Определение № 3905 от 03.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 432/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищеца „ПЛАМС – 2001“ ЕООД, чрез адвокат В. Д., против определение № 2044 от 12. 08. 2024 г. по в. ч. гр. д. № 1994/2023 г. на ОС – Бургас, с което е оставена без уважение подадена от „ПЛАМС-2001“ ЕООД частна жалба против определение № 5821 от 13. 10. 2023 г. по гр. д. № 8010/2021 г. на РС – Бургас, с което производството по делото е прекратено. Излагат се съображения за неправилност на определението и се иска допускането му до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения отрицателен установителен иск.

Подаден е отговор на частната касационна жалба от С. митрополия, чрез адв. А. Т., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на частната жалба.

Подаден е отговор на частната касационна жалба и от „Ем Джи Пропъртис“ ЕООД, чрез адв. М. Б., с който се твърди правилност на въззивното определение и се иска потвърждаването му.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съобрази следното:

Исковото производство е образувано по предявен от „ПЛАМС-2001“ ЕООД срещу С. митрополия отрицателен установителен иск, за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че С. митрополия не е собственик на незастроен поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ от 72648 кв.м., находящ се в [населено място], местността „Ченгене скеле“, в горска територия, с начин на трайно ползване „Друг вид дървопроизводителна гора“.

Правен интерес от иска обосновава с обстоятелството, че през 2006 г. дружеството е придобило от „Войнтех“ ЕООД, в ликвидация, собствеността върху сграда „Школа за подготовка на водолази“ с идентификатор [№], заедно с прилежащи съоръжения, намиращи се в съседен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място],[жк], лесопарк „Р.“. През 2007 г. ищецът инициирал процедура за изключване на поземлен имот [№] и на процесния поземлен имот [№] от държавния горски фонд с цел закупуване на двата поземлени имота (нанесени като имоти № № 009091 и 009092 по действащ към 2007 г. кадастрален план) от държавата на основание пар. 5 ПЗР ЗГ, като прилежащ терен към сградата. Това било осуетено от обстоятелството, че с решение № 1-113 от 12. 03. 2020 г. на ОСЗ – [населено място] имоти с идентификатори [№] и [№] били предоставени на С. митрополия като обезщетение за неподлежащи на реституция гори. Това лишава дружеството от възможността да придобие собствеността върху процесния имот. Ако се признае за установено, че ответникът не е собственик на имота, същият ще се изключи от държавния поземлен фонд и за ищеца ще възникне възможност за придобиването му.

За да потвърди прекратителното първоинстанционно определение, въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния и излагайки и собствени такива е приел, че за ищеца липсва правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, тъй като не твърди да притежава самостоятелни права върху поземлен имот с идентификатор [№], нито възможност да придобие такива на оригинерно основание или по реституция, с оглед разясненията, дадени с ТР № 8 от 27. 11. 2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Прието е, че твърденията, че при отричане правото на собственост на ответника по иска би могъл да придобие земята в бъдеще, на основание пар. 5 ПЗР ЗГ и по силата на договор за покупко-продажба с държавата, като собственик на сграда в съседния поземлен имот с идентификатор [№] не сочат на правен интерес от иска. На първо място, всички твърдения на ищеца, обосноваващи правния интерес от предявения иск, не касаят процесния имот с идентификатор [№], а съседния имот с идентификатор [№]. Недоказано е твърдението, че целият терен от 92, 761 дка, включващ поземлен имот с идентификатор [№] от 72648 кв.м. и поземлен имот с идентификатор [№] от 20000 кв.м., е бил предоставен за построяване на школата за подготовка за водолази. От събраните по делото доказателства е установено, че теренът отреден за изпълнение на мероприятието построяване на школа за подготовка за водолази е бил с площ от 20 дка и се включва в застроения поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 20000 кв.м., но не и в процесния поземлен имот с идентификатор [№] от 72648 кв.м. Прието е за установено от заключението на съдебнотехническата експертиза и устните разяснения на експерта в проведеното на 2. 10. 2023 г. открито съдебно заседание, че школата – кораб, описана в нотариалния акт от 2006 г., както и прилежащата площ към нея се намират в поземлен имот с идентификатор [№], в който има изградени асфалтови алеи и бетонна площадка, както и други съоръжения, свързани с обслужването на сградата. Съоръжението, описано в нотариалния акт на ищеца от 2006 г. като брегово съоръжение, също не е част от процесния поземлен имот с идентификатор [№]. В процесния поземлен имот с идентификатор [№] има изградени няколко постройки – вилни сгради, ненанесени в кадастралната карта, за които ищецът не твърди да са негова собственост. На следващо място, евентуалната възможност в бъдеще да се придобие процесния имот на основание пар. 5 ПЗР ЗГ не обосновава правен интерес от водене на иска, тъй като решението няма да има СПН по отношение на правния субект, който би могъл да продаде терена на ищеца (държавата, чрез съответното министерство), не участва като страна в исковото производство.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси:

1. Служебният контрол по чл. 269 ГПК за допустимост на първоинстанционното решение включва ли задължението на въззивния съд да разгледа всички установени по делото факти и всички приложими законови норми, обуславящи потестативното право на иск и съставляващи положителни процесуални предпоставки за завеждането му или съдът е обвързан само с очертания в исковата молба правен интерес, който в случая е правото да закупи поземления имот частна държавна собственост преимуществено.

2. Когато очертаният от ищеца правен интерес за предявяване на иска е свързан с възможността да придобие процесния имот на правно основание, посочено в конкретна законова разпоредба и съдът установи, че такова правно основание не съществува, задължен ли е съдът да предупреди и даде възможност на ищеца да се позове на друга законова норма или друг факт или фактическо състояние, с които да обуслови правния си интерес преди да прекрати производството по делото.

3. Обвързана ли е държавата от разпоредбата на чл. 44, ал. 3 ЗДС във всички случаи на установено законно строителство от трето лице в имот частна държавна собственост да го продаде на собственика на сградата и има ли значение предназначението на територията по смисъла на чл. 8 ЗУТ, в която попада имотът, за продажбата му.

Твърди се, че първият въпрос е решен в противоречие с ТР № 8/2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и с ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а вторият – в противоречие с решение № 18 от 28. 01. 2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на ВКС, 1 г.о., а относно третия се твърди, че обсъждането му ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Първият въпрос не е решен в противоречие с ТР № 8/2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В тълкувателното решение е разяснено, че правен интерес от отрицателен установителен иск е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект, както и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Изводите на въззивния съд напълно съответстват на така дадените указания.

При преценка допустимостта на иска съдът е разгледал всички факти, които според ищеца пораждат правния му интерес от иска, правните норми, касаещи тези факти, и доказателствата, ангажирани във връзка с установяване на тези факти. С оглед диспозитивното начало, съдът е обвързан от заявения от ищеца правен интерес от иска и не е оправомощен да се позовава на незаявени факти, нито да издирва такива. Указания в обратен смисъл не се съдържат в посоченото от касатора ТР № 8/2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Неотносимо към правния въпрос е ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд следи служебно за допустимост на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Допустимостта се преценява с оглед заявените от ищеца факти, пораждащи правния му интерес. Ако такива не са заявени, съдът е длъжен, на основание чл. 129, ал. 2, вр. чл. 127, т. 4 ГПК, да предостави възможност на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба, като обоснове правния си интерес от иска. При редовна искова молба обаче законът не вменява задължение на съда, ако заявените от ищеца обстоятелства не сочат на правен интерес от иска, да му предоставя възможност да посочва и други обстоятелства, обосноваващи наличието на такъв интерес, нито сам да издирва дали в правния мир съществуват други факти, които биха могли да обусловят правния му интерес от предявения отрицателен установителен иск, тъй като това би било в нарушение на принципа на състезателното начало в гражданския процес. Решение № 18 от 28. 01. 2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на ВКС, 1 г.о., не съдържа извод в обратен смисъл, тъй като в същото поставеният въпрос не е обсъждан – обсъждан е въпрос, касаещ задълженията на съда при служебно прилагане на императивна материалноправна норма.

Третият въпрос е неотносим към процесуалноправния спор, предмет на частното производство. Същият не е обусловил решаващите изводи на съда относно допустимостта на иска и обсъждането му не би повлияло на изхода на делото. Поради това и с оглед указанията по тълкуване и прилагане на чл. 280, ал. 1 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът не представлява общо основание, което би могло да обуслови допускане до касационен контрол на атакувания съдебен акт.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение