверността на разпространената информация преди отпечатването на съответната публикация, а при наличието на обиди се носи отговорност във всички случаи, независимо дали се касае за първоизточник или препубликуване на чужда статия, като в този случай отговорност за причинените вреди носи всеки от издателите, респективно авторите – в този смисъл решения на ВКС № 209 от 27.09.2013 г. по гр.д. № 1747/2013 г., III ГО, № 62 от 06.03.2012 г. по гр.д. № 1376/2011 г., IV ГО, № 204 от 12.06.2015 г. ВКС по гр.д. № 7046/2014 г., IV ГО. Изводът на въззивния съд за основателност на предявената претенция почива именно на констатацията му, че издателят не е положил дължимата грижа за установяване достоверността на изнесените позорящи твърдения, като освен това е допуснал публикуването на статия, съдържаща силно обидни изрази и определяния по адрес на ищцата, които налагат извод за осъществено тенденциозно и умишлено унижаване достойнството на дадено лице, посредством неприлично отнасяне с него /състава на обидата/, което от своя страна обосновава ангажиране отговорността на издателя за причинените вследствие на тази публикация вреди. Следователно, обжалваното решение не е постановено в противоречие с горецитираната практика, а оплакванията на жалбоподателя в тази насока представляват доводи за неправилност на въззивното решение, свързани с оценката и анализа на събраните доказателства, която неправилност не може да бъде проверявана в хода на настоящото производство по чл. 288 ГПК, а само след допускане на въззивното решение до касационен контрол. Вторият формулиран от касатора правен въпрос относно критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, макар и да обуславя изхода на спора, също не обосновава допускане на касационно обжалване, тъй като по отношение на него не се установява твърдяното наличие на противоречие с практиката на ВС и ВКС в решение № 25 от 17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г., II ТО, раздел II на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и решение № 439 от 20.01.2016 г. по гр.д. № 2773/2015 г., IV ГО. Съгласно тази практика, определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението за причинени неимуществени вреди, е въпрос на фактическа преценка с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, като освен въздействието върху здравето на ищеца, значение имат и: установените субективни негативни преживявания; отражението върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството и близките; естеството и видът на противоправния акт – дали е клевета или обида, съответно тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал; обемът на обществения отзвук и други. В случая не се констатират допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при съобразяване на установените критерии, нито прилагане на закона в неговия превратен или противоположен смисъл. Въззивният съд е изложил мотиви по отношение на всички релевантни факти и обстоятелства, като е обсъдил събраните доказателства и доводите на страните. С оглед на това, оплакванията на жалбоподателя по отношение размера на обезщетението отново представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която неправилност не е предмет на проверка в настоящото производство. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, поради което не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория правен въпрос. При посочените мотиви на въззивния съд не се констатира и наличие на някоя от предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно произнасяне по настоящото производство - не е налице отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС; липсват нарушения на основните начала в гражданския исков процес във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане, съгласно чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД; атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. Напротив, постановеното съдебно решение е израз на правораздавателна компетентност при решаването на правния спор и съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените по делото факти и приложението на закона към тях, поради което и настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че не е налице основание за допускане на касационното му обжалване. При този изход на делото, в полза на С. Б. Д., следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за заплатеното от нея адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция в размер на 600 лева. Искането за присъждане на разноски за касационното производство на ответника „ПИ НЮЗ“ ЕООД е неоснователно, тъй като въззивното решение се обжалва единствено в неговата осъдителна част относно дължимото от „ПИК НЮЗ“ ЕООД обезщетение и не е налице правен интерес от подаване на отговор на касационната жалба от страна на този ответник. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,