Определение № 361 от 16.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 721/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответницата В. Р. Б. срещу решение № 7 от 09.01.2023г. по в.гр.д. № 325/2022г. на ОС Смолян. Въззивната инстанция е потвърдила решението по гр.д.№ 645/2022г. на РС Смолян, с което Б. е осъдена да заплати на Х. Ш. Х. сумата 19 277 лв., с която ответницата неоснователно се е обогатила за сметка на ищеца, в резултат на разпределението като дивидент на печалбата на „Фейс протекшън“ ЕООД за 2016г., съгласно решението й като едноличен собственик на капитала от 31.01.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от 13 410 лв., считано от датата на предявяване на иска - 24.06.2021г. до окончателното й изплащане.

Касаторът се позовава на основанията за неправилност по чл.281,т.3 ГПК с искане за отмяна на решението и постановяване отхвърляне на предявения иск. Изложени са съображения за фактическия състав на субсидиарния иск по чл.59,ал.1 ЗЗД и отсъствие в конкретния случай на връзка обогатяване-обедняване. Посочва се, че длъжник на Х. е било „Фейс протекшън“ЕООД с едноличен собственик на капитала В. Б., по отношение на което дружество ищецът има вземане за обезщетение по чл.200 КТ и вземания за разноски по водени между дружеството и Х. дела, но Б. не е длъжник на ищеца по нито едно от тези вземания. Поддържа се, че Б. не е получила нищо без основание от ищеца, което да има задължение да върне, тъй като между страните по настоящия спор не е възниквало никакво фактическо или правно отношение. Излага съображения, че като собственик на капитала на „Фейс протекшън“ЕООД тя е имала право на дивидент, който правомерно е разпределила на себе си като собственик, но дружеството е самостоятелен субект на правото. На второ място излага съображения за субсидиарния характер на иска по чл.59,ал.1 ЗЗД и акцентира, че ищецът като кредитор на „Фейс протекшън“ЕООД има други пътища на защита, което е самостоятелно основание за недължимост на претендираната по този ред сума. Позовава се на допуснати процесуални нарушения и нарушения на съдопроизводствените правила по отношение на доклада по делото и на необсъждане на въведените в този смисъл оплаквания във въззивната жалба. Доводът за необоснованост е аргументиран с приемане наличие на причинно следствена връзка между обогатяването на Б. като физическо лице чрез разпределение в нейна полза на дивидент, правото на което е безусловно гарантирано от ТЗ, и обедняването на ищеца.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се навежда довод за очевидна неправилност на решението като постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и явна необоснованост, в противоречие с опитните правила и формалната логика.

Поставени са и въпросите:

1/ „ Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си чрез посочване на фактически и правни изводи?“ при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК.

2/ „ За задължението на решаващия съд при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други. Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетелите?“ при същата допълнителна предпоставка.

3/ „ Относно предпоставките за неоснователното обогатяване “ при твърдение за противоречие на обжалвания акт с решение № 142 от 18.03.2004г по гр.д.№ 361/2003г. на 2 г.о. на ВКС. Поддържа се, че в противоречие със съдебната практика е приетото от съда, че с вземането на решение от едноличния собственик на капитала, печалбата на дружеството за 2016г. да се разпредели като дивидент, Б. се е обогатила, а ищецът се е обеднил, тъй като е в невъзможност да реализира вземанията си и съществува причинна връзка между обогатяването на ответницата и обедняването на ищеца. Поддържа се, че вземанията на ищеца са към дружеството, а не към Б., а от друга страна липсва обедняване на ищеца, тъй като между страните по спора липсва правно основание - правото да се иска получаването на съответната имуществена облага и задължението тя да се престира, тъй като задължението по трудовата злополука е именно на дружеството.

При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, въведена с довода, за „липса на практика на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото“, се иска допускане на касационното обжалване по въпросите:

4/ „ Обхваща ли принципът на справедливостта, който е в основата на неоснователното обогатяване, за задължение на ЕООД да отговаря трето лице - собственикът на неговия капитал, ако собственикът е разпределил дивидент?“.

5/ „Налице ли са елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване спрямо Б., ако тя като управител и едноличен собственик на капитала на „Фейс протекшън“ ЕООД разпределя дивидент - печалбата на дружеството за 2016г., като Б. няма задължение към Х., а задължението към последния е на дружеството?“

6/ „Налице ли е виновно поведение на Б. като управител и едноличен собственик на капитала на „Фейс протекшън“ ЕООД като разпределя дивидент - печалбата на дружеството за 2016г., като Б. няма задължение към Х., а задължение към последния е за дружеството и ако е налице виновно поведение, какво е правното значение на тази вина по иск по чл.59 ЗЗД?“ Касаторът посочва, че въззивният съд е приел, че с решението за разпределяне като дивидент на цялата печалба на дружеството, Б. е осуетила възможността ищецът да удовлетвори вземането си от дружеството, което е останало без средства именно поради недобросъвестното поведение на собственика на капитала, което сочело на обогатяване на Б..

7/ „Налице ли е правно основание на Х. да претендира по иск за неоснователно обогатяване от Б. вземане за обезщетение от трудова злополука, по което задължено лице е „Фейс протекшън“ЕООД, ако Б. като управител и собственик на капитала на това дружество, разпределя дивидент-печалбата на дружеството за 2016г., като Б. няма задължение към Х., а задължението към последния е на „Фейс протекшън“ЕООД?“

8/ „Възниква ли облигационно отношение на обогатил и обеднял между Б. и Х., ако Б. като управител и собственик на капитала разпределя дивидент-печалбата на дружеството за 2016г., като Б. няма задължение към Х. и това разпределение на печалбата създава ли право на Х. да иска от Б. разпределената печалба, при положение, че длъжник по вземането на Х. е „Фейс протекшън“ЕООД,а не Б.?“

В писмен отговор ищецът оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

По делото за безспорни следните факти: Ищецът е бил в трудови правоотношения с „Фейс протекшън“ЕООД с управител и едноличен собственик на капитала В. Б.. Претърпял е трудова злополука на 10.09.2015г. Няма спор, че работодателят не е регистрирал злополуката като трудова и работникът е инициирал административни производства, за да установи този факт като необходима предпоставка за завеждане на иск по чл.200 КТ. С решение на Смолянски административен съд е потвърдено разпореждането, с което злополуката е приета за трудова, а с решение от 26.03.2021г. гр.д.№ 1003/2018г. на РС Смолян, дружеството е било осъдено да заплати на работника обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.200,ал.1 КТ в размер на 10 000лв., за което той се снабдил с изпълнителен лист, издаден на 26.05.2021г. В полза на ищеца бил издаден и изпълнителен лист на 28.08.2020г. за разноски във връзка с водено дело по чл.29 ЗТР (в резултат на което Х. отново като ищец успешно установил по реда на чл.29,ал.1 ТР, че вписаното в търговския регистър на 27.10.2017г. заличаване на „Фейс протекшън“ЕООД, вследствие прекратяване дейността му въз основа на решение на едноличния собственик на капитала В. Б., и приключило производство по ликвидация, е несъществуващо обстоятелство), в общ размер на 2190лв. и изпълнителен лист за още 800лв. разноски във връзка с воденото административно производство.

На 31.01.2017г. едноличният собственик на капитала взел решение да си разпредели като дивидент цялата печалба на дружеството за 2016г., след което на 17.03.2017г. е взел решение за прекратяване на дружеството и назначил себе си за ликвидатор.

След обявяване на вписването за заличаване на дружеството за несъществуващо обстоятелство, решението по което е влязло в сила на 31.03.2020г. (с недопускане на касационното обжалване по т.д.№ 1580/2019г. на 1 т.о. на ВКС), на 14.04.2021г. от името на „Фейс протекшън“ЕООД е подадена молба за откриване на производство по несъстоятелност, отхвърлена от първоинстанционния съд и уважена от въззивната инстанция (която е била сезирана с жалба на управителя и собственик В. Б.). С решение по чл.632,ал.1 ТЗ от 03.12.20021г. Апелативен съд Пловдив е обявил свръхзадължеността на „Фейс протекшън“ЕООД в ликвидация с начална дата 23.10.2017г., открил е производство по несъстоятелност, обявил е длъжника в несъстоятелност и производството по делото е спряно поради липса на имущество за покриване на началните разноски.

Излагайки горните факти и обстоятелствата:

• че не може да събере вземанията си по образуваното изпълнително дело № 356/2020г. на ЧСИ рег.№ 917, тъй като по признанията на Б. в хода на това дело дружеството няма активи, банковата му сметка е закрита;

• че през ноември 2016г. между Х. и дружеството са били водени преговори за споразумение относно изплащане на обезщетение за вредите от трудовата злополука, каквото не е постигнато;

• че дружеството е протакало стабилизирането на административния акт, с която злополуката е призната за трудова, инициирайки производство по обжалването му пред административен съд С. и ВАС;

• че преди влизане в сила на решението по чл.200 КТ, Б. е подала молба за откриване на производство по несъстоятелност на „Фейс протекшън“ЕООД, а несъстоятелността на дружеството се дължи на обстоятелството, че преди да започне процедура по ликвидация и с цел на увреди интересите на Х., ответницата си е разпределила печалбата на дружеството като дивидент.

• че е налице пряка връзка между обедняването на Х. и обогатяването на Б. в резултат на разпределение на цялото имущество на дружеството в полза на собственика му и събирането на дължимите суми от имуществото на дружество е невъзможно,

ищецът е предявил иск, квалифициран от съдилищата по чл.59,ал.1 ЗЗД за сумата 19 277лв.

По делото е било безспорно установено, че разпределеният дивидент за 2016г. в полза на Б. е 6 800 011лв.

Въззивната инстанция е анализирала горните факти, приемайки, че около месец и половина след разпределянето на дивидента, е инициирано производство за прекратяване дружеството и откриване производство по ликвидация, а на 27.10.2017г. е вписано в Търговския регистър заличаване на дружеството „Фейс Протекшън“, към който момент е бил висящ спора пред Смолянски административен съд, по което дело, при вече откритото производство по ликвидация, но преди вписване заличаване на дружеството, е потвърдено разпореждането, с което злополуката е приета за трудова. Въззивният състав е приел, че предприемайки действия по обявяване дружеството в несъстоятелност, едноличния собственик на капитала и управител на дружеството като длъжник е злоупотребил с права.

Откритото производство по несъстоятелност по отношение на дружеството е анализирано от въззивния съд в аспекта, че пострадалото лице Х. Ш. Х. не е кредитор в производството по несъстоятелност на „Фейс Протекшън“, тъй като то е спряно на основание чл.632, ал.1 ТЗ. Прието е, че за ищеца не съществува възможност да предяви вземането си и да води обратни искове за удовлетворяването му.

Въз основа на тези съображения е формиран решаващият извод, че единствената възможност за реализиране правата на ищеца остава субсидиарната защита по чл.59, ал.1 ЗЗД, поради което предявеният иск е счетен допустим и основателен, тъй като са налице елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване. Изложени са следните съображения: В. Б. като управител и едноличен собственик на капитала на „Фейс протекшън“ЕООД е действала недобросъвестно. Макар да е била в правото си да вземе решение за разпределение като дивидент печалбата на дружеството за 2016г., като е инициирала месец и половина след решението за разпределение на печалбата прекратяване на дружеството и и откриване производство по ликвидация, е действала неправомерно. Същевременно е заобиколила и разпоредбата на чл.272 ТЗ, тъй като на нея й е било известно, че ищецът е кредитор на дружеството за вземането си за обезщетение от трудова злополука, което в този момент не е било ликвидно и безспорно. Вземайки решение да разпредели на себе си цялата печалба на дружеството като дивидент, е осуетила въможността ищецът да удолетвори вземането си от дружеството, останало без средства именно поради недобросъвестното поведение на едноличния собственик на капитала и управител на дружеството.

По тези съображения е прието за неоснователно поддържаното от въззивницата, че се касае до нейно лично имущество, с което не отговаря за задълженията на дружеството. Счетено е, че с решението за разпределяне на дивидента, ответницата се е обогатила; че е налице и обедняване на ищеца, който е в невъзможност да репарира вземанията си в общ размер на 19 277 лв; че съществува причинна връзка между обогатяването на В. Б. и обедняването на Х., в резултат на което решението на уважаването на иска е потвърдено.

Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено:

Очевидната неправилност, като директно основание за достъп до касационен контрол е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност подлежи на обстойно и аргументирано обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите - в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл.

Не са налице и предпоставките за осъществяване на факултативния касационен контрол:

Първият въпрос няма правна характеристика, а е твърдение за неправилност на въззивното решение поради отсъствие на изложени фактически и правни изводи, което изключва възможността той да послужи като общо основание за осъществяване на проверка за законосъобразност на обжалвания акт. Общата предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол по чл.280,ал.1 ГПК е различна от основанията за неправилност. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първият въпрос е относим към законосъобразността, проверката за която се извършва след допускане до касационно обжалване.

Вторият въпрос е неотносим към фактите по конкретното дело, поради което е хипотетично поставен. В хода на производството по него е разпитан само един свидетел, ангажиран от ответницата. В тази хипотеза е изцяло неясен доводът във въпроса за „даване вяра на показанията на един от заинтересован свидетел пред тези на други“. Същевременно показанията на този свидетел не стоят в основата на релевантни и съществени за изхода на спора изводи на въззивната инстанция.

Третият въпрос не е конкретен, а общотеоретичен. Съгласно т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а така поставеният въпрос поради неговата неконкретност, не би могъл да бъде уточнен и квалифициран от касационния състав. От друга страна аргументацията на касатора при поставянето му - за отсъствие на задължение на Б. да обезщети вредите от трудовата злополука, е правно неиздържана, тъй като при наличие на такова задължение, няма да е изпълнено изискването по чл.59,ал.2 ЗЗД за субсидиарност като ограничител на общата претенция за неоснователно обогатяване - отрицателното формулираното изискване за липса на друг иск. Недоказана е и въведената допълнителна предпоставка. Цитираното от касатора в обосноваване наличието на хипотезата на чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК - решение № 142 от 18.03.2004г. по гр.д.№ 361/2003г. на 2 г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.218е ГПК-отм., разглежда друга правна проблематика относно надлежната квалификация на иск по чл.55,ал.1 ЗЗД, съответно чл.59,ал.1 ЗЗД

Четвъртият въпрос отново е общ и не кореспондира на аргументите на вззивната инстанция, основани на фактите по конкретния спор. Разпределянето на цялата печалба под формата на дивидент в полза на едноличния собственик на капитала, проведената вследствие на това ликвидация на дружеството и начинът на провеждането й са счетените от въззивната инстанция обща група едни и същи факти (по смисъла на т.5 на ППВС №1 от 28.05.1979г.), от които произтича невъзможност пострадалият работник да бъде удовлетворен за имуществената си претенция за вреди от трудовата злополука. Правилото на чл.59 ЗЗД не изисква причинна връзка между обедняването и обогатяването, тъй като обогатяването не е следствие на обедняването и обратно, в който смисъл следва корективно да бъдат възприети съображенията на въззивната инстанция. В контекста на въпроса за „принципа за справедливост“ при прилагане на института на неоснователното обогатяване, изводите на въззивната инстанция са именно в посока на приложение на правилото за недопустимост на неоснователното обогатяване като принцип в гражданското право и източник на задължение при наличието на предпоставките, визирани в закона - т.9 от цитираното ППВС.

Въпроси 5-8 са с идентично съдържание и са фактологично зададени, което отнема характеристиката им на правни по смисъла на т.1 на ТР № от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Това обуславя невъзможността те да послужат като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол съобразно критериите, посочени в т.1 на цитираното тълкувателно решение.

Второ самостоятелно основание за невъзможност за допускане на касационния контрол по отношение на тях е ненадлежното въведената допълнителна предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, която не се изчерпва с декларативното позоваване на тази разпоредба, а изисква съответната обосновка. Доводът за отсъствие на практика на ВКС не изпълва посоченото условие. Допълнителните основания са изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява конкретно формулираното общо основание за допускане на касационното обжалване. Касаторът не обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не излага и аргументи съобразени с аспекта на поставените въпроси и с конкретния правен проблем.

По отношение на искането въпросите № 5-8 да получат отговор при зададената предпоставка за отсъствие на договорно задължение („Б. няма задължение към Х.“), т.е. задължение за заплащане на обезщетение по чл.200 КТ, а това е задължение на дружеството-работодател, от значение е същественото обстоятелство, че при общия фактически състав на неоснователното обогатяване, вземането, което възниква на основание чл.59,ал.1 ЗЗД предполага разместване на блага, когато между страните не съществува обвързаност от договор, гестия или деликт; когато няма тава обвързаност и е налице неоснователно разместване на блата, обогатилият се дължи реституция до размера на обедяването. При поставянето по този начин на въпросите касаторът игнорира посочените принципни постановки.

По отношение на същите въпроси в частта им относно въведеното обстоятелство, че задължението към Х. е на дружеството и по отношение на последната част от петия въпрос „Налице ли е друг иск, по силата на който ищецът да се защити срещу дружеството в тази хипотеза, която да изключи допустимостта на иска по чл.59 ЗЗД?“, следва да се посочи на първо място, че този въпрос представлява хипотетично питане, тъй като самият касатор не твърди, че на разположение на ищеца е налице друг конкретен иск.

На второ място, съгласно ППВС № 1/28.05.1979г., т.11, правилото на чл. 59, ал.2 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се. Възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването.

Видно е, че наличието или отсъствието на друг иск следва да се преценява само по отношение на обогатилото се лице и тази преценка е дължима само с оглед наведените обстоятелства и твърдения в исковата молба; при липса на твърдения за конкретно основание, на което е настъпило неоснователното обогатяване на ответника, които са наведени било от самия ищец, било от ответника, съдът преценява основателността на претенцията. (Ирина Б. „За правото, което възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият се да може да се защити“ - електронен портал „Грамада“, 26.06.2017г.). В този смисъл преценката на въззивната инстанция е основана на отсъствие на твърдение на страните в исковия процес за конкретно основание, на което е настъпило неоснователното обогатяване.

Приетото от въззивната инстанция обедняване на ищеца за чужда сметка е преценявано в аспекта, че то не е резултат на бездействие на Х. да защити правата си и по отношение на дружеството; че в конкретния случай не е налице предвидена и нереализирана законова възможност за защита на ищеца срещу работодателя - търговското дружество. Обсъдено е, че Х. е инициирал редица административни дела, за да установи трудовия характер на злополуката като предпоставка за провеждане на иска по чл.200 КТ, а след стабилизиране на акта на трудова злополука успешно е провел иска по чл.200 КТ; установил е вписването на заличаване на дружеството вследствие на проведена ликвидация за несъществуващо обстоятелство.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че с решение №126 от 03.07.2020 г. по гр.д.№4250/2019 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, е приета за неприложима защитата по иск по чл.135 ЗЗД чрез атакуване на решение на ОС на ТД за разпределяне на дивидент, по съображения, че не е налице правно действие, увреждащо кредитора, доколкото последният, при евентуално уважаване на иска, не може (с оглед невъзможността за реституция на вече получен дивидент и с оглед разпоредбата на чл.442 от ГПК предвиждаща, че взискателят може да насочи изпълнение върху всяка вещ или вземане, а полученият дивидент не представлява нито вещ, нито вземане на дружеството) да насочи индивидуално принудително изпълнение към правата, предмет на претендираното да бъде обявено за недействително действие.

По отношение на шестия въпрос в частта относно правното значение на вината при иск по чл.59 ЗЗД аргументът на въззивната инстанция, че Б. е действала недобросъвестно, е само допълнителен такъв, който не е решаващ за крайния изход на спора, а и това съображение не противоречи на принципа, че общата идея за изравняване на едно неоправдано имуществено разместване, чието запазване би противоречало на принципите на справедливостта и добросъвестността, е в основата на фактическите състави на неоснователното обогатяване, включително и в хипотезата на чл.59 ЗЗД, т.е стои в основата на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване.

На процесуалния представител на ответника в касационното производство, осъществил безплатно адвокатска защита за изготвянето на отговора на касационната жалба, следва да бъде присъдено поисканото възнаграждение, което съдът определя в размер на 1 600 лв. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на І т.о.