Определение № 116 от 12.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 441/2021 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ЕРГО Ферзихерунг АГ, Дюселдорф, Германия против Определение № 260038/12.10.2020г. по ч.т.д.№ 591/2020г. на Пловдивския АС, с което е потвърдено Определение № 2404/18.11.2019г. по т.д.№ 600/2019г. на ОС Пловдив в частта, с която възраженията на настоящия жалбоподател за отсъствие на международна компетентност на сезирания български съд по предявения срещу застрахователното дружество иск с правно основание чл.432,ал.1 КЗ, са оставени без уважение. В частната касационна жалба са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното определение поради неправилно прилагане на материалния и на процесуалния закон и постановяването му при незачитане на примата на Регламент 1215/2012 на Европейски парламент и на Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Искането е за отмяна на определението и прекратяване на производството по предявения от ищеца М. А. иск. Твърдението е, че при позоваването на разпоредбата на чл.432 КЗ в атакуваното определение е смесена поредността и взаимовръзката между определяне на международната компетентност и приложимо право. Поддържа се, че приложима за определяне на компетентността на съда е разпоредбата на чл.7, пар.2 от Регламент 1215/1012 - специалната компетентност по Раздел 3, съгласно която, оправомощен да разгледа спора за обезщетяване на вреди, настъпили в резултат на непозволено увреждане, е съдът по мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие, а мястото, където е настъпило процесното вредоносно деяние, причинило вредата, и мястото, където са настъпили непосредствените вреди, е в Германия и компетентен да разгледа спора е немският съд. Твърди се, че атакуваното определение противоречи на определението по ч.т.д.№ 1435/2017г. на І т.о. на ВКС, което е постановено по „идентичен казус” - завеждане на иск от лица български граждани с местоживеене в България срещу застраховател със седалище и адрес на управление в дружа държава членка, за заплащане на обезщетение за вреди от настъпило ПТП. Твърди се, че атакуваното определение е постановено в противоречие и с трайната практика на СЕС - дело С-618/15, С-195-10, С-189/08. Поддържа се, че приложението на правилото на чл.7,пар.2 от Регламента следва от необходимостта и се основава на наличието на особено тясна връзка между спора и юрисдикцията по мястото, където е настъпило вредоносното събитие, която обосновава предоставянето на компетентност на тази юрисдикция с оглед надлежната организация на процеса и улесненото събиране на доказателства. По даденото в обжалваното определение разрешение, че искът срещу застраховател със седалище в Германия може да бъде предявен пред съда на друга държава-членка /в България/, в случай, че е предявен от притежателя на полицата, застрахования или третото ползващо се лице, жалбоподателят поддържа, че отсъства застрахователно правоотношение с ищеца, и че последният не е трето ползващо се лице по смисъла на разпоредбата на чл.11, пар.1-б от Регламента. Поддържа се, че разпоредбата на чл.11, уреждаща компетентността на дела във връзка със застрахователни правоотношения, е приложима в ограничен брой случаи и се основава на характеристиката едната страна по спора на икономически по-слабата и неопитна в правно отношение, но тази слабост следва да бъде отчетна в контекста на договорното правоотношение, каквото в процесния случай между ответника и ищеца не е налице. Жалбоподателят счита, че, за да са приложими правилата на Раздел 3 от Регламента, е необходимо между страните да има валидно застрахователно правоотношение по силата на застрахователен договор и едната страна да има качеството на по-слаба, а процесният случай касае извъндоговорни правоотношения, които са възникнали не по повод на сключен застрахователен договор, а въз основа на деликт. Поддържа се, че съгласно общите принципи на регламента, предвидената в чл.11 компетентност не изключва прилагането на специалната компетентност, уредена в чл.7; че специалната компетентност е паралелна, допълнителна спрямо общата и следва да се прилага във всички случаи, когато ответникът има седалище в държава -членка. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ТПК се иска допускане на обжалването: 1/Поради противоречие на определението на въззивния съд с определение № 342 от 10.07.2017г. по ч.т.д.1435/2017г. на І т.о. на ВКС по въпроса: „ Компетентен ли е българският съд съгласно разпоредбите на Регламент 1215/2012 да разгледа и да се произнесе по същество по претенция за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, настъпило на територията на друга държава членка”. Поддържа се, че в обжалваното определение неправилно е приложена разпоредбата на чл.11,пар.1-б от Регламента, тъй като спорът е основан на извъндоговорни правоотношения, които са възникнали не по повод на сключен застрахователен договор. Отново се поддържа, че определението по ч.т.д.№ 1435/2017г. на ВКС е постановено във връзка с идентична фактическа обстановка. 2/Поради противоречие с актове на ЕС се иска допускане на обжалването по въпроса: „ Следва ли при иск срещу застраховател на причинителя на непозволеното увреждане, за компетентен като намиращ се в най-тясна връзка със спора, съгласно разпоредбите на Регламент 1215/2012., да бъде определен съдът по местонастъпването на вредоносното събитие, съгласно чл.7,ал.2 от Регламент 1512/2012”. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на СЕС „по идентични казуси“ - дело С-618/15, С-195/15, С-189/08, както и решенията по дела С-47/14 и 441/13, съгласно които, съдът по мястото, където е настъпило или където може на настъпи вредоносното събитие, по принцип е най подходящият да се произнесе поради близостта на спора и улесненото събиране на доказателства, и този съд е юрисдикцията, която обективно най-добре може да прецени дали са налице конститутивните елементи на отговорността на ответника. Поддържа се, че в Решение по дело С-350/2014 е прието, че „дори когато отговорността се търси от застрахователя, тя продължава да се разглежда като деликт и компетентността следва да се определи по реда на специалната компетентност“. 3/ Иска се допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК на въпроса: „ Лицето, претърпяло вреди в резултат на непозволено увреждане, има ли качеството на трето ползващо се лице“, по смисъла на чл.11,пар.1-б от Регламента спрямо застрахователя по застраховка „ГО“ на причинителя на вредата”. Развити са съображения, че ако съществува неяснота относно приложното поле на разпоредбата, настоящия състав следва да отправи преюдициално запитване до СЕС относно обхвата на термина „трето ползващо се лице“. 4/ Поради противоречие с цитирани определения на Върховния административен съд и с определението по ч.гр.д.№ 422/2010г. на ВКС се иска допускане на обжалването по въпроса „ Длъжен ли е съдът да обсъди в своето определение всички направени противоречащи искания и твърдения на страните и изложени от тях възражения в тази връзка, както и да мотивира приемането/отхвърлянето на направените възражения и доводи с оглед правилно разрешаване на спора“ Отговор от насрещната страна не е постъпил. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С обжалваното определение съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че доводите на ответника са основани на тезата, че седалището му е в Германия и тъй като делото е за присъждане на вреди, причинени при непозволено увреждане, искът следва да бъде предявен в съдилищата на тази държава, където е мястото на настъпване на вредоносното събитие, съгласно чл. 7, т. 2 от Регламент № 1215/2012. Изложени са съображения, че видно от исковата молба, предмет на делото е отговорността на ЕРГО Ферзихерунг АГЕ в качеството му на застраховател на причинителя на твърдяното непозволено увреждане на ищеца, а не в качеството му на причинител на това увреждане; че твърденията на ищеца са, че гражданската отговорност на лицето, което го е увредило, е била застрахована при ответника и че самият ищец е увреденото от застрахования водач лице. Даден е отговор, че при тези твърдения, ищецът има право на разрешения от българското право, съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, пряк иск срещу немското застрахователно дружество пред съд в България - държавата, където е неговото местоживеене на основание чл. 13, т. 2, във вр. с чл. 11, т. 1, б. "б" от Регламент № 1215/2012. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Първият въпрос е некоректен, общ и подвеждащ. В него е заложена теза, че предявения иск е за непозволено увреждане, основателността на която е изрично отречена от въззивната инстанция. Така формулиран, въпросът предпоставя, че искът е предявен срещу делинквента. Незасегнато от въпроса е същественото за изхода на спора съображение на въззивната инстанция, че искът има за източник застрахователно правоотношение, с което делинквентът е застраховал своята гражданска отговорност като автомобилист в привлеченото като ответник по прекия иск немско застрахователно дружество. Следователно, въпросът няма правна характеристика съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС - да е обусловил решаващите правни аргументи и изхода на делото. Въпросът не е обуславящ, а хипотетичен и искането за допускане на обжалването по него освен че е неоснователно, а би било и безпредметно. Отсъства и въведената допълнителна предпоставка. Неоснователно се твърди, че е налице противоречие с определението по ч.т.д.№ 1435/2017г. на І т.о. на ВКС. Ответник по този спор не е застраховател. Както е посочено в това определение, спорът е бил концентриран върху твърдението на ищците, че: като лица, търпящи в България вреди от настъпил в чужда държава деликт, те са упражнили правото си на избор по правилата на специалната компетентност като са предпочели съда на държавата, в която търпят болките и страданията, поради което българският съд притежава международна компетентност на това основание; че от тази допълнителна компетентност се ползват правоприемниците на пострадалото лице. Изрично в определение № 342 от 10.07.2017г. на І т.о. на ВКС е акцентирано, че правният проблем по конкретното дело е концентриран върху тълкуването на обхвата и съдържанието на фактора „мястото на настъпване на вредата“ и конкретно дали този фактор включва и местоживеенето на ищците, където те понасят неимуществените вреди от смъртта на свой близък, настъпила на територията на друга държава членка, различна от местоживеенето им. На тълкуване е подложена разпоредбата на чл.5, пар.3 от Регламент 44/2001, уреждаща специалната компетентност във връзка с дела с предмет непозволено увреждане, деликт или квазиделикт, аналогична на разпоредбата на чл.7, пар.2 от Регламент 1215/2012 при твърдяно упражнено право на наследниците на увреденото лице на избор на допълнителната юрисдикция на основание чл.5,пар.3 от Регламент 44/2001. /чл.7,пар.2 от Регламент 1215/2012/. Следователно, даденото в определение № 342 от 10.07.2017г. по ч.т.д.№ 1435/2017г. на ВКС разрешение и отговор на правния въпрос е неотносимо към настоящия спор. Не следва да бъде уважено и искането за допускане на обжалването по втория въпрос, който е основан на тезата, че при иск срещу застрахователя на причинителя на непозволеното увреждане, за компетентен като намиращ се в най-тясна връзка със спора, съгласно разпоредбите на Регламент 1215/2012г., следва да бъде определен съдът по местонастъпването на вредоносното събитие, съгласно чл.7,ал.2 от Регламент 1512/2012. Несъмнено в най-тясна връзка със спора е съдът по местонастъпването на вредоносното събитие, но това правило за международна компетентност е алтернативно, предвидено за улеснение на страните, съгласно очертаното в съображение 16 към Регламента. Същественото е, че основанията за международна компетентност се намират в йерархия при спазване на принципа lex specialis derogat generali като компетентността по застрахователни, потребителски трудови договори /Раздел 3, 4 и 5/ е от по-висок порядък спрямо общата компетентност по чл.2, а специалната компетентност раздел 2 /и конкретно чл.7,пар.2/, на която жалбоподателят се позовава, заема последно място в системата от основания за определяне на международната компетентност, установена в Регламента. Въпросът игнорира изводите в обжалваното определение, че в случая приоритет имат правилата на Раздел 3 - Правила по дела във връзка със застраховане и съгласно тях следва да се определи международната компетентност на съда по предявения срещу немското застрахователно дружество иск. Следователно, този въпрос също е хипотетичен и не може да послужи като общо основание за осъществяване на факултативния касационен контрол. Практиката на СЕС във връзка със съображение 16 и чл.7,пар.2 от Регламента е неотносима към хипотеза, в която факултативната, успоредна компетентност не може да бъде приложена, ако е налице основанието по съображение 18 и необходимостта във връзка със застраховането, потребителските и трудовите договори, по-слабата страна да бъде защитена от правила за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила. Следователно, няма как да е налице противоречие на обжалваното определение на Пловдивския апелативен съд с решенията на СЕС, на които жалбоподателят се позовава. Невярно е твърдението на жалбоподателя, че в Решение по дело С-350/2014г. е прието, че „дори когато отговорността се търси от застрахователя, тя продължава да се разглежда като деликт и компетентността следва да се определи по реда на специалната компетентност“. Нито в отговора на преюдициалните въпроси, нито в диспозитива на това решение е застъпено твърдяното от жалбоподателя становище. /Диспозитивът на решението съдържа тълкуване на член 4, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) във връзка с определянето на приложимото право към извъндоговорни задължения, по отношение на вреди, търпени от близки от смърт на лице при пътно транспортно произшествие/. Не следва да бъде уважено и искането за допускане на обжалването по третия въпрос – дали лицето, претърпяло вреди в резултат на непозволено увреждане, има качеството на „трето ползващо се лице“, по смисъла на чл.11,пар.1, б от Регламента спрямо застрахователя по застраховка „ГО“ на причинителя на вредата. Акцентът в правните изводи, формирали разрешаването на въпроса за компетентността на българския съд, е не в качеството на ищеца като „трето ползващо се лице“ по смисъла на чл.11,пар.1-б от Регламента, а в счетения за приложим привързващ фактор на чл.13 - искът на увредената страна по искове срещу застраховател по застраховка за отговорност, и конкретно пар.2 на чл.13 - прекият иск на третото пострадало или увредено лице, в който смисъл е и правната доктрина /Коментар „Регламентът Бюксел I“, Сиела, издание 2012г., стр.141, както и текстът под линия № 269, в който са посочени възможностите, с които третото увредено лице разполага да предяви иска си: по своето местожителство, по местожителството на застрахователя, на основание чл.11,пар.1,б.“а“ и т.н./ - „Позоваването в разпоредбата на чл.13,пар.2 на чл.11,пар.1,б.“б“ следва да се тълкува в смисъл, че това лице се смята за типично по-слабата страна във възникналото „ex lege“ правоотношение между него и застрахователя на лицето, отговорно за претърпените от него вреди. Ето защо за предявяване на прекия му иск срещу последния, то трябва да има привилегията forum domicilii - международна компетентност на съдилищата на държавата членка по местоживеенето на това лице“. Разсъжденията в обжалваното определение, че такива преки искове са признати от българското право на увреденото лице, действително касаят въпроса за приложимото право, но същественото е, че застрахователното дружество не твърди и не доказва, че ако е приложимо правото на ФРГ, то изключва, или не урежда възможността за предявяване на пряк иск срещу застрахователя, поради което условието на чл.13,пар.2 от Регламента не може да бъде изпълнено. Такова твърдение би било и в противоречие със задължението на държавата-членка по чл.3 от Директива 2000/26/ЕО на ЕП и на Съвета от 16 май 2000 година относно сближаването на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства. Съгласно цитирания текст, озаглавен „Право на пряк иск”, всяка държава-членка е длъжна да предприеме мерки пострадалите лица по чл.1, на които са причинени вреди в резултат на произшествие по смисъла на същата разпоредба, да имат право на пряк иск към застрахователното предприятие, което е застраховало гражданската отговорност на отговорното лице. Чл.1 от същата директива установява, че тя има за цел да установи специални разпоредби, приложими за пострадали лица с право на обезщетение за загубите или другите вреди от произшествия, които са настъпили в държава-членка, различна от държавата-членка по пребиваване на пострадалото лице, и са причинени в резултат на използването на превозни средства, застраховани и обикновено домуващи в държава-членка. Пострадали лица са и тези, които пребивават в държава-членка и имат право на обезщетение за загубите или другите вреди, претърпени в резултат на произшествия, настъпили в трети страни, чиито национални бюра на застрахователите по смисъла на член 1, параграф 3 от Директива 72/166/ЕИО участват в системата „Зелена карта", когато произшествията са причинени при използването на превозни средства, застраховани и обикновено домуващи в държава-членка. Разпоредбата на чл.11,пар.2 от Регламент 44/2001, възпроизведена в текста на чл.14,пар.2 от Регламент 1215/2012г. - основанието, от което Апелативният съд е извел международната компетентност на българския съд, е тълкувана в Решението по дело С-347/08, т.31: „ Що се отнася до застраховането на гражданската отговорност във връзка с автомобилни произшествия, от член 1, точка 2 от Директива 72/166 и член 3 от Директива 2000/26, тълкувани в светлината на съображение 16а от последната директива, следва, че увреденото лице има право да предяви иск пред съдилищата по местоживеенето си срещу застрахователя на лицето, за което се твърди, че е отговорно”. Директен отговор поставените от жалбоподателя въпроси намират в съображение 16а на Директива 2000/26/ЕО: „ Съгласно член 11, параграф 2, във връзка с член 9, параграф 1, буква б) от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 г. относно подсъдността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела засегнатите страни могат да завеждат съдебни дела срещу доставчика на застраховка „Гражданска отговорност" в държавата-членка, в която те пребивават постоянно.” Неоснователността на искането за допускане на обжалването по последния въпрос пряко произтича от обстоятелството, че той не е правен, не съставлява общо основание за осъществяване на касационен контрол, а е твърдение за неправилност, което е ирелевантно към искането за допускане на обжалването. Въпросът е формално поставен без дори да е посочено какви са противоречащите искания и доводи на страните, които не са получили отговор и разрешение в обжалваното определение. Разноски за производството не се присъждат. П оради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на 1т.о.