Определение № 3207 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1619/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 122 ГПК по спор за подсъдност, повдигнат от Софийски градски съд. С решение от 05.01.2024 г. Софийски градски съд е уважил частично предявените от Г. И. и Р. И. срещу ЗАД „Армеец“ АД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ. Произнесъл се е и по разноските за производството, в частност е осъдил ответника да заплати на упълномощения от ищците адвокат на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА възнаграждение в общ размер 10 693,25 лв. В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК ответникът не е подал въззивна жалба. Подал е насрещна въззивна жалба в срока за отговор срещу въззивната жалба на ищците съгласно чл. 263, ал. 2 ГПК. В насрещната въззивна жалба е изложил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение в частта за разноските, конкретно относно присъденото възнаграждение по чл. 38 ЗА с доводи, че определеният размер е прекомерен с оглед действителната степен на фактическа и правна сложност на делото и искане възнаграждението да бъде определено в по-нисък размер. С определението си по чл. 267 ГПК въззивният съд е приел, че в частта относно възнаграждението по чл. 38 ЗА изложеното в насрещната въззивна жалба представлява искане за изменение на първоинстанционното решение по чл. 248 ГПК, по което компетентен да се произнесе е първоинстанционният съд, и поради това е постановил делото да се изпрати на същия съд за произнасяне. С определение от 18.07.2024 г. първоинстанционният съд е повдигнал спора за подсъдност със съображенията, че при подадена от едната страна въззивна жалба е допустимо другата страна да обжалва, без значение дали с въззивна или насрещна въззивна жалба, решението дори и само в частта за разноските и така направеното оспорване подлежи на разглеждане във въззивното производство, а не по реда на чл. 248 ГПК. Позовал се е и на практика на ВКС, изразена по ч. гр. д. № 5263/2015 г. на IV г. о. и ч. гр. д. № 808/2023 г. на II г. о. При действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., е формирана последователна практика на ВКС, съгласно която произнасянето на съда по отговорността за разноски, дори когато се съдържа в решението по съществото на спора, има характера на определение, което не подлежи на самостоятелно обжалване, доколкото не е преграждащо развитието на делото (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК), нито е предвидено като обжалваемо в изрична разпоредба (чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК) предвид липсата в действащия ГПК на разпоредба, аналогична на чл. 70 ГПК (отм.). Поради това оплакванията за неправилност на даденото от съда разрешение на въпроса за отговорността за разноски се разглеждат по реда на чл. 248 ГПК от същия съд, чието повторно произнасяне вече подлежи на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК. Така установената практика е доразвита в хипотезата по чл. 122 ГПК (ч. т. д. № 476/2017 г. на I т. о. на ВКС), като е прието, че при оплакване за неправилност в частта за разноските, необусловена от неправилно произнасяне по съществото на спора, компетентен да се произнесе постановилият решението първоинстанционен съд. С оглед така установената последователна практика, приложима към всички хипотези на неправилно произнасяне по отговорността за разноските, изолирано остава застъпеното в цитираните от първоинстанционния съд определения становище, отнасящо се до ограничената хипотеза, в която страната релевира оплакванията си за неправилност с насрещна жалба, т. е. след изтичане на срока по чл. 248 ГПК. С тези мотиви съдът